Ишигуро след Нобела

Популярни статии

Амелия Личева

бр. 13/2021

Едно от сериозните обвинения на критиката към нобелиста Патрик Модиано, засилило се особено след връчването на Нобеловата награда, беше, че той цял живот пише един и същи роман. Факт, който Модиано не отрича, но който със сигурност е успял да превърне и в своя запазена марка – до степен, че говорим за стила Модиано. На другия полюс се движат оценките за друг нобелист – Казуо Ишигуро. Критиката се надпреварва да отчита тематичната разнопосочност на романите му и дори когато през 2015 година в интервю за „Гардиън“ Ишигуро спомена, че всъщност пише една и съща книга, всички побързаха да опровергаят това, давайки примери с по-скорошни негови заглавия като „Никога не ме оставяй“ и „Погребаният великан“.

Разбира се, със самоцитатността не бива да се прекалява, но когато говорим за истински добри писатели, тя никога не е сериозен проблем, защото е вплетена в интересни интертекстуални игри и експерименти. Затова и фактът, че новият, дългоочакван роман на Казуо Ишигуро, първият след Нобеловата награда, по един или друг начин е реплика към предходен роман, не изглежда като проблем. Напротив. Интересно е как „Клара и слънцето“ диалогизира с един от важните романи на Ишигуро, а именно – „Никога не ме оставяй“, и какъв е сегашният ракурс на писателя към теми, които вече е подхващал. В основата на по-стария роман стои визията на писателя за развитите донори, които дори превъзхождат „нормалните“ хора, за талантливите и културни донори, които имат своите мечти и надежди, и по тази причина антиутопията на Ишигуро е много зловеща. Клонингите в научната фантастика обикновено са враждебно настроени към човека, докато тук имаме едни невинни и прекрасни същества, които биват принасяни в жертва в името на здравето на едно съмнително в своите устои и нравственост човечество. В новия си роман писателят продължава да се пита за връзките между роботите и хората, доколкото тук се акцентира върху едни нови поколения роботи, които биват избирани от деца и техните родители, за да се превърнат в помощници и приятели на децата, докато последните пораснат и поемат своя самостоятелен път. И конкретно разказва историята на ИП Клара и момичето Джози, което в своето постоянно боледуване и доста изолирано съществуване има нужда от опора и компания.

За завръщането към споменатата тема има много основания. Отдавна писането за бъдещето, за взаимоотношенията хора-роботи, не е запазена марка само за научната фантастика. Напротив, в един свят, който е толкова подвластен на трансхуманизма, големите писатели са длъжни да дават своите визии за предстоящото. Така че проблемът на Ишигуро не е в това, че подхваща нещо познато от свой роман, за това, че отново говори какво е да не си човек, но да владееш човешките емоции, а е по-скоро в готовия продукт. Вероятно заради големите очаквания към него, той е направил очевиден компромис по отношение на комерсиалността и макар че писането му си остава добро, романът е доста компромисен като сложност на посланията и тоналност на звученето. Вместо да стряска или поне да заостря усещанията, каквито реакции предполага визията му,  той неправомерно успокоява.

„Клара и слънцето“ като че ли си е поставил за цел да спечели много читатели, избирайки притчовостта, донесла масови продажби и етикет на бестселъри на книгите на автори от типа на Паулу Коелю. Вероятно последното ще прозвучи скандално и ще обиди почитателите на Ишигуро, към които се числя и аз, но компромисът – ще го кажа пак – с този последен роман за мен е факт. Нищо, че вече се появиха рецензии в британския печат, които определиха романа като „блестящ“, като „шедьовър за крехкостта на нашата човешкост“, който изследва темите за любовта и лоялността през очите на един робот. Да, тези теми ги има в романа, но от Ишигуро очакваме те са представени с повече критичност, с повече пластове.

„Клара и слънцето“ има претенцията да е антиутопия. Типично в духа на писателя,  това е по-скоро загатнато и внушено през различни детайли. Редът в обществото е някак променен, старият порядък на живот е по-скоро остатък. Има много разочаровани, събрали се в комуни, отказали новите правила. Другите са отдадени на работа, която почти не им оставя време за дома и децата. Трудно се общува. Между децата и родителите се издигат невидими прегради, самите деца помежду си имат необходимост от периодични „срещи за взаимодействие“, за да свикват да си говорят, не казвам – общуват. Не присъстват в училище, обучават се дистанционно, всеки сам с учител. Шансовете са за генетично подобрените деца, които обаче лесно се разболяват и умират. Роботите са навсякъде, изместват хората от определени професии. И като цяло визията, която се задава, е за едно доста проблематично бъдеще, в което човешките връзки са много по-трудни, отколкото тези между хората и роботите. И разбира се, роботите са дарени със сетива, емоции, чувствителност, които ги правят ценни, важни и някак си изтласкващи човешкото. Да, понякога те трудно се ориентират, виждат и възприемат фрагментарно, и въпреки това могат дори да имитират човека, а може би и да го заменят, включително опознавайки сърцето му.

Защо така подробно акцентирам върху всичко това? Защото един подобен свят не предполага лесни решения, лесно справяне с проблемите. А при Ишигуро се случва точно обратното. Хепиендът е много щедър. Роботът Клара, избран от детето Джози, поисква „специална помощ“ от слънцето и я получава.

Ако „Клара и слънцето“ е притча за това колко е важно да пазим околната среда (темата за замърсяването) в името на бъдещето на децата, най-малкото тази идея би следвало да се отстоява от хората, не от роботите. И да не се държи в строга тайна от тях. Ако е притча за вечната любов, то в контекста на един подобен стряскащ свят тя е и наивна, и звучи като клише, като псевдофилософските заклинания на Коелю. Ако пък романът е апология на изкуствения интелект, тя също може да се прави без сантименталност и наивизъм, както  е в „Машини като мен“ на Иън Макюън.

Казано накратко, новият роман на Ишигуро е наивно-сантиментален, леко обиден за възрастния читател и несъразмерен в оптимизма си за твърде сериозните теми, които загатва. Антиутопията днес е много сериозен жанр, в който безпощадно работят знакови автори като Маргарет Атууд, Мишел Уелбек, отскоро и писателка като Саманта Швеблин, и опитът да се олекоти жанрът с подобни сладникави притчи не подобава на автори от класата на Ишигуро. Ако такива писатели ни предлагат подобни наивни приказки, няма защо да се чудим, че родните класации се оглавяват от псевдофилософските сантиментални писания на Мария Лалева или пълните с клишета  псевдомитологии книги на Розмари Де Мео или Ивинела Самуилова.

Казуо Ишигуро, „Клара и слънцето“, прев. от английски Владимир Молев, изд. „Лабиринт“, С., 2021.

 

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии