„Част последна“ от Роберт Зееталер – за финалното действие от симфонията на живота на Густав Малер

Популярни статии

бр. 21/2021

Роберт Зееталер бързо и (не)очаквано се превърна в любимец на българските читатели и това донякъде обяснява защо всички негови книги у нас биват издавани на привидно спонтанен принцип, всяка една от различно издателство. Последната придобивка в родното портфолио на австрийския писател дължим на издателство „Лист“. Новелата „Част последна“ излиза в превод на Любомир Илиев и с прекрасната корица на София Попйорданова. Макар и не широко превеждана както популярните му романи, тя несъмнено носи белезите на познатото ни вече Зееталерово писане – овладяното и безискусно разказване на цели животи и характери, спокойния, непресторен и естествено красив език, стройния класически наратив.
Докато в шедьовъра си „Цял един живот“ („Аквариус“) писателят ни прави съпричастни строго хронологично на живота на един напълно анонимен човек, то в тази книга подходът е съвсем различен – протагонист е не кой да е, а прочутият композитор и диригент Густав Малер, като разказът върви в реминисценция с постъпателни движения на паметта напред и назад, подобно на неспокойното вълнение на симфония, но и подобно на вълните на океана, където заварваме героя по време на последното му завръщане у дома от Америка малко преди да го застигне смъртта.

Върху сандъка си на слънчевата палуба, обзет от пагубно примирение, Малер размишляваше върху нищожеството на живота. Този живот не бе нищо повече от кратко издишване, дъх във вселенската вихрушка, но въпреки това той толкова го обичаше, че тъгата от ненужността на тази любов му разбиваше сърцето.

Умиращият човек е лишен от белезите на земната слава, пречистен е от злободневната си аура, непресторен и естествен е. Такъв ни е представен и Малер в своя сетен поток на мисълта, който минава през крайъгълни епизоди от живота му, но и през онези дребни, привидно несъществени мигове на вглъбеност и съзерцание, които го пронизват и в които най-плътно съществуваме и творим. Един обикновен, възрастен, болен и немощен мъж сега седи на палубата на живота, запътен към залеза си, и единственият друг герой-рамка на тази камерна сцена е младият юнга, който го обгрижва и който ще се появи отново в края на повествованието, за да направи възможно обявяването на смъртта му (неслучайно прочетена от вестникарските заглавия).
Зееталер осигурява идеалната среда за своя „пътник“ в този последен „преход“, движение, част в симфонията на живота – безпределния океан, където мисълта е свободна да се рее и човек се възправя единствено срещу природните стихии и себе си. Готов ли е
51-годишният Малер за смъртта? Отговорът е като че ли в последното му изречение, отправено към загрижения за състоянието му юнга: „Ще остана още малко“ (на палубата).
Тъй като познавам биографията на Малер, ми е трудно да си представя как би звучал този роман на читателите, за които това не е така. Струва ми се, че първият вариант все пак несъмнено е за предпочитане, още повече че Зееталер не обяснява и не уплътнява биографичната тъкан на текста, а нанася само фини пастелни щрихи, маркирайки набързо събитията – сякаш повече ги намеква или преговаря, отколкото разказва и изяснява. Така имаме поредица от бързи надниквания в нелекото детство на еврейското дете, родено в днешна Чехия, смъртта на много от братята и сестрите му, което отрано го сближава с темите за вечното и смъртното, бащата, който въпреки спестения си в книгата проблемен и агресивен характер дава на Густав свободата да следва таланта си, кариерата като диригент, довела го до най-престижния директорски пост във Виенската опера, брака му с фаталната и изключително популярна в творческите среди Алма, муза и страст за мнозина артисти, смъртта на една от дъщерите му, летата в провинцията, където композира в специално изградените къщички насред природата, интригите и трудностите в работата, на която посвещава усилия, довели до това да бъде буквално мразен, изневярата на Алма, и то не с кого да е, а с големия архитект Валтер Гропиус, поканата да оглави Метрополитън Опера в Ню Йорк, както и крехкото здраве, ограничило накрая работата и движенията му.
В тази книга Зееталер не търси големия творец, а човека зад него, и затова засяга твърде оскъдно изкуството на Малер, съсредоточавайки се много повече върху личните му преживявания, най-вече в контекста на семейството, страдащо заради неговата обсесивна отдаденост на работата. От професионалния живот на композитора писателят бегло споменава само неприязънта, която Малер предизвиква сред музикантите и служителите си във Виена заради своите безкомпромисни изисквания, уволненията и нетърпимостта му към посредствеността. Та в крайна сметка той дръзва да редактира дори самия Бах! Споменат е и успехът на внушителната премиера на Осмата му симфония и работата по последната му пълна симфония – деветата, която (поради суеверието, че за композиторите този номер злокобно се оказва последен в живота им – т.нар. „проклятие на Деветата симфония“, той се изхитрява да нарече „Песен за земята“).
Сякаш твърде много внимание е отделено на един момент с Огюст Роден, на когото Алма е поръчала бюст на композитора по случай петдесетия му рожден ден. Но пък този епизод ясно разкрива, от една страна, нейното отношение към съпруга й, заради когото сама се отказва от композирането по негово изрично настояване, и дълбинната любов, която ги свързва въпреки несъвместимостта на характерите, а от друга – надменността, с която Малер – въпреки практичността си, заради която сменя дори религията си, та да може да оглави Хофоперата – гледа на земната суета. Бързо камео прави и любимецът на писателя – Зигмунд Фройд, който се бе появил в далеч по-главна роля в „Продавачът на вестници и цигари“. И тук Зееталер ни предлага леко ироничен поглед към способността на великия психотерапевт да разреши реално сърдечните проблеми, заради които Малер пътува да го види чак до Холандия („Отникъде никаква помощ, мина му през ума. Няма и утеха, сам си на този свят“).
Може би единственият проблем с тази повест е, че в известен смисъл звучи като съшита от всеизвестните биографични моменти, формално свързани от почти протоколни спойки, като например кратки описания на природата. Неубедително остава и твърдението на разказвача, че Малер интензивно страда пред предстоящия си край – усещането, което повествованието създава, противно на заявеното, е по-скоро за примирение, резигнация, вялост. За това обаче допринася и характерният за автора меланхоличен, отстранен, уталожен тон на наратива.
В крайна сметка „Част последна“ е колкото разказ-преговор на минимално творчески интерпретирани биографични данни, толкова и една биография отвъд видимото („За Малер, седнал на една табуретка, без право да се движи, тези мигове, в които не го наблюдаваха, бяха най-поносимите“). Последната част е нескрита метафора за финалното действие от симфонията на живота. Зееталер отново ни предлага една история за самотата на човешкото същество в света, както и за крехкостта на връзките с другите и за тежестта и цената на успеха.

АНТОНИЯ АПОСТОЛОВА

Роберт Зееталер, „Част последна“, превод от немски Любомир Илиев, изд. „Лист“, 2021.

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии