Митко Новков
Google, световната търсачка, която освен необятна енциклопедия е и един вид квалификатор и класификатор изрови следното определение за романа на Диего Векио „Изчезването на видовете“: inextinguible. След което услужливо ми го преведе: неугасим. Нямайки вяра на драгоманските таланти на изкуствения интелект (в наскоро преведената от Дария Карапеткова книга на Умберто Еко „Да кажеш почти същото“ италианският семиотик с безпощадно хладнокръвие прави всякакви хирургии на машинните преводи), се обърнах към един от най-добрите познавачи на испанския език и на латиноамериканската литература у нас доц. Лиляна Табакова. Тя донякъде ми възвърна вярата в дигиталните транслационни можения: „Иначе – означава „неизчерпаем“. Нещо, което не свършва. Може славата да е безкрайна, огънят да е вечен, „непогасяем“. Непогасяем, неугасим, безкраен, неизчерпаем – добри епитети за книга, в чието заглавие стои членуваното отглаголно съществително „изчезването“. Романът за „Изчезването на видовете“ е неизчерпаем, тоест това изчезване никога не стига (до) края.
Обнадеждаващо е – видовете няма да изчезнат, значи и ние, хората, няма…
„Изчезването на видовете“ (La extinción de las especies, 2017) е петата книга на Диего Векио – аржентински писател, живеещ във Франция от 1992 г., където преподава латиноамериканска литература в Университета Париж 8 (Винсен-Сен Дени). Книгата е забелязана въпреки опасенията на Димитър Стоянович: „Една книга, която бихте могли да не я забележите, а пък тя в крайна сметка си заслужава“. Вярно, забелязват я в испаноезичния свят, но за Диего Векио, сигурен съм, той е важният: „На 6 ноември 2017 г. жури, съставено от Гонсало Понтон Хихон, Марта Санс, Хесус Труеба, Хуан Пабло Вилялобос и издателката Силвия Сесе, връчи 35-ата награда „Ералде“ за роман на „Сияйната република“ (República luminosa) на Андрес Барба. „Изчезването на видовете“ на Диего Векио бе един от петте романа финалисти измежду представените 625 творби“. „Изчезването на видовете“ роман?! Читател с никнейм Barbarroja не е съгласен: „Трудно е да се напише книга като тази на Диего Векио. Но роман? Границите на жанра отново са разстроени от работата на журито за наградата Herralde“. Разбирам негодуващия Barbarroja, макар че да се сърдиш през XXI век заради „разстроените“ граници на романа си е – откъдето и да го погледнеш – закъсняла реакция, след дъжд качулка. Тия граници са разбити още с „Бдение над Финеган“ (1939) на Джеймс Джойс – книга, за която биографката му Една О’Брайън разказва: „Книга на нощта, той я описва като планина, в която прокопава тунели откъм всички посоки, без да е наясно на какво може да попадне. Пак става въпрос за още и нови географски карти, още енциклопедии, още улични указатели, но този път мястото на действие е целият свят, въпреки че „старият дъбъл Дъблин“ щял да си остане централно място. Митове, транссубстанции, великани и човеци се превъплъщават едни в други и в крайна сметка биват преобразявани в дървета или облаци, или реки“. Затова не срещу журитата трябва да роптаем (ако изобщо е нужно да роптаем), а срещу Джойс и Бекет, срещу „новия роман“ и Реймон Кьоно, срещу Жорж Перек и Итало Калвино, срещу Хулио Кортасар и може би Борхес, срещу Милорад Павич и Петер Естерхази… Че даже и срещу Умберто Еко, който наистина се опитва да върне на романа стария му жанров дрескод, но го накичва с такива екстравагантни дрехи и украшения, че е сложно да го разпознаем. Олга Токарчук, която се чувства напълно комфортно сред руините, останали след взривените граници на романа, получи Нобелова награда за литература (2018); тоест дори известното с консерватизма си Стокхолмско жури призна, че романът вече няма граници. Доказват го писатели от Ванкувър до Владивосток (да цитирам тук един прашасал български политик) и от Анкъридж до Кейптаун (тук никого не цитирам); достатъчно е да споменем Джон Барт, Алесандро Барико, Даниел Келман, Джон Ланчестър, Афонсу Круш, Виктор Пелевин, Грегъри Норминтън, Светислав Басара, нашия Георги Господинов…
Историите нямат граници, романите също – те да не са хора, че да са ограничени?!…
Та нека е ясно – „Изчезването на видовете“ е роман. Роман за музеите или – по-скоро – за един конкретен музей, небезизвестния „Смитсониън“, който: „Официално се смята за държавна институция, но се финансира както от американското правителство, така и от търговска дейност (предимно печатни издания, образователни игри и сувенири) и многобройни частни дарители“. Създаден е, след като англичанинът Джеймс Смитсон, естествоизпитател и минералог, завещава огромното си богатство (104 960 златни монети, 8 шилинга и 7 пенса) на американската нация. Музеят е открит на 10 август 1846 г., когато: „президентът Джеймс Полк подписва акт за учредяване на Смитсоновия институт, в който да бъдат включени музей, библиотека, колекция от предмети, свидетелстващи за историята, науката и изкуствата, както и центрове за научни изследвания“. Така постепенно се изгражда най-голямото в света хранилище на културни ценности и музейни експонати. Днес „Смитсониън” се състои от 19 музея, зоологическа градина, 9 научноизследователски центъра, 159 музея-филиали и общо над 140 млн. експоната. На практика посетителите могат да открият всичко – от праистория до съвременно въздухоплаване, от класически шедьоври на изобразителното изкуство до модерни аудио-визуални инсталации“ (afish.bg). Всъщност описанието без да знае представя „Смитсониън“ като гигантска съвременна кунсткамера – онези колекционерски сбирки на императори, херцози, принцове и графове от XVI в., съдържащи различни чудатости и забележителности – от спиртосани уроди (а и живи) и други екзотични същества – птици и животни, до оръжейни експонати, минерали, ръчни занаятчийски изделия от старите и от новите земи, географски карти, глобуси, картини… Начало на кунсткамерите дават специални шкафове, наречени кабинети, където помествали всичките тия капризи на майката природа и на човешкия гений. Постепенно натрупаните шантавелости и сръчнотии стават толкова много, че шкафовете-кабинети се нарояват в геометрична прогресия и затова биват разположени в специални стаи, наречени кунсткамера, Kunstkammer. На немски ѝ казват още Wunderkammer, стая с чудеса, на английски – Cabinet of curiosities, стая за куриози. С времето и стаята отеснява, налага се да се обособят няколко. Ето как се слага началото на днешните музеи, чието призвание е да събират разни обекти: стартира музеят от аристократична прищявка, която едновременно иска да събере уникалностите на света, иска събраното и да се запомни, а иска и чрез събраното да бъде запомнен(а). Случва се нещо като в приказката на Ханс Кристиян Андерсен „Принцесата и граховото зърно“, в която граховото зърно – станало причина (или по-скоро тест) за брака между принца и принцесата, бива изложено в музея. В музей обаче е изложено в превода на Светослав Минков: „И царският син се ожени за нея. Сега той знаеше, че взема истинска царкиня. А граховото зърно изпратиха в музея, където то може да се види и днес, ако само някой не го е взел“ (Светослав Минков и принцесата прави царкиня, на български заглавието гласи: „Царкинята върху граховото зърно“); в оригиналния датски текст грахчето е поместено в кунсткамера: „Prinsen tog hende da til kone, for nu vidste han, at han havde en rigtig prinsesse, og ærten kom på Kunstkammeret, hvor den endnu er at se, dersom ingen har taget den“. Сложено е там да напомня и ехти за щастливото събитие. Една от най-прочутите „кунсткамерни“ сбирки е тази на император Рудолф II в Прага, сред която блестели и екстравагантните произведения на Арчимболдо – известните портрети, сътворени „от” плодове, зеленчуци и други натуралии (за съжаление, по време на Тридесетгодишната война колекцията е разграбена и разпръсната из цяла Европа). Картините на италианския художник в известна степен могат да се приемат като емблема на/за кунсткамерата: естественото и изкуственото са съединени, за да се образува и да се покаже странното, особеното, чудатото, възхитителното, но и страшното, изкилиферченото, изродното. Петър I, който през 1714 г. нарежда създаването на първия музей в Русия, назован именно „Кунсткамера“ (по-скоро „Куншткамера“), още през 1704 г. подписва указ за „Доставяне на различни уроди, а също и за намерени необикновени неща… (О приносе родившихся уродов, так же найденных необыкновенных вещей…), с който по недвусмислен начин целеполага същността на музея: да събира необикновености от всякакъв характер – и природни, и изработени, за да учудва, но и да впаметява. А после и да изследва – петербургската кунсткамера е работно място на знаменития Ломоносов. В този смисъл институтът „Смитсониън“ е образцова кунсткамера, кунсткамера на куб и на квадрат.
Кунсткамерата събира: дивно събира питомно с диво, за да удиви…
Диего Векио пропуска този първи етап на музея – еклектичен, хаотичен, карашък (подозирам, че го прави нарочно, за да скрие прицела на своя роман). Неговият разказ е доста по-подреден, в известна степен даже логичен. Както отбеляза Николай Колев в предаването „Култура.bg“: „Книгата като структура проследява еволюцията“. Съвестно я проследява: почва с минералите – Смитсон, донорът, е влюбен в тях; продължава с костите и човешките фосили – те пък са страст на Закариас Спиърс, първия уредник на „Смитсониън“, преминава през картините, и то не здравите, а болните – грижа на Анабет Мърфи Атууд, директорка на Музея за изящни изкуства; за да се спре при Бенджамин Блум, полковник от запаса, потънал в доклади на етнолози, изпратени от него из пространствата на целия северноамерикански континент. Но не този разказ – последователен и завършен, макар и на места странен, а често и забавно-ироничен (като идеята на Закариас за произхода на човека от катерица), а нещо съвсем друго е есенциално за романа „Изчезването на видовете“ и за него трябва да отворим (и затворим) дума. Защото ако си дадем труда и обърнем внимание на съдържанието на книгата (убеден съм, че Диего Векио изрично е изисквал от чуждестранните си издатели то да присъства точно по този начин и по никой друг в книжното тяло), няма как да не ни направи впечатление, че се е разпростряло на цели шест страници (178-183), скрупульозно излагайки хода на повествованието. Толкова скрупульозно, както скрупульозно е представен ходът на еволюцията. Казано иначе, четем съдържанието и се чувстваме все едно се разхождаме из залите на Смитсъновия институт. В този смисъл може да кажем, че „Изчезването на видовете” е един своеобразен литературен „Смитсониън”, където има всичко отвсякъде, където читателят може да открие всичко отвсякъде: „от праистория до съвременно въздухоплаване, от класически шедьоври на изобразителното изкуство до модерни аудио-визуални инсталации“. И най-важното: може да открие разнообразни литературни почерци, на които обикновено слагаме стилов гриф „постмодернизъм”, сякаш с това сме си свършили работата и можем да изтупаме прахта от ръцете си и да качим папката в архива. Но не сме. Романът на Диего Векио ни показва тази наша прибързаност, оформяйки една текстуална кунсткамера на постмодерното писане, на неговите предтечи и на неговите следовници, според което писане романът няма граници и няма как да има; невъзможно е да има. Намираме тук и Хорхе Луис Борхес с неговите мистификационни недоизказаности, и Федерико Андахази с иронично-алтернативните му летописни разкази, и Жоржи Амаду с неистовите чешити и чешитки от щата Баия, че даже и Роберто Боланьо с неговите въображаеми истински истории. И не само тях: чуваме звуци от „Измерването на света” на Даниел Келман, от „Островът от предишния ден” на Умберто Еко, от „Океанморе” на Алесандро Барико, от „Естествен роман” на Георги Господинов, от „Бегуни” на Олга Токарчук, от „Куклата на Кокошка” на Афонсу Круш… „Изчезването на видовете” е роман за това как безграничният постмодерен роман – кой каквото ще да си приказва и ръце да потрива, не е изчезнал и няма как да изчезне.
Или, както се казва на испански, inextinguible. А на български – неизчерпаем…
Диего Векио, „Изчезването на видовете“, прев. от испански Лилия Добрева, изд. „Рива“, 2020.
