Кайрос като възможност за един съвременен теоретичен симулакрум

Популярни статии

Борис Илиев

бр. 16/2021

 

Фотография: Антонина Георгиева
Фотография: Антонина Георгиева

„Литературен вестник“ от 90-те години насам е пространство, в което трудно оцеляват едноизмерни явления и дефиниции. Книгата, която възнамерявам да коментирам – „Модерният мимесис. Саморефлексията в литературата“ на Камелия Спасова, също е сложна и многоизмерна. Затова този текст се опитва да отговори на тези характеристики. Наистина негов обект е едно новопоявило се научно изследване, но още тук ми се иска да заявя, че ще отправям поглед и отвъд него, както изследването на К. Спасова в мисленето си надхвърля себе си. Ще стане дума за това, което книгата съдържа, но и за това, за което тя запазва мълчание, но някак загатва или удържа в гравитационното си поле.

Авторката на „Модерният мимесис“ няма нужда от представяне за читателите на „Литературен вестник“, тъй като отдавна е свързана с него. Въпреки това може би новоизлязлата книга сама предполага да се припомнят „Събитие и пример у Платон и Аристотел“, както и съвместното дело на Камелия Спасова, Мария Калинова и Васил Видински „Хаос и безредие. Случайното в езика, литературата и философията“. Такова напомняне е необходимо, но не и достатъчно. Дори беглият поглед през „Модерният мимесис“ може да идентифицира точки от предходната работа на Спасова, които образуват промислена мрежа, от която новото изследване израства. Такива са например статиите и студиите, посветени на аналогията и аномалията като филологически подходи за моделиране (неслучайно още тук въвеждам идеята за модели – засега само като латентна потенция) на понятието „парадигма“; на представата за хронос и кайрос; на Ауербаховия филологически Ansatz; на теоретичното наследство на школата в Тарту; на проблема за das Umheimliche и отношението му с нечовешкото, парачовешкото и автоматите; и, разбира се, най-важното – на миметичната теория и литературната саморефлексия като обобщена тематика.

Именно тази мрежовост около генезиса на „Модерният мимесис“ се превръща в един от отправните въпроси на прочита ми. Може ли да се каже, че композицията на книгата е фрагментарна? И да, и не. На пръв поглед общата композиция дава аргументи и в двете посоки. От една страна подялбата на корпус от пет глави, предхождан от уводни бележки и последван от впечатляваща библиография (впрочем съдържаща от близките на изследването Лотман, Ауербах и Цветан Тодоров до наглед далечната медиевистична книга на Диана Атанасова за св. Никола) и именен показалец. Само че в тази стройна подредба се вклиняват и два „метакайриона“. Те се някак изведени „пред скоби“ и хвърлят мост между теоретичното говорене на книгата за времевите вгъвания в културата и литературната история и самата композиция на изследването; казано с други думи, метакайриотичността фрагментира структурата, но същевременно на едно по-дълбоко равнище структурира теоретичния ѝ разказ. В тази посока може да се мисли и за генезиса на книгата – той е мозаечен, но през детайлите преминава солидна концепция, която формира и удържа цялото.

Уводните бележки не действат като механичен синопсис на книгата, както се случва понякога, а са функционални, аналитични елементи, те рефлексивно отварят теоретични обеми, които по-късно се изпълват. През провокативния въпрос дали Омир може да се възприема като модерен е въведен основният проблем на изследването. Възможно ли е модерното да бъде миметично въпреки традиционната съпротива срещу подобно допускане? Да, при условие че мимесисът се характеризира с двойна референциалност – веднъж насочен навън като уподобяване и веднъж навътре, към себе си, в процес на авторефлексивност. Това води след себе си две много важни следствия, свързани помежду си – първо, мимесисът вече не се възприема като репродуктивен, не като подчинен и вторичен спрямо реалността, а като равностойно на нея явление със съзидателен характер, и второ, състои се от едно безкрайно, кръгово усукване между позициите на древни и модерни. Уводните бележки започват и вече споменатото взаимопроникване между теоретичното съдържание и структурата на книгата. Тук този процес е започнат през представянето на два антични подхода – на аналогията и на аномалията, които при Спасова ще се комбинират в „съставянето на исторически парадигми по аномалия“ (13). Така този проблем се превръща едновременно в тема на изследването, но и в негов метод.

Принципите на аналогията и аномалията са акцент и в първата глава на книгата. Именно тук се намира първата точка на напрежение, която бих искал да спомена. Главата използва като изходно положение историята на Александрийската и Пергамската библиотека от елинистичната епоха, които развиват различни подходи към книжнината, съхранявана и обработвана от тях. Според авторката двата метода, съответно на Аристарх от Александрия и на Кратет от Пергам, могат да бъдат мислени като първите принципни различия в една първична теория на литературата (39). Нещо повече, през една все пак реконструктивна перспектива аналогистите и аномалистите предлагат два начина за отношение към световната литература, далновидно събирана от Птолемеите в древните библиотеки. Двете страни, повече или по-малко съзнателно, успяват да граматикализират (аналогистите) един от първите разкази за световната литература, но същевременно да търсят отклонение от начертаните схеми, да издирват местата, където те се пропукват (аномалистите): „Модерният мимесис“ мисли библиотеката като парадигматична хетеротопия, в която граматическата парадигма е репрезентирана, оспорена и преобърната от аномалната парадигма на измененията“ (59). Идеята за парадигмата, изхождаща от конкретен пример, става валидна за цяла серия от примери и при К. Спасова е аргументирана през връзки с други теоретични положения като теорията на Фуко за епистемата („Думите и нещата“), която представлява вторична класификация, изследваща отклоненията от таксономията, изключенията, изкривяванията и девиациите. Настоящият текст би могъл да актуализира и други теоретични съотнасяния. Възможна е например връзката на теорията за аномалната парадигма на Спасова с теорията на Дарин Тенев за потенциалността на литературата и теоретичните модели, които са способни да я активират, без да това да води до седиментизация и идеологизация на литературния смисъл. Според Тенев теоретичните модели трябва да търсят за своя основа податки в конкретно литературно произведение. Следователно моделът, който може впоследствие да оперира с редица произведения, започва от примера, от аномалията, за да търси аналогични обобщения, оставайки при това гъвкав за нови изменения. Така „Модерният мимесис“ присъства в серия от задочни диалози със съвременни европейски теоретици, които се засрещат в едни от най-продуктивните точки на литературознанието.

Оттук нататък, вече уточнила метода си – който е и тема на изследването – книгата на Камелия Спасова във втората си глава постига един обзорен, но същевременно детайлен поглед върху теорията на мимесиса у Ауербах. Това се постига през типичния за книгата близък прочит на тематизираните теоретични текстове. Основното понятие, което тук е и теоретизирано, и историзирано, е идеята за кайрос, мислена също през темата за световната литература. Кайротичните моменти са точки, в които тя може да се разгръща във фигури, изследвани от Ауербах като стилови явления и тенденции. Тази способност на литературата „да вае свои собствени фигури“ се разбира като автопойетична дейност и така се обвързва с основния проблем за саморефлексивността на литературата, нейното изобразяване на самата себе си. Кайросът обаче дава и възможност за дистанциране от литературните процеси и обглеждането им през литературноисторическа перспектива, която да създаде цялостен наратив за изкуството. Струва ми се, че това е особено продуктивен момент, тъй като позволява кайросът да се мисли като възможност изобщо да се прави история на литературата. Според Ауербах времето около Втората световна война притежава потенциала да произвежда наративи за световната литература, отдава му се да създава отправни точки (Ansatzpunkt) на интуитивно теоретизиране, което обаче се превръща от чисто озаряване в метод. Така от екземплума се извежда проблематиката,  както и в теорията на Дарин Тенев от отделното произведение се извлича теоретичният модел. Кайросът на световната литература, на литературната история обаче отминава след Втората световна война, защото нашата съвременност е лишена от нужната за това историчност, от способността за „вживяване“ (Einfühlung) в епохата, от умението да сближаваш далечни един от друг хоризонти на очакване, да скъсяваш естетическата дистанция (по Х. Р. Яус). По този начин „Модерният мимесис“ добавя още една гледна точка, от която съвременността може да рефлектира върху самата себе си.

Следващата трета глава е прицелена директно към понятието за мимесис и неговата амбивалентност, оразличаваща автентичен и хетерогенен мимесис. Разделението е проследено още от Платоновото разграничение на ейкон (образ с образец) и фантазма (образ без образец), минава през Аристотеловото скъсване с платоническата традиция и схващането на мимесиса като естетическа категория и през връзката му с принципите за вероятност и необходимост, достигайки до разбирането за хетерогенния мимесис не като измама, сянка на сенките (Платон), а като водещ принцип на поезията (179). Един от най-интересните въпроси, които главата разглежда, засяга момента на поява на референциалния проблем при отношението на подобието и действителността. Става дума за точката, в която създаваните образи в изкуството преминават от религиозното към политическото по пътя на едно постепенно опубличностяване. С това започват дългите и сложни опити за решаване на проблематичното отношение между действителността и изкуството.

Четвъртата глава пряко подема отношението между мимесис и саморефлексия, наблягайки върху работата на школата в Тарту, като се осъществява близко четене на статията „Текст в текста“ на Лотман. През ХХ в. се обособяват два полюсни възгледа за мимесиса – теорията за вярното отражение, подкрепяна от естетиката на социалистическия реализъм, от една страна, и идеята на Юрий Лотман за вътрешната рефлексия на литературата: идеята за огледалото вътре в литературната творба като инструмент за саморефлексия, който се обръща към техниките, структурите и динамиките по направата на текста“ (201). Според К. Спасова цялата семиотична теория на Лотман може да се схваща като миметична теория, противопоставяща се на теорията на отражението. Лотман различава два семиотични модела – лингвистичен и литературоведски. В рамките на втория модел се изгражда текстът-код, който се превръща в парадигма за формирането на други текстове, т. е. той служи като матрица за кодиране при производството на всеки друг текст, текстът е самомоделираща се инстанция. Всъщност именно четвъртата глава съдържа втората особено важна точка от „Модерният мимесис“, която според настоящия текст отваря нови посоки при осмислянето на важни моменти от литературната теория – такива, които се появяват много след възгледите на Лотман, но сякаш притежават подобна генеалогия. Спасова показва как Лотман в статията си „Текст в текста“ опримерява теоретичната си постановка с коментар на „Майстора и Маргарита“. Според семиотика от Тарту романът е съставен от два текста – съвременната действителност на Москва и древния Йерусалим. Първият текст е създаден от автора, Булгаков, но вторият е творение на героите в книгата. Ако отстъпим за миг от хоризонта на Лотман, бихме могли да кажем, че тук всъщност става дума за светопораждащи субекти – нещо, което твърди Хайдегер, говорейки за човека като weltbildend, или пък Умберто Еко във фикционалната си теория от „Ролята на читателя“. По този начин Спасова отваря нова перспектива, през която бихме могли да мислим световете в литературата – не като традиционно изследваните от семантиката на възможните светове и общата тероия на фикцията рамкови литературни светове, а като вторични, огледални структури, изграждани около ядрото на фикционалния персонаж. На още едно ниво можем да търсим допирни точки между теорията на мимесиса у Лотман и теорията на фикцията от втората половина 80-те години на ХХ в. Според Лотман наличието на двата текстуални слоя в „Майстора и Маргарита“ довежда до сливане на двата налични свята: „най-напред московският свят („реалният“) се изпълва с най-фантастични събития, докато измисленият свят от романа на Майстора се подчинява на строгите закони на битовото правдоподобие“ (Лотман). Това взаимно преливане е разгледано от Волфганг Изер във „Фиктивното и въображаемото“ като едно от основните следствия от действието на трите фикционализиращи акта, стоящи в основата на генезиса на това, което наричаме фикция и което не е нито само реалност, нито само въображаемо, а амалгама от двете модалности на съществуването. В този смисъл, книгата на Камелия Спасова представлява нова структура, която успява да моделира както себе си, така и вече съществуващи теории, да ги функционализира чрез нови връзки помежду им.

Петата глава е посветена на отношението между мимесиса, уподобяването и нечовешкото, парачовешкото, машинното. Вече въведено от втория метакайрион, понятието das Unhemliche (чийто превод е разгледан с голяма филологическа прецизност) е поставено в основата на въпроса за автоматичния двойник и ужаса, изпитван от наблюдаващия човек. Последователно са разгледани два пътя към преодоляването на ужаса – единият принадлежи на Масахиро Мори и разчита на радикално отдалечаване на автомата от външния изглед на човека, а другият – на Хироши Ишигуро „се стреми да създаде перфектния хуманоиден робот“.

Сигурно е, че за читателя, който би очаквал изчерпателен разказ за „Модерният мимесис“, този текст ще бъде разочарование. Затова той и не си поставя подобни цели. Много повече бих искал да покажа двата основни начина, по които виждам как функционира книгата. От една страна, тя приема миметичната теория и саморефлексията в литературата като своя тема и се отнася към нея изключително добросъвестно – с чувство за историчност, с изчерпателно близко четене на текстовете, върху които възниква, със силна способност за синтез. От друга страна обаче, книгата не само изказва нещата, тя се стреми да ги покаже, да изменя себе си чрез моделите, които създава. Самото говорене за аномалните парадигми е постигнато чрез посягане към определени аномалии, които се сглобяват в нов ред. Така разказът, мисленето за авторефлексивното на свой ред става авторефлексивно, раждайки един теоретичен симулакрум, през който можем да прочетем цялата книга и нейните целеполагания.

Камелия Спасова, „Модерният мимесис. Саморефлексията в литературата“, УИ „Св. Климент Охридски“, 2021.

 

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии