Галин Тиханов
Книгата на Галин Тиханов (Galin Tihanov, The Birth and Death of Literary Theory: Regimes of Relevance in Russia and Beyond. Stanford University Press, 2019) спечели престижната награда за „Най-добра литературоведска книга“ (Best Book in Literary Studies) на наградите на Американската асоциация на преподавателите по славянски и източноевропейски езици (AATSEEL) за 2020.
Статията е превод на отговора на Галин Тиханов на отзивите за неговата книга „Раждането и смъртта на литературната теория: режими на релевантност във и отвъд Русия“ (The Birth and Death of Literary Theory: Regimes of Relevance in Russia and Beyond, Stanford UP, 2019), публикувани в блока „Книгата като събитие“ на списанието „Новое литературное обозрение“. Блокът се състои от отзивите на Борис Гаспаров, Карил Емерсън, Сергей Зенкин, Александър Дмитриев и Татяна Венедиктова. В брой 8/2021 „Литературен вестник“ публикува отзива на Сергей Зенкин, който представлява част от този блок. В настоящия брой може да прочетете и текста на Борис Гаспаров. Петте отзива и отговорът на Галин Тиханов са публикувани заедно в бр. 1 на „Новое литературное обозрение“ (януари 2021).
Преди всичко бих искал сърдечно да благодаря за внимателните, творчески и градивни прочити на книгата ми. Тук ще се опитам да отговоря на някои от повдигнатите въпроси, но и да положа тези отговори в едно ново виждане за бъдещето на теорията днес във втората част на текста. От особен интерес за мен са причините за нарастващата съпротива срещу теорията, най-вече към несполучилия, както отбелязва с носталгия Александър Дмитриев, проект за „глобална теория“. Надявам се в края на този текст да предложа накратко нова рамка за употребите на теорията, далеч от предишния ѝ статут на дискурсивна практика с претенции за универсалност и транскултурен обхват.
-
Между автономия и хетерономия; световна литература. Фуко и Дерида
В книгата си „Раждането и смъртта на литературната теория“ се опитвам да покажа, че литературата и литературната теория са въвлечени в сложни диалектически движения между автономия и хетерономия. Тези два полюса навярно е най-добре да се разглеждат като евристични инструменти, това важи и за настояването ми върху собствената епистемологична идентичност на литературната теория въпреки разнообразните взаимодействия с естетиката, философията, теорията на културата, в рамките на които е функционирала, и които – така, както и самата теория – считам за полета на социална практика sui generis, а не просто мисловни конструкти, както изглежда смята един от отзивите (Зенкин). Сама по себе си работата на Шкловски например е очертана спрямо преживяването на войната (тъкмо като форма на социална практика) и нейното въздействие; други занимания с теорията са очертани в книгата от ракурса на изгнанието или маргиналността, разбирани отново по-скоро като социални практики, отколкото просто като пасивни условия.
Въпросът за диалектиката между автономия и хетерономия става обект на същински интерес, когато го пренесем на полето на езика. Резервите към мнимата дихотомия между а) езика на оригинала и б) езика на преведения текст (с фокус върху ролята, която английският играе в „световната литература“) вероятно не са съвсем основателни. В книгата се спирам както на а), така и на б), и ги виждам като актуализации на така оспорваното понятие за литературност. За разлика от Якобсон, който предпочита да улавя литературността на литературата, като анализира поезия на езика на оригинала, Шкловски съзнателно избира да работи върху проза, при това основно преводна. Разработването от негова страна на „теория на прозата“, както подсказва едноименната му книга (първоначално публикувана през 1925 г. като „О теории прозы“), показателно, е равнозначно с претенцията му да бъде теоретик на литературата въобще. Този избор от страна на Шкловски се дължи изцяло на различното му разбиране за литературност, в чиято преносимост през лингвистични и културни граници той е убеден. Тази „преносимост на литературността“, както я наричам (тя необяснимо се явява като „преносимост на литературата“ в руския превод на термина в един от отзивите), вече подчертава и радикализира автономността на литературата. Тя обаче я и надхвърля, като постулира лингвистична и културна (а с това, в сгъстена форма, също и социална, политическа) хетерономия като условие за нейното утвърждаване. Изборът на Шкловски не е продиктуван само от неговата едноезичност (писал е наистина върху Стърн, Сервантес и много други, служейки си с преводи): дори когато пише за Пушкин, Шкловски целенасочено избира да се фокусира не върху поезията, а върху прозата му.[1] В Епилога (който е единственият ми екскурс в периода след 1945 г., но само за да интерпретирам наново наследството на Шкловски от 20-те – ако не бях избрал да се фокусирам върху периода на формиране на теорията, времето между двете световни войни, несъмнено щях да включа брилянтните умове, изредени от Дмитриев, – скицирам последствията от това оспорвано разбиране на литературността за днешния доминантен англосаксонски дискурс на световната литература. Неговото настояване да се четат и присвояват литературни текстове в превод е защитено от разбирането за литературност на Шкловски (не на Якобсон; една от причините Якобсон да не присъства толкова силно в книгата ми, а Бахтин да изпъква толкова: и за Бахтин езикът е централен, и той мисли в категории – хетероглосия, полифоничност, – които, макар и така различни от тези на Шкловски, отслабват не по-малко делението между оригинален и преводен език). За да може теорията да произвежда общовалидни твърдения, те трябва да важат с пълна сила за текстове, разглеждани като литературни на всеки език, не само на езика на оригинала. С (непризнатата) помощ на руския формализъм (или по-точно на петербургското му крило) англосаксонският дискурс на световната литература разглобява дихотомията език на оригинала – език на превода/преводите.
Но като оставим настрана този спор за едноезичността на Шкловски, споделям безусловно тревогите на Карил Емерсън от нивелиращия ефект, който има световната „циркулация“ на текстове на английски.
В последните си работи се опитах да критикувам някои от устоите на общоприетия англосаксонски дискурс на световната литература и да обърна внимание на алтернативни подходи.[2] От особено значение е фактът, че в източно- и централноевропейските разговори по темата, състояли се между двете световни войни, световната литература е разглеждана само като един епизод от историята на западната култура и – което е по-важното, един вече отминал епизод. Това може да е силна противоотрова за настоящия ни презентизъм, който вижда и мисли световната литература като извечно закрепена за различните (всъщност дълбоко съвременни) форми на глобализацията. Или да вземем например руските спорове за световната литература след 1917 г.; тези спорове, като започнем от Петроград след Октомврийската революция и чак до 80-те предлагат първия траен и задълбочен опит да се концептуализира световната литература (и да се напише нейната история) по неевроцентричен начин. Смятам, че трябва да напреднем по посока на разпознаването на множествеността на „световните литератури“, като осъзнаем, че различните културни зони произвеждат свои собствени версии на световна литература главно защото множеството от конкретни литератури, тясно взаимодействащи помежду си, век след век, за да придадат плътност и материалност на самото понятие за световна литература, е различно по своя състав в различните културни зони и в зонално разгръщащите се longues durées.[3] Настоящата ситуация, в която английският служи за лепило, което обединява разнообразни територии и публики в различни континенти, от историческо гледище е изключение; смислената обмяна между тясно съсъществуващи литератури и езици в рамките на няколко големи културни зони е модусът на съществуване на световната литература в по-голямата част от историята ѝ, в някои отношения и досега.
Една последна бележка, преди да продължа със същината на тезата си. Благодаря на Сергей Зенкин за прецизната съпоставка между моето понятие за режим и това на Фуко (и бързам да добавя, че Фуко по никакъв начин не е отговорен за другата съставка – „релевантност“ – в изкования от мен термин „режим на релевантност“). За мен бяха важни понятията на Фуко „режим на истина“ и „режим на знание“, като последното той действително е използвал, макар и рядко[4], колкото и безпомощен по въпроса да е Google. Най-важната категория за мен обаче е „релевантност“. Всъщност, ако има повратен момент, около който евентуално да кристализира посланието на книгата ми за някои от настоящите или бъдещите ѝ читатели, той не се намира в аргументите около смъртта на теорията, а по-скоро се крие в това ново понятие – „режим на релевантност“. Както последните дискусии върху книгата в Източна Европа и другаде показаха, то може да се разгърне и приложи при радикалното историзиране и на други дискурси, не само на литературната теория. Причината, поради която Спърбър не е споменат в книгата, е простичка: неговият подход към релевантността, както сама правилно изтъква Татяна Венедиктова в своя отзив, е когнитивен; моят е идейно- и културно-исторически. За мен прагматиката има съвсем друго значение: тя не е специфично лингвистично понятие, а философско, още от Ницше и Уилям Джеймс и заключението им, че търсенето на истина е винаги примесено с властта, интересите и целите, с които провеждаме това търсене.
Но не само Фуко и Уилям Джеймс са от значение за това, което предприемам с тази книга. И Дерида играе роля в нея, присъствието му там би трябвало да успокои духовете, според които съм наблягал твърде много върху „смъртта“ на теорията (около това кръжи тревогата в отзива на Сергей Зенкин, ако го разбирам правилно). Постановките на Дерида са положени в една постмарксистка традиция на четенето им като дискурс на отместването, който събира смъртта и бъдещето, за да повдигне въпроса за наследството, без разбира се да пренебрегва обезпокоително-странното обитаване на настоящето от смъртта (вж. по-специално раздела за “Es spukt” в книгата му „Призраците на Маркс“). Признаването на смъртта на теорията за мен е единственият начин да се повдигне въпросът за нейното наследство. В крайна сметка обаче и Фуко, и Дерида служат само като отправни точки в книгата ми, а наративът ѝ често се движи на зигзаг между двамата, като така не се обвързва с вярност. Книгата не завършва със заключение, както уместно отбелязва Сергей Зенкин: замислена като книга със свой сюжет и изследователски хипотези (и наистина, някои от тях, както пише Зенкин, са маркирани в книгата, но оставени на другите да ги доразвият или опровергаят в бъдеще), все пак тя е книга в англосаксонската традиция, т.е. разчита повече на междинни обобщения, отколкото на общо заключение. Това продължава да ми се струва уместен начин да се осъществи отвореност и да се излъчи импулс отвъд примирението на познавателната завършеност (познавательное завершение, както биха се изразили моите рускоезични колеги).
-
Миграцията и съпротивата срещу теорията
„Съпротивата срещу теорията“ е заглавието на едно есе на Пол де Ман от 1982 г. (по-късно включено в едноименната му книга). Но тук то служи чисто и просто като омофонен подтик да започнем да мислим за изгнанието, мобилността и сложните, често противоположни начини, по които те спомагат за зараждането, вписването и захвърлянето на теорията.
В монографията си съм разгледал подробно ролята на изгнанието като фактор, благоприятстващ възхода на съвременната литературна теория в Източна и Централна Европа не само в междувоенния период, но и както споменавам мимоходом, през 60-те и 70-те години на ХХ в. Разбира се, изгнанието е само един такъв – много силен – фактор (по този въпрос със Зенкин сме на едно мнение). Бих предпочел да мисля изгнанието като не повече (но и не по-малко) от радикална проява на мобилност под принуда и форма на маргинално самополагане по отношение на доминантните дискурси. Това маргинално самополагане не е сведено до изгнаническо писане или теоретизиране; то може да приеме и формите на маргиналност по отношение на институциите и техните писани и неписани правила и дискурсивни привички. Със сигурност такава е била позицията на младите руски формалисти около Първата световна война. Шкловски е само един от множеството примери. Дори преди да се отправи (закратко) в изгнание през Финландия в Берлин, той е в периферията на академичните среди, едно „бездомно куче“, чийто същински духовен дом е кафенето със същото неустрашимо претенциозно име. Изгнанието по същество е упражнение по остранностяване и по този начин на създаване на дистанция, която пренасочва рефлексията върху литературата встрани от процедурите, действащи в консенсусната сфера на домашната култура. В известен смисъл в това се състои литературната теория в своята класическа фаза: да се направи усилие да се предложи едно универсално обяснение на литературността, което ще издържи независимо от конкретните езици, в които това абстрактно качество (което прави литературата това, което е) бива въплътено.
Трябва обаче същевременно да предупредя, че изгнанието невинаги е било изпитано и надеждно съоръжение за произвеждане на теоретичен напредък. Безброй са примерите за това как теорията в изгнание се преплита със, вгражда във и в крайна сметка подкопава от политическата прагматика на оцеляването, самоопределянето и неумолимото и усилно дирене на колективна културна идентичност.[5] Тъкмо разпознаването на тези примеси в теорията, нейното оплитане в прагматиката, ориентирането ѝ към произвеждането на определена полезна стойност ме отвежда към финалната част на текста ми и необходимостта да се мисли съпротивата срещу теорията днес.
Съпротивата срещу теорията: констелация от фактори
Венедиктова е напълно права, като обръща внимание на факта, че дори темпорално най-скорошният пример за режим на релевантност в книгата ми не е формиран изключително от икономически фактори (а аз анализирам в дълбочина само три от тези режими, като обаче допускам, както правилно изтъква Зенкин, че би могло да има и други – и че някои от тях се пресрещат в дискурси, отдалечаващи се от литературната теория, какъвто е случаят с Бахтин и неговата философия на културата, за която литературата нито е автономна, нито е социално или политически подчинена). Ако погледнем текущата съпротива срещу теорията, ще забележим множество действащи фактори. Съпротивата срещу теорията, която се развива напоследък в хуманитаристиката, е тясно свързана с глобалния преход към един нов режим на произвеждане на знание, далеч от невъплътеното мислене, коeто Западът е привилегировал векове наред. Неудържимо сме въвлечени в едно движение към активното знание, един нов режим на произвеждане на знание, в който фактическата ситуираност и користност на участниците играе много съществена роля. Наместо да се стремим да прикрием тази съществена роля, ние с радост я подчертаваме и поощряваме, като оставяме да изпъкне легитимността на този нов начин на познание, който е по-скоро прагматичен, отколкото невъплътен и дедуктивен.[6] Тук трябва да вземем предвид и огромното присъствие на новите социални медии, преобразили понятието ни за истина и авторитет и подсилили методите на познание, базирано на индивидуалния ни опит, които са крайно егоцентрични и не се съобразяват много с норми и критерии, извлечени по задължаващо рационален и абстрактен начин.
Колкото до литературната теория, мисля, че имаме всяко основание да затвърдим и преповторим нейната кончина така, че да се отдаде дължимото на конкретната констелация от фактори, която описах. С книгата си от 2019 г. показах, че основната причина литературната теория вече да не е възможна в концентрираната и самодостатъчна форма отпреди 80-те е, че самата литература е преминала в различен режим на релевантност. В този различен режим на релевантност тя повече не може да бъде обект на съзерцание, поддържано от теоретична абстрактност и безпристрастност. (Парадоксално обаче тази безпристрастност сама по себе си е осигурена от еротичната енергия на пристрастността към самодостатъчния (винаги европейски, понякога американски, почти никога незападен) канон, част от който е мигновено достъпен чрез запаметяване[7] или друг акт на институционално предизвикано повторение.) Вместо това литературата отново е открито инструментализирана и това прагматично отношение, което пресича целия спектър от политически родства и цивилизационни идентичности, определя наново подхода ни към нея. Литературната теория, поддържана през седемдесетте години на своето съществуване от едно понятие за дистанция и безпристрастност (отразяващи оценностяването на автономността на литературата) и – същевременно – от една убеденост, произлизаща от любящото потапяне в едно дълбоко споделено (винаги европейско, понякога американско, почти никога незападно) културно наследство, капитулира пред този нов режим на релевантност. Този нов режим, бих искал да заявя сега, препотвърди значимостта на литературата встрани от нейните естетически – или литературни – черти, далеч от водещите преди нагласи на безпристрастност и дистанцираност и в една сфера на проактивна частна и публична употреба, но също така, още по-важно, и в несигурното и оспорвано игрално поле на един радикално хетерогенен културен пейзаж.
Всичко това ме отвежда към друга важна причина за нарастващата съпротива срещу теорията, свързана, но не тъждествена с обсъжданите по-горе. Тук ще се върна към важността на изгнанието и миграцията. Теорията като проект на западната модерност (за добро или лошо) винаги е била поддържана от вяра във възможността за невъплътено мислене; тъкмо заради невъплътения му характер, това мислене прави възможно произвеждането на подчертано универсализиращ смисъл, който на свой ред влиза в нечестив съюз с различни експанзионистки и колонизаторски проекти. В „Европа и човечеството“ Николай Трубецкой отправя ясното послание, че тази невъплътеност в крайна сметка е илюзорна. И все пак теорията през цялото време е задвижвана от това „сляпо място“: претенциите ѝ за универсалност са били възможни, доскоро, защото исторически е била на завет от необходимостта да размишлява над собствената си (западна) ситуираност и вграденост. Част от тази история на невъплътеното и универсализиращо мислене е например феноменологията на Хегел, така както друга част е литературната теория на руските формалисти. Формалистите искрено са вярвали, че материалът, върху който размишляват, има универсално значение и приложимост. Така дори не им хрумва да изпробват сериозно хипотезите си върху писмени образци, взети от други културни контексти: арабската литература, китайската литература, литературата на санскрит или хинди са общо взето изличени от литературния им Едем. С право са били критикувани за това от един млад свой съвременник, обещаващия ориенталист, по онова време все още докторант в Ленинград, Александър Холодович. Бъдещият кореист не на шега попитал формалистите как могат да си позволяват да претендират за универсална валидност на теоретичните си прозрения, след като материалът, на който се основават анализите им, е почти изключително западен (европейски, тук-там мъничко американска литература); тези възражения към руския формализъм са останали недогледани от историците на руската теория, но са много по-важни, продуктивни и трудни за отбиване, отколкото стандартните идеологически обвинения, формулирани от съветския марксизъм.[8]
Значението на миграцията
Разграничението между изгнание и миграция тук става наложително. Изгнанието е индивидуално преживяване, миграцията поставя мобилността в рамките на масовия опит и така ни дава много различна призма към срещите между Запада и редица силни културни зони, в които литературата е имала по-различна роля векове наред и е била разглеждана с различен методологически инструментариум, по-скоро този на поетиката, отколкото на теорията като такава. Ако вземем Шкловски, Якобсон, Трубецкой, Лукач, Ауербах (в Истанбул, с прозападните културни реформи, защитавани от Ататюрк[9]), или дори Тодоров и Кръстева в следващото поколение (където границата между изгнание и миграция става по-размита), за тях преживяването на мобилността несъмнено е преживяване на културни срещи с другостта, но това преживяване все още се развива в относително хомогенната културна среда на Запада (Европа и Америка). Днешната действителност на масова миграция ни изправя пред съвсем друга картина. По данни на ООН бежанците понастоящем наброяват близо 80 милиона. Да си представим една цяла страна с населението на Германия или Турция, която е разобщена, разселена и разпръсната – понякога силом, и така образува обширни и нестабилни контактни полета, конгломерати от културна флуидност и хетерогенност. Този опит на масовата миграция захранва едно трезво осъзнаване на факта, че западната естетика и културен опит, както и канонът на (западно)европейските литератури, вече нямат спояващ или задължителен характер. Още от 60-те насам сме свидетели на постепенната загуба на увереност в тъй наречената „универсалност“ на западния канон; поддържам тезата, че неслучайно кризата и проточилото се разпадане на литературната теория съвпада с кризата на западния канон, която до средата на 80-те вече е съвсем видима за всички (Борис Гаспаров с пълно право установява връзка между теорията и канона или „класиката“ в своя отзив; аз се занимавам с това в статията, спомената в бележка 7 в настоящия текст). Загубила херменевтичната самоочевидност на западния канон, теорията (литературната, но и социологическата, антропологическата, историографската) се изправя пред непреодолими пречки, като достига границите на собствената си валидност в разпознаването и осмислянето на феномени, които не могат да бъдат концептуално опитомени в рамките на невъплътеното мислене. Според мен диалектиката на глобализацията, казано с видоизменените думи на Адорно и Хоркхаймер, е мощен фактор в настоящата съпротива срещу теорията. Глобализацията е отворила пространството – отвъд своите първоначални и съпътстващи ефекти на нивелация и комодификация на различията – за приемането на културата в нейната изключителна разнородност, която прави образците и моделите, изработени в хода на европейската и американската история, всичко друго само не и задължаващи или универсални. С една дума, безпрецедентната – физическа, но и по-важното, виртуална – мобилност, която преживяваме от 90-те години насам и особено от началото на ХХI век, ни накара пределно ясно да осъзнаем истината за доста ограничената и условна природа на западното културно наследство, върху което е изградена и процъфтявала теорията. Тя е обмисляла богатствата на това завещание по един симпатично предан и същевременно обезпокоително наивен начин.
По тази причина съм скептичен, когато става дума за надеждите, че литературната теория може да бъде изобретена наново в предишния си modus operandi. Като европейски (или западен) проект теорията днес може да функционира единствено под знака на доброволното обезличаване [„erasure“] и епистемологичната смиреност в лицето на радикално различния културен ландшафт, в който Западът, със своите все по-малко общовалидни ценности и дискурсивни правила, се е озовал. „Глобалната теория“ не е на дневен ред; частите, останали след срива на теорията – онази надеждна преди машина за произвеждане на глобално валидни истини и универсално приложими интерпретативни инструменти – не могат да бъдат сглобени обратно в смислов агрегат. Но теорията днес и утре може да води безстрашно партизанско съществуване, според разбирането на Карл Шмит за „партизанското“, мобилизиращо и разчитащо отново и отново на саботаж, в множество действия на локална храброст, срещу постистината и изолационизма. Теорията може да бъде саботьорът par excellence; като работи в рамките на преобладаващите в настоящето дискурси на партикуларизация, тя е способна да събуди отново чувство за общото – много плахо, вече не трайно – в нашата епоха на вторична фрагментация.
Преведе от английски: Катерина Кокинова
[1] Виктор Шкловский, Заметки о прозе Пушкина, Москва: Советский писатель, 1937 (встъпителната статия в този сборник е за Пушкиновата ода „Вольность“ и „Евгений Онегин“, но дори тук Шкловски прави съпоставка (с. 20) между Пушкиновия „роман“ и този на Балзак).
[2] Вж. Galin Tihanov, “The Location of World Literature”, Canadian Review of Comparative Literature, 2017, Vol. 44, No. 3, 468-481.
[3] За употребата на множествено число вж. Susan Gillman, “Oceans of Longues Durées”, PMLA, 2012, Vol. 127, No. 2, 328-334. За зоналността на световната литература вж. скорошната ми статия “Beyond ‘Minor Literatures’: Reflections on World Literature (and on Bulgarian)”, in Bulgarian Literature as World Literature, ed. M. Harper and D. Kambourov, London and New York: Bloomsbury, 2020, 259-266, както и статията ми “Beyond Circulation” (2021).
[4] Вж. послеслова на Мишел Фуко „Субект и власт“ (“The Subject and Power”) към сборника с избрани негови текстове Beyond Structuralism and Hermeneutics, ed. H. Dreyfus and P. Rabinow, Chicago: University of Chicago Press, 1983, 208-226), където терминът се появява на френски: régime du savoir.
[5] В известен смисъл подтекстът на глава 5 от книгата ми цели да демонстрира тъкмо това: изгнанието не произвежда непременно „теория“; то всъщност често я подкопава, като цели да фиксира литературния текст, както политически, така и естетически, вътре в логиката на един огрубен националистичен дневен ред. Вж. също статията ми “Cosmopolitans without a Polis: Towards a Hermeneutics of the East-East Exilic Experience (1929-1945)”, The Exile and Return of Writers from East-Central Europe, ed. J. Neubauer and Z. Török, Berlin and New York: Walter de Gruyter, 2009, 123-143.
[6] Класическата ранна формулировка на принципите на активно знание идва от дисциплините Основи на управлението [“Management Studies”] и Организационно поведение [“Organisational Behaviour”] (David A. Kolb, Experiential Learning, 1984, 2nd ed. 2015). За важна защита на активното знание в социалната антропология (макар и компрометирана до известна степен от имплицитно хегелианския си модел на триадична еволюция), вж. Jean Comaroff and John L. Comaroff, Theory from the South: Or, How Euro-America is Evolving Toward Africa, 2012).
[7] За тясната връзка между теория, канон и памет вж. статията ми „Память теории: о наследии русского формализма“, в Русская интелектуальная революция 1910-1930-х годов, ред. С. Зенкин и Е. Шумилова, Москва: Новое литературное обозрение, 2016, 58-63 (немски превод: “Das Gedächtnis der Theorie: Über das Erbe des russischen Formalismus”, Theory of Literature as a Theory of the Arts and the Humanities, ed. M. Mrugalski and S. Schahadat (Wiener Slawistischer Almanach, Sonderband 92), 2017, 15-20).
[8] Повече за това в статията ми “On the Significance of Historical Poetics: In Lieu of a Foreword”, Poetics Today, 2017, Vol. 38, No. 3, pp. 417-428.
[9] Вж. книгата Kader Konuk, East-West Mimesis: Auerbach in Turkey, Stanford: Stanford UP, 2010. Тук трябва да добавя, че Ауербах възприема тези прозападни културни реформи като твърде бързи и неадекватни, тласкащи турската култура към „тривиалност“ и възвестяващи, както и в останалата част от света, една печална „есперанто култура“ (Esperantokultur). Нещо повече, Ауербах показва ясна тенденция към ориентализиране на турците и турската култура по начин, който е трябвало да предизвика усещане за дискомфорт у Едуард Саид и другите му почитатели; Ауербах говори за турците от Анадола като за „привикнали към робство и усилен, но бавен, труд“ (gewohnt an Sklaverei und harte, aber langsame Arbeit); вж. писмото му до Валтер Бенямин от 3 януари 1937 г., в Erich Auerbach, Die Narbe des Odysseus. Horizonte der Weltliteratur, ed. Matthias Bormuth, Berlin: Berenberg, 2017,. 130-134, тук 132; на същата страница турците от Анадола са сравнени с южноевропейците чрез поменик от негативни белези, но накрая са провъзгласени за „лесни за толериране и изпълнени с жизненост“ (aber doch wohl gut zu leiden und mit viel Lebenskräften).
