Поради разломите и (по)сред болката

Популярни статии

бр. 21/2021

„Болка“ (изд. „Жанет-45”) на Цруя Шалев е роман за болката по несподелимата – но не непременно несподелена – любов, за болното обвързване с конструкти, които ни привързват към недостижимото, за доживотния емоционален глад на сирачето. Но и роман за родителството, за особената осмоза от надежди и рани, които обменяме с децата си. Роман, писан без удобни обяснения и без пощада.

Болката, разбира се, е симптом, психосоматичен еквивалент на бездните, които всеки от героите носи в себе си. Но също и защитен механизъм, праг, отвъд който спират да работят големите съвременни митологеми за волята, рациото и контрола.

Цруя Шалев наративно ползва „гласа” на главната героиня – 45-годишната Ирис – жена, случайна жертва на атентат, след който разкъсаното ѝ тяло дълго се е възстановявало. Жена, чиято болка внезапно се събужда – години след това, когато тя вече е овладяла социалните си роли и е достигнала своеобразен кариерен пик. И тогава идва времето, в което Ирис започва да прозира наличието на скрити разломи както в семейството си, така и в собствената си личност. Достигането до личните травматични точки, вербализирането или кръженето около сърцевината на травмата е житейски незаобиколим факт. В последните две десетилетия на български бяха издадени немалко добри романи, обговарящи вътрешния свят на еманципираната жена, разпната между неизповедимите си болки и фалшивата утеха, която предлага социалното битуване: Сири Хуствет (с “Какво обичах”), Тайе Селаси, Анне Рагде, Зейди Смит, Олга Токарчук, Людмила Улицка, Кларис Лиспектор, Йоанна Батор, Елфриде Йелинек. И още, и още.

Неслучайно читателят „чува” името на главната героиня в „Болка” едва няколко пъти, обикновено когато към нея се обръщат с обич: „Ирису”. Читателят всъщност е поканен да живее в главата ѝ, да наблюдава света през нейната гледна точка, за кратко да е жертва на нейните илюзии и фиксации. Да инвентаризира собствените си психологически зависимости през волевото усилие да прозре света около Ирис – въпреки казаното от нея. Ритъмът на романа е увличащо, неизтощимо стакато, галопиращ и плътен вътрешен монолог. Брауново движение между основните хора и времена в живота ѝ (Ейтан и Мики, Алма и Омер, минало и настояще, Йерусалим и Тел Авив, саморазрушителна любов и спасителна болка). Не остават неназовани и обществено-политическите особености на съвременен Израел.

В началото на книгата си Цруя Шалев е сметнала за необходимо да напомни, че историята е „плод на авторското въображение”. Вероятно поради биографичния факт, че тя самата е сред оцелелите след самоубийствен уличен атентат. Толкова за пресечните точки между фикционално и действително. В интервюта пък Шалев многократно споделя интереса си към библейските науки и психологията, към историите за самоунищожението и порастването. И всичко това е видимият ключ към новия ѝ роман.

Друг един възможен код обаче е през свръхизвестната фраза на Ницше Ако твърде дълго се взираш в бездната, бездната ще се взре в теб. В контекста на съвременността това често са липсите, празнотите, лакуните. И така Ирис е взряна в бездната, която е отворила в нея първата любов („най-красивия ден в нейния живот, нито много студен, нито топъл”), в бездната на живеенето в глухо очакване на нещо, което заместваш с кариера. Позната история, нали? Една стара – като света – история.

Мотивът за любовта като зависимост, като изтощителна битка със себе си, от която никой не излиза победител, като болест и трансцендентираща болка мигрира от предишния издаден на български роман на Цруя Шалев („Любовен живот”). Но в „Болка” се случва зрялото, цялостно обглеждане на съвременната жена и социално обусловените ѝ роли. Съпруга (в един мълчалив, сравнително безрадостен брак), майка на пораснали вече деца (пряко отговорна за част от личните им бездни), любовница (функция на фрустрация и зависимост от първото отхвърляне), приятелка (не особено коректна), директор на училище. Романът играе с времената – в меандри от повторения, с деликатни реминисценции върху религиозната митология, в мрежа от нелогични ходове, направени в опит да бъде нахранен неутолимият емоционален глад на детето, неполучило обич. Всеки от героите в тази книга носи такъв глад и го преработва по различен начин. Дори с обичайното мятане на думи-оръжия, под чиито осколки всъщност е принудено да оцелява съвременното семейство.

В този смисъл „Болка” е повече роман за родителството, отколкото за любовта-зависимост. За разломените взаимоотношения въпреки всички добри намерения. За опитите да спасим порасналото си дете, ако то е тръгнало след своята зависимост, подгонено от собствената си гладна душа. За цената, която плащаме за свободата си и за смелостта, което сме забравили – да позволим да се погрижат за нас.

За разлика от всички действащи (а понякога удобно бездействащи) лица в романа Ирис ще достигне своя катарзис – меко, двусмислено и както се оцелява в ежедневното живеене. Затова и отвореният финал може да бъде „четен” като покана читателят да си спомни, че винаги всичко предстои.

И последно – „болка” е името, с което записва в телефона си Ирис един мъж – лекар в клиника по болколечение (да! иронично, нали?) и нейна любов-рана. Онази, която „понякога трябва да бъде откъсната от живота, като хвърчило без връв, знаеш, че лети над теб, но не се опитваш да я хванеш…”.

ИНА ИВАНОВА

Цруя Шалев, „Болка“, превод от френски: Наташа Колевска-Куртева, изд. „Жанет 45,“ 2021.

 

 

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии