Разговор с Радостина Николова
Радостина, как си обяснявате повишения интерес към писането за деца и авторите на детска литература? Имаше един период, в който като че ли около тях тегнеше мълчание.
Дълги години българският пазар беше (и до голяма степен все още е) доста консервативен. В продължение на близо две десетилетия след 89-а, когато се предполагаше, че той трябва да разцъфти върху изградената от предходните години основа, всъщност се случи точно обратното. Добре познатите ни имена в детската литература от миналото не отстъпиха място на съвременни детски писатели, а на нискокачествени като визуално изпълнение бързооборотни и евтини за изпълнение чужди заглавия. Пазарът беше залят с кичозни, гръмки, еднотипни детски книги, които принизиха детската литература до всеобщото възприемане за „евтина“ стока – и като изпълнение, и като корична цена. Детската литература дълго време беше обезличена, ограбена от смисъл. На „новите“ български детски писатели започна да се гледа с недоверие. Издателите също страняха от тях. Българските детски книги са скъпо удоволствие. Много по-лесно и достъпно е да се инвестира в чужди права. За да се противопоставим на този модел, доста детски писатели тръгнахме по пътя на самопубликуването. По времето, когато излезе моята първа книга, помня ясно, че като че ли отведнъж се нароиха имена, а оттам и редица нови малки бутикови издателства, които положиха основите на промяната. Лека-полека пазарът започна да се отваря. За българската детска литература започна отново да се говори. Започна да се говори все по-настойчиво и за смисъла на детското четене, за важността на книгите като текст и изпълнение като важна предпоставка за формиране на мироглед и култура у децата. Отвориха се и издателствата, започнаха по-смело да издават нови автори, продължиха да се появяват издателства с по-разчупено мислене, готови да инвестират в проекти, които отсъстват от пазара, да задават тон и в илюстрацията, и в полиграфическото изпълнение. Изведнъж зейна глад за добри детски книги. Оттам нарасна любопитството към българските детски книги. Това отприщи вълна на желаещи да пишат. Стана модерно. Получи се обратното. Сега всяка майка мисли, че може да пише само защото измисля истории за детето си. На пощата на „Мармот“ пристигат по 2-3 ръкописа всеки ден. Върнахме интереса на българската публика към българските детски писатели, но сега трябва да я образоваме да мисли критично.
Вие самата усещате ли се част от някаква общност? Имате ли съмишленици сред детските писатели?
Да, чувствам се част от общност не само сред детските писатели, а и сред хората, ангажирани с това да допринесат към българската култура. С хората, с които стартирахме около 2010-а, се опознахме, сприятелихме, станахме съмишленици. И макар поотделно, се борехме (и все още се) за една обща кауза. Винаги съм казвала, че в детската литература няма място за вражди, завист или интриги. Всички сме водени от една по-голяма цел – да говорим защо децата трябва да четат и да правим книгите, които децата ще четат с удоволствие.
А кои са авторите, които провиждате като свои учители?
Харесвам различни неща у различни автори. Обичам чувството за хумор на Братя Мормареви, Ерих Кестнер и особено много на Едуард Успенски. Описанията на Ева Ибътсън са магични и достоверни до степен, че успяваш да се пренесеш с лекота в сюжета на книгите й. Роалд Дал ме привлича със свободата и смелостта да говори на децата без грам задръжки.
Как се роди поредицата „Приключенията на мотовете“? И кога и как се решихте да пишете детска литература?
Роди се случайно, на шега, като игра. Един вид отдушник на забързаното ми ежедневие. Предполагам, че беше добро съвпадение на идея, време, място. Започнах да уча за детската литература едва когато започнах да пиша. Преди това съм обичала да пиша, но никога не съм си представяла, че това би могло да се превърне в мое призвание. Днес, колкото повече чета, пиша и работя с деца, толкова повече се потапям в този необятен свят, удивявам се и се настървявам. По съвсем различен начин например общувам с деца сега, отколкото преди. По различен начин чета и различни неща ми правят впечатление в детските книги. Няма да излъжа, ако кажа, че напоследък доста повече се възхищавам на децата, отколкото на възрастните. Това е и горивото, благодарение на което продължавам да искам да пиша. Но колкото повече опознавам детския свят, толкова по-трудно имам чувството, че ми става, защото съзнавам колко голяма е отговорността. Към писането за деца човек трябва да подхожда особено сериозно.
Какви са наблюденията Ви, какво предпочитат съвременните деца – класиката или книжки, в които разпознават настоящето си?
Мисля, че преминават през периоди, в които откриват удоволствие и необходимост и от едното, и от другото. Добрата детска книга няма възраст. Тя ще носи наслада независимо от дистанцията на времето. За разлика от нея, недобрата (в това число слагам и снизходителните принизяващи детето книги), била тя и близка по звучене и време, може да откаже едно дете от четенето, ако няма какво да му даде, с какво да го провокира.
Има ли механизми, които могат да стимулират четенето сред децата?
Разбира се. Четенето за удоволствие (а не като умение) би трябвало да започне да се подхранва възможно най-рано – още от първите дни на бебето, когато родителят може да използва четенето и за основа, върху която да изгради връзката с детето си. Това е и моментът, в който то получава цялото внимание и неусетно с порастването започва да придобива нови знания, да усвоява думи, да слуша с разбиране. Това са умения, които се формират много преди бебето да започне да говори.
Ако детето вече е пораснало, родителят може да го заинтригува допълнително, като го въвлече в игра или му предостави „среда за четене“ – измайсторена пещера, палатка, плаж, пиратски кораб… Така създадената среда ще го подготви и заинтригува, защото то ще предусеща, че ще се случва нещо вълнуващо.
Деца, които растат с книги и книгите са естествена част от ежедневието им, не се плашат от тях. Личният пример е заразен. Ако детето вижда родителя с книга, и то ще пожелае да е читател.
А имате ли наблюдения над училищните програми за малките? Съобразени ли са с техните интереси? Или трябва да се разчита на извънкласните занимания?
Имам наблюдения, че до една известна възраст на децата им е интересно да учат по програмата, но то е малко или много породено от желанието да усвоят умението да четат. Когато се научат да четат, би следвало това умение да се затвърждава с такъв тип текстове, които са близки до тях и ще ги провокират да искат да търсят и четат още. Някъде там като че ли нещо се пропуква. Не мога да твърдя със сигурност дали вината е в неправилно подбрани текстове или в начина на преподаване. Имам наблюдения, че много мои приятели учители разнообразяват програмата с допълнителни книги по свой вкус и с придружаващи ги занимания. Може би тук е и разковничето – книгите да бъдат част от процес, в който има и учене чрез игра.
Самата Вие какъв читател сте?
Системен и разсеян. Мога да чета по 5 или по 100 страници на ден, но се старая да не пропускам ден. Понякога чета по няколко книги наведнъж, случва се да чета и механично – да съм потънала в мисли, но в същото време да отмятам страница след страница. В такива случаи обикновено се връщам и препрочитам. Понякога си водя записки, друг път зарязвам книга по средата. Нямам формула, но имам глад за четене. И точно затова се ядосвам и на паметта си. Случва се да съм прочела нещо, което ме е впечатлило, а след месец, когато ми потрябва, просто да се е изпарило.
Как се отрази пандемията на множеството инициативи, които са свързани с популяризирането на детската литература и четенето?
Не знам за множеството инициативи. На мен ми прекъсна достъпа до деца, от което страдам. Преди имах по 2-3 срещи на месец с деца от цялата страна, а през ноември и април по 2 на седмица. Сигурно и затова последната година имам написани десетина страници. Няма го основния ми източник на вдъхновение.
Каква е мисията на „Мармот“? Какви са близките ви планове – и Ваши лични, и на издателството?
Мисията на Мармот е да търси и издава книгите, с които децата израстват мечтатели. И правим точно това – работим по български и чужди заглавия, всяко от които е внимателно подбрано и добре аргументирано. Вярвам силно във всяка книга, която издаваме. „Мармот“ това съм аз. Затова моите планове до голяма степен се припокриват с тези на издателството. Бих искала да кажа, че работя по нова книга, но от една година говоря за продължението на „Шантавѝя до шия“, а такова още няма, така че този път нищо няма да кажа. Ще оставя личните ми планове да изненадат и мен самата.
Въпросите зададе Амелия Личева