Разговор с главния редактор на сп. „L`Europeo“ Димитър Стоянович
Преди повече от година сп. „L`Europeo“ спря да излиза. Какво стана тогава?
Мисля си, че тогавашният издател се умори от бизнеса с печатни издания и изгуби смисъл да продължава по този път. Със сигурност за мен беше някаква форма на шок, както и за авторите, партньорите и читателите, тъй като реалните проблеми останаха неизказани, а в същото време L`Europeo продължаваше да снася златни яйца – и като смисъл, и като бизнес логика. Беше… невъзпитано, така да го кажа, че нямаше поне някакво обяснение или извинение към екипа и аудиторията, но минало – заминало. Впрочем моята отговорност винаги е била съдържанието, а в този смисъл списанието беше – и отново е – на световно ниво. Че и почти без паралели вече, освен исторически. Наистина не знам лично аз с какво повече бих могъл да бъда полезен.
Защо решихте да положите усилия за неговото възраждане и как стана възможно това?
Казвам напълно откровено – заради общността и семейния принцип. Общността на L`Europeo е нещо като утопичния свят на Фурие, само че успешна. Смисълът, за който споменах по-горе, е методично усилие, което дава своите резултати най-вече във времена на криза, когато хората, съумели да прогледнат малко по-далеч от носа си, взимат нещата в свои ръце. Това е и нашият случай. Любен Дилов, предишният главен редактор на списанието, пое риска да стане издател на списанието, положи неимоверни усилия да сключи договор с италианските носители на лиценза, намери необходимите финансови съмишленици, събра мен и останалото ядро от екипа, давайки ни пълна творческа свобода, а за нас с авторите остана щастливата отговорност да позакърпим олющения ни аргонавтски кораб, за да продължим пътешествието си към духовната Колхида. (Малко претенциозно се получи, за което се извинявам…)
Списанието започва да излиза отново в един труден момент за целия свят, но особено много за печатните медии. Риск или съзнателно планиране?
Че кое извънбитово усилие на културна основа не е рисково, колкото и съзнателно да е планирано?! Пак казвам, аз съм по съдържателната част, но това, което виждам като издателска логика, енергия и ходове напред, ме изпълва с Тимуровски оптимизъм.
Има ли нещо по-различно в цялостната концепция на изданието сега, като редактори, автори, идеи?
Нашият своеобразен балкански съюз в мое лице като главен редактор, Ана Йованович като фоторедактор и графичният дизайнер Сунай Джумалъ, продължава да е непоклатим наспроти историческата логика, авторското ветрило е теоретически всеобхватно, но практически доста сегментирано, тъй като за L`Europeo се пише изключително трудно, с много високи изисквания хем от литературно-стилистична гледна точка, хем от ниво на компетентност. Няма текст или автор, чието място да е гарантирано в конкретния брой, всичко зависи от качеството, което изисква постоянни усилия, всеки път от нулата. Иначе Любо Дилов има страхотни идеи за развитието на марката, на мен лично страшно ми харесва, че ще издаваме класически литературни произведения в стилистиката на L`Europeo, колекционерски издания с най-добрите преводи, допълнителни материали за автора и епохата, уникални фотографии и т.н. Ето това е смислено надграждане.
Как подбирате авторите и темите на броевете си?
Авторите – по външен вид, темите – според нивото на финансова облага! Извън евтините шегички, за авторите вече споменах, че е необходимо ужасно високо ниво на обща и литературна култура, едва след което започва същинската работа по специфичните изисквания на списанието. Не е за всеки тая работа, изисква се психическа издръжливост, известна доза автосмирение и доверие в редакторската оценка. Мнозина не могат да повярват, че не са Труман Капоти и се изисква още много работа, други се обиждат като им кажеш, че не стават, трети полагат много усилия и понякога след месеци или дори години на непубликувано писане стават част от екипа. В този смисъл авторите на списанието са писатели, поети, журналисти, режисьори, адвокати, фотографи, антрополози, политици, че и семиотици дори, но това от моя гледна точка няма никакво значение – интересуват ме талантът и ерудицията. Та заедно с тези прекрасни хора обсъждаме на легендарните ни срещи възможните теми, спорим, дърпаме се за косите, злоупотребяваме с вино, смеем се истерично и като цяло декадентстваме с ясно дефинирана крайна цел. Не мога да лъжа – великолепно е.
Интересна подробност е, че оригиналното списание е италианско, но реално то не излиза в Италия вече 25 години. В същото време, освен че е едно разпознаваемо и популярно списание в България, прочетох, че планирате да издавате L‘Europeo и в чужбина …
Малка поправка – списанието не излиза в Италия от 8 години, но това не е толкова важно. Уникален е фактът, че този най-висок бастион на европейската журналистика и публицистика е жив единствено в България, което се приема с еднозначна възхита от световния обществено-културен елит, без списанието да има елитарни претенции извън базовото ниво на правещите го. Има планове за издаване в чужбина, но да не казваме хоп преди да сме скочили…
Какво е според теб бъдещето на печатните медии с оглед на вече продължаваща цяла година пандемия? Ще оцелеят ли, ще се променят ли?
Не съм прогностик, въобще всички свързани със списанието даваме най-доброто от себе си, пък да става каквото ще. Все пак е важно, че L`Europeo не е точно списание и няма отношение към ежедневното дребнотемие, доколкото темите му са обърнати към условната вечност. Докато има хора, които се грижат за сърцето и ума си, това списание не само ще бъде живо, но и ще бъде отличен белег на една по-красива част от заобикалящата ни хуманоидна среда. Аз искрено се гордея с читателите на L`Europeo, дано продължим да сме достойни за тях.
Разговора води ЕМАНУИЛ А. ВИДИНСКИ
