Популярни статии

Николa Маринов

бр. 20/2021

Снимка: Йосиф Аструков

Преводите на оригинала

От неизмерими времена едно същество незнайно къде във вселената събираше в необятна библиотека всички преводи на един-единствен текст. В зората на съществуването си съществото било необяснимо повлияно от текста и всичко, което правило, правило, за да вникне напълно в него. Учело безбройните езици на вселената, обикаляло неизчерпаемите й светове, събирало преводи безчет, но търсело само едно – да разбере това, което в самото начало го повлияло така, че да направи всичко, което е направило до момента. Постоянният растеж на библиотеката, в която подреждало преводите, причиняваше постоянния растеж на вселената, което причиняваше постоянното създаване на нови езици, нови преводи.
Веднъж съществото се умори и спря за миг да си почине в библиотеката. От дълбините на първите преводи пълзяха бавно, но постоянно увивни растения. Хипнотизирано от движението им, съществото не разбра кога едно се прокрадна към него. Листата имаха вида на многообразните отражения на утринното слънце в океана, стъблата на плавната подвижност на лунна пътека върху самотно планинско езеро.
Потънало в неочакваното сияние, не усети как неподозираното растение го придърпа към коренището си. Тук свещите отдавна бяха изтлели и мирисът на стари книги властваше над мрака. Все пак сиянието, омотало се с него, му позволяваше да вижда. Пипна с пръсти оригинала – текста, заради който библиотеката съществуваше. Спомни си възхитата на първия прочит. Спомни си и че когато това се беше случило, пространството, световете и езиците все още не съществуваха и възхитата му основно се коренеше в това, че текстът без автор и без език е бил написан.

Възсъединената песен

Имаше един старец, който никога не ходеше като обикновените хора. Всъщност въпреки възрастта си той не ходеше, а едва ли не тичаше. ? винаги се озадачаваше, виждайки през прозореца бързоходия старец. Казват, живеел вече много години сам – откакто жена му напуснала света.
Един ден ? реши да последва стареца, за да види закъде бърза всеки ден, но не успя да настигне старческата му крачка, стъпила вече в далечината. Но все пак, веднъж тръгнал, продължи да се разхожда. Постепенно стигна до един голям, широко отворен прозорец. Въпреки че прозорецът беше отворен, стаята отвъд него беше обвита в гъста мъгла изтлял тамян. Пристъпвайки към загадъчната гледка, той успя да види през мъглата как една старица отчаяно пренарежда икони по стени, плътно обсипани с тях. Имаше само две свободни места високо горе на две противоположни стени, които тя оставяше незапълнени. Жената изглеждаше загубила ума си, но ? разпозна, че тя се опитва да подреди първообразите в последователност, която да върне този, когото е изгубила.
? я попита защо оставя две от местата празни. Тя не го забеляза и продължи да пренарежда, да кади и – или да напява, или да проплаква – ? не можеше да прецени поради тишината, чрез която старицата го извършваше. ? се огледа, разгледа иконите и с изненада забеляза, че почти не липсва светец или сцена по стените на замъглената стая. Търсеше, но не успя да види преображението и възкресението.
В същия момент смразяваща песен изпълни пространството, разкриваща зад облак тамян стареца. ? го видя за първи път небързащ нанякъде, а стигнал там. Плачът на старицата вече със сигурност беше напев и се сля със зазвучалата песен, увеличавайки нейната необяснима сила. Тя прегърна стареца, а кандилото ги скри отново в обвивката си. Ослепителна светлина изгря от празното пространство на едната стена и огрявайки противоположната разкри в празното пространство сцена, където единият в средата беше хванал здраво за ръцете стареца и старицата над внезапно отворилата се изпод краката им бездна. Песента утихваше, без да е достигнала завършек.
Насред разреждащата се мъгла, сам, потънал в тишината, ? продължаваше да се взира в разкрилата се сцена, която избледняваше с постепенно скриващата се светлина. Но с непроменена яснота виждаше как песента продължава да звучи, вечно, отвъд обхвата на сетивата.

Северозападните територии

? се намери далече в Северозападните територии. Професор от университета „Небесно сияние“ го беше посъветвал да отиде там заради неспирните ветрове по върховете на планините. Там вятърът наистина не утихваше, но вледеняващата му мощ не беше обезпокоителна, а приветстваща, както без общ език се приютява странник.
В подножието на върха, който някои наричаха Нирвана, а други – Гръмотевица, живееше един-единствен дядо – без стени и без покрив, приет в гостоприемството на смразяващата природа.
Къде е най-ветровитото място тук? – попита ?
Няма съгласие за името на този връх, тъй като изкачването му е вечно, а покоряването му внезапно.
Чувайки това, ? беше пренесен на върха на планината, където вятърът достигаше такава бурност, че сетивата бяха неспособни да забележат нищо освен криещата се зад него непоколебимо застинала тишина.
От снега никнеха корали, които с мигновена плавност се разсипваха отново в сняг и никнеха от този сняг наново. Дядото, неразличим от заобикалящия свят, сочеше коралите – като че ли пита „разбра ли?“. ? забравил за него и изненадан от присъствието му, нямаше обяснение за видяното. Опитвайки се да си обясни всичко, си спомни, че все още беше в кабинета при професора, в университет „Небесно сияние“.
Ветровете там са прекалено силни – говореше професорът, – студът непоносим и склоновете твърде непреодолими, за да бъде изкачен върхът. Опасявам се, само умопостижимо е възможно да бъде покорен.
? мълчеше. Поради неизразимостта си, внезапно разбраното от него остана неизказано.

***
събеседвайки със съвършеното съединение
сътворението съвкупно съобразява
съчленните събития съвместно със съня

Предишна статия
Следваща статия

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img