Скритите стаи на невидимата история

Популярни статии

Иван П. Петров

Бр. 14/2021

Родих се твърде късно, светът върви към своя край. Вече всичко свърши…

Когато започнеш да изучава даден език, сякаш инстинктивно търсиш автор, който да възпламени езика, с който си се свързал, и който автор в крайна сметка да ти покаже завесата към отвъдлингвистичния свят, в който влизаш като изучаващ дадения език, и който, в крайна сметка да те спечели за процепите на тази завеса. Както по-често всъщност правят авторите на силна литература.

Първата ми среща с Олга Токарчук беше с „Правек и други времена“, с която наскоро имах възможността да общувам отново, след появата на второто издание от изд. ICU в преработен превод на Георги Кръстев, редакцията на Силвия Борисова и грижата на Невена Дишлиева- Кръстева.

Историята на малкото полско селце се развихря тихо (и безмилостно) през няколко поколения, на фона на Войната, през историите на отделни негови жители, през история, която прекрачва естественото протичане и започва да извива меандри, минаващи и на моменти течащи през очите на извънфизичното. От такава перспектива Токарчук обича да си играе със свръхестественото. Тази игра, закачка дори, придава на прозата ѝ особен привкус на нещо, което е на крачка да се разлее в магическия южноамерикански реализъм, да се вплете с някакви еретични учения или поне да сподели с тях известни пепеляви оттенъци на светлината, която огрява световете в писането на Нобеловата лауреатка. И понякога сякаш успява. Историите често говорят с тънка замъгленост, като съненост, която далечно напомня атмосферата в Маркесовота „Сто години самота“, с известна средноевропейска учтива сдържаност дори в моментите, когато текстът изстъпва в някаква литературна ексцесия. Хуморът, доколкото е откриваем, е винаги горчив, в съзвучие с цялостния тон на световната обреченост и неизменния тленен край на времевата ос. Светостроенето на пространството се разпилява между индивидуалните истории, общия времеви поток на историята, но тези странични моменти в разказа са вметките, които открехват вратата към извънвремеви скрити коридори, които прорязват еднолинейното протичане на историята. Времето се разкроява от линия в сфера, пространството набъбва извън себе си – отделните животи в книгата отварят врати, подобни на онези, които в сънищата постоянно присъстват там, където в реалността стои стена. Домът/свят, „ойкумене“-то, в романа (но и в романите) на Токарчук е винаги поне с един-два слоя разширен над самия факт на съществуването си.

Прозата на Токарчук обича пограничията. Дали става дума за периферията на страната, на обществото, на света, за допирните граници на двама души, на хората и животните, за междата между своето и чуждото, дръзкото размиване на тези граници.

Впрочем тази особена литературна структурна на (тайни) врати в къща може да се проследи и в други съчинения от авторката. Например в романа „Дом дневен, дом нощен“, където Токарчук задълбава в една от раните на полското историческо съзнание – кресите, източните територии, които остават извън възстановената полска държава след края на Втората световна война. Лвов и Западна Украйна, части от Западна Беларус и Литва, непреживени и до днес, ясно усещани и разпознавани освен друго и заради акцента си. В „домовете“ на тази книга, съставена от няколко новели, читателят влиза в тези магически територии на граничност, на смесване и сплавяване. Преливане, което сякаш най-ясно проличава в параграфа-вътрешен диалог на главната героиня, чийто мъж почива (и това се обявява не само от заглавието на новелата, но и повтарянето му буква по буква в началото на всяка глава в полския текст) – вътрешната реч прелива плавно от полски към родния украински, първо с дума, израз, изречение, накрая с неспирния поток на мисълта. Още по-многоизмерно е писането и структурирането в „Бегуни“, а в „Карай плуга си през костите на мъртвите“ структурата на света, системата от симетрии в пограничията (най-вече нефизически) се удържа от „външния скелет“ на познанието за небесните тела и съдбините им върху човешкия свят.

Миша, като всеки човек, се роди разбита на части, непълна, на парчета. Всичко в нея беше отделно – гледането, слушането, разбирането, усещането, чувстването и възприемането. Целият ѝ бъдещ живот щеше да се състои в това да ги събере в едно цяло, което после да остави да се разпадне. Трябваше ѝ някой да застане пред нея и да ѝ бъде огледало, в което тя да се отрази цяла…

В „Правек..“ намекът за външно удържан свят откриваме в Играта, при която играчът преминава през различните нива/светове с цел да се освобождава все повече от оковите си, докато стигне до абсолютната свобода. Това прехождане напомня изключително много на неоплатонистичните идеи (възприети и от някои ранни християнски автори, откъдето по-насетне видозменят съдържанието си, но продължават да оказват влияние), където всичко живо се стреми да се върне от Едното, от което е било еманирано преди да приеме телесен облик. Центърът в романа обаче сякаш остава празен, макар че в едно от времената в книгата явно се заявява, че именно Правек е средоточието на вселената и отвъд пределите му всъщност няма абсолютно нищо. Наистина тези, които напускат Правек, сякаш потъват в нищото, а ако се върнат – го носят в себе си.

Шуплестата тъкан на романа води читателя по уж ясни, но тайнствени коридори, през които проницателните очи проникват и искат да се затворят. Без да могат.

Олга Токарчук, „Правек и други времена“, прев. Георги Кръстев, изд. ICU, С., 2021.

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии