Иван Димитров
Боби Роканов заспа, отдъхна си светът на сиви пеперуди
и кръчмите мълчаха сред онемели сервитьори, и черни изби
неговата жажда чакаха напразно, а в кабинетите ликуваха,
защото бе направил ги на луди, една череша пукна в Кюстендил,
но без трицветно топче – за този светъл безобразник. Душата му
озъбена завивките захапа, така не искаше да полети, подканяха я
ангелите с дни, гласовете хипнотични се удряха на стаята в стените,
а после скастриха го и насила влачиха го, той бълнуваше: „Децата!“.
Зърваше безброй беди по бащински. „Какъв покой, разправяте,
под мишците ми дайте още дини! Навикнал съм да нося аз поне по трийсет!“
След седмица изритаха го от небето: продупчил облак, спънал
ангел, по райски двери хулигански стихове изписал с перманентен
маркер, ореол стопил в нелегалност, за да го вгради в инсталация,
на порядките усмихнати така и не обръгнал и прекалено шумен
за селенията бил, разпръсквал повсеместно главобол. Сред дяволите
долу заживял, в червени кръчми пил и нечии рога с трион отрязал,
мислил: ще израснат пак, а те така и не израсли. Зениците им кухи
обидени го гледали ту злобно, ту с жалост. Проплакала от него
дяволската поща, че безброй писма написал в дирене на справедливост,
пред Сатаната се явил и дърпал му брадата с векове, в ушите му му дуднел
глухо, накрая Онзи официалната опашка и един резервен кози крак в куфара
натъпкал и се чупил в командировка, а Роканов казàните с грешници
обръщал, спорил сетне бясно, войските дяволски предали се и заявили,
че са пред неговия дявол празни опаковки, чието съдържание с изтекъл
срок на годност в пространството тънее и бледнее неусетно.
Тогава кранчето на ваната забравил, ада наводнил, водата потушила
огньовете вечни, дейността замряла, захвърлени тризъбците
се вайкали за плът цвъртяща, в която се забивали с апетит, с наслада,
и виковете секнали, и секнал тътенът. От пъкъла прокуден по земята
тръгна и сега крака преплита по нощните пътеки, невидим е, но шепне
тихо, когато пръсти по клавишите през пролетните вечери поеми пишат,
явяват се внезапно бесове в стихове непитани. Роканов заспа и днес
в сънища дивее, пàкости твори и калпазанства, плези се, намигва ни
по детски и така напомня ни, че лудостта помага ни да дишаме.
