Савина Петкова
„Всеки път, когато описвам град, всъщност казвам по нещо за Венеция“ – с тези думи Марко Поло признава на Кублай Хан своята принадлежност към родината. Така Итало Калвино си представя разказваческата сила на пътешественик в своите „Невидими градове“ от 1972 г. Половин век по-късно идеята, че колективното въображение е изстискало от Венеция всичко, което фантазията за град може да даде, среща отпор в документалния филм на италианеца Елия Романели. „Венеция другаде“ беше част от ориентираната към индустрията програма на 52-рия фестивал за документално кино „Visions du Réel“ в хибриден формат. Швейцарският фестивал се слави като един от трамплините не само за европейски, но и за световни представители на нехудожествения жанр.
Макар че се размина с наградите, „Венеция другаде“ остава важен пример за киното като имагинерен, свързващ топос между хора, култури и времеви периоди. Идеята, от която се ражда филмът, представлява мозайка от представи, измислени образи и асоциации на хора, които никога не са стъпвали във Венеция, но по един или друг начин животът им е свързан с името на знаменития град на каналите. Вместо очевидни примери като названието „Малката Венеция“ дадено на Венецуела от Америго Веспучи, нито многобройните градове, известни в общото название „Венеция на север“ и „Венеция на изток“, нито пък двата курорта с името Венис в САЩ (в Калифорния и във Флорида). Не виждаме и романтичното местенце „Литъл Венис“, онази част от Западен Лондон, където се събират три канала, пресичащи мегаполиса. За сметка на това Романели прекарва 62-те минути екранно време в компанията на местни хора, техните истории за уседналост и бягство.
Горна и Долна Венеция са имената на две румънски села в областта Брашов, разположени в двата края на едноименната река. Това са населени места с по няколкостотин жители, чийто селскостопански начин на живот служи за фон и контраст, когато трансцендентният глас зад кадър декламира красиви описания на италианската Венеция. На въпроса „Как си представяш Венеция?“ местен мъж на средна възраст отговаря с представи за големи сгради над водата, предполагаемо красиви, но не по-важни от родното му място. „В тази Венеция съм роден и никога няма да я напусна“, категоричен е мъжът. Макар филмът да не успява да създаде разговор между участниците пред камерата, все пак индивидуалните им гласове създават един полифоничен портрет както на въображаемата Венеция – града на любовта, въздишките и гондолите – така и на вечно убегливата представа за там, където не можем да бъдем.
Изобщо „Венеция другаде“ е кръстопът за реални и имагинерни срещи, както и за пътувания, които се случват въпреки физическите пречки. Подобна характеристика прави филма добър избор за гледане по време на пандемията, макар че повечето материал, както личи, е заснет преди коронавирусът да се разпространи по света. Много малка част от образите на екрана са заснети в „истинската“ Венеция и ако зрителите искат да запълнят тази липса, филмът на Андреа Сегре „Молекулите на Венеция“ (2020) предоставя поетична алтернатива. За филма на Романели обаче трябва да се каже, че „първичното“ присъствие на венециански образи функционира по-скоро като вливащ се континуитет между пространствата и героите, отколкото на остро разграничаване между оригинал и копие. Трябва да направим уточнението, че документалният филм успява да удържи баланса между Венецията и Венециите дотолкова, че да не привилегирова италианския първообраз. Това, както става ясно без дори да се появяват експлицитните примери от литературата, изобразителното изкуство и киното – в индивидуалното съзнание на интервюираните битува представата за онзи град, толкова изпипана и конкретна със своите алегории, че дори нямаме нужда от конкретика на изворите им. Тук си представям колко по-различно въздействие щеше да има филмът, ако приемаше формата на видеоесе – монтаж от известни и неизвестни продукции, чието действие се развива във Венеция, и това не отнема ни най-малко от тематиката на „Венеция другаде“. Кладенецът е достатъчно дълбок, че да погълне и самия град.
„Венеция“ е името на фризьорски салон между панелни блокове в Загреб. Собственичката му разказва за бягството си от родната Босна по време на войната и камерата се съсредоточава върху ръцете й, които подстригват. Венеция като място не присъства, но за героинята градът представлява утопия, позната от туристически реклами и телевизията, която въплъщава мечтата й за пренаписване на миналото. „Чувствам се разпръсната на парчета, споделя тя, още в младостта ми войната ме остави такава – незавършена. Не мога да се явя такава във Венеция.“ Дори без допълнителен контекст, без разказ за военното време, микроисторията си проправя път през детайлите от ежедневието, тишината и работното тракане на фризьорските ножици, за да предаде идеализма, заключен в мечтата на тази имигрантка, без да го сравнява с наивитет. Именно в липсата на патос филмът позволява на героите си да разгърнат смело своите асоциативни фантазии без натрапчивия въпрос за осъществяването им. Глобалната мобилност и евтините полети от всяка точка на света сякаш биват заскобени, така прагматиката и патетичността отстъпват на искрено споделяне и сътворяване на несъществуващата Венеция, която обединява всички герои.
Разказът на възрастен немец в околностите на Берлин преплита спомени от ГДР и невероятната командировка на майка му във Венеция като част от Държавния балет. Развълнуван, мъжът прочита на глас надписите на гърба на картичка със „Сан Марко“ и тази интимна сцена ми напомня края на „Виктория“, чудесния филм на Майа Виткова за отношенията между майка и дъщеря на прага на българската демокрация. В него Боряна (Ирмена Чичикова) така и не успява да емигрира нито преди, нито след падането на социализма, но дъщеря й изпълнява мечтата на майката и филмът завършва тъкмо с картичка от Венеция. Циркулацията на венецианския идеал между държави и национални кина с коренно различни сюжети и жанрове доказва не само потенцията, но и актуалността му. Ако за „Виктория“ Венеция беше символ на края на пътя и помирението на амбивалентната междупоколенческа връзка, то за мълчаливия немски герой тя е алегория за произхода и недостижимостта на миналото. Ной Венедиг (Нова Венеция) е името на берлинско предградие, набрало популярност като туристически курорт за големците на ГДР. Канали, понтони, лодки и улици с венециански имена превръщат Ной Венедиг в кътче носталгия и му придават вид на филмов декор. Двойният живот преди 1989 г. се свързва с двойната принадлежност на „тук“ и „там“, на дома в град, който съществува само като ерзац на чужд такъв.
Най-интересният пример за апроприация на венецианската лагуна се намира в Истанбул. „Венеция Мега Аутлет“ представлява търговски център, проектиран като съвкупност от копия на съществуващи сгради и канали. Гондолите се движат по канали между магазините, а зоната за хранене се намира в умалена реплика на площада „Сан Марко“. Комплексът е голям и луксозно полиран, но все пак като всяко свое подобие, той дължи границите си на местния и глобален капитал, затова и не е учудващо, че посетителският хоризонт среща небостъграчи навсякъде. Сцените в Истанбул напомнят на доку-фикцията „Светът“ (2004) на китайския режисьор Дзя Джанкъ – поглед отблизо на работещите в увеселителен парк в Пекин, който пресъздава архитектурни забележителности в умален размер за посетителите си. Минипарковете са популярни като туристически места из целия свят и съществуването им събира в едно както колонизаторски/колекционерски импулс, така и взаимозаменяемостта на пространствата в епохата на глобализма.
Венеция присъства като призрак навсякъде, убеждава ни Романели. За разлика от други призрачни места като Чернобил, Помпей или Атлантида, чието съществуване е по-здраво или по-условно свързано с определено време и пространство, Венеция сякаш се разстила и разпростира, редуплицира и клонира, успявайки да запази интегритета си и някак дори аурата си. Загубата й, така обжалвана от Валтер Бенямин, що се отнася до художествените произведения, може би е поправима. „Венеция другаде“ е простичък документален филм, съчленен от интервюта и ненатрапчиви кадровки, с неравен монтаж и без авторово присъствие, но силата му е в това, че се отдава напълно на своя обект с ясното съзнание, че картината никога няма да е завършена. Несъвършенствата в подобни документални филми оставят достатъчно място за зрителя, за да обживее посвоему стените на кадъра и да извърви лабиринтите на собствената фантазия редом с героите като със спътници на околосветско пътешествие.
Савина Петкова
