Социалната роля на един асоциален творец

Популярни статии

Ния Харалампиева

бр. 22/2021

Славата на Винсент ван Гог покорява света лавинообразно малко повече от 10 години след смъртта му. Било е нужно само 71 негови картини да бъдат изложени през 1901 година в Париж, за да пребъде творчеството на енигматичната личност и до днес. Но реалността, в която живеем 130 лета по-късно, дори не е близо до това, което творецът е очаквал от бъдещето. Името „Ван Гог“ днес се е превърнало в нарицателно, прекалено преекспонирано, за „гения на един художник“. Най-известните му картини „Звездна нощ“, „Кафе тераса през нощта“ и „Слънчогледите“ са част от масовата култура. Колко модно е сега да си пием чая в чаша на „Звездна нощ“, да редим пъзел на „Слънчогледите“, да стилизираме татуировки в духа на „Звездна нощ над Рона“, да обличаме тениски с лика на Ван Гог, да използваме „Нощно кафене“ за тапет и т.н., и т.н.! На фона на това едва ли мнозина всъщност знаят и въобще се интересуват от това кой е „истинският“ (ако въобще може да се твърди подобно нещо) Ван Гог. И съвсем естествено, невъзможно би било да го открием в продуктовата масовизация на картините му. Прекомерната употреба на творчеството му е само и единствено последица от световното му признание, кривнала по грешен път.
Именно в тази преобърната действителност писмата на Ван Гог дават глътка свеж въздух за втори път в нашата култура и литература. Новото издание „Завинаги твой, Винсент“ на кореспонденцията между „вечния“ творец и брат му Тео, публикувано преди по-малко от месец под знака на издателство „Кръг“, повдига отново въпроса „Кой е всъщност Ван Гог?“, въвежда трагичното му битие в света на актуалното и отваря възможността дори несведущият в изкуството да се запознае с интимния душевен живот на твореца. Преводът е на Никола Георгиев, публикуван за пръв път на български език в два тома през 1967 година, но с различен подбор и хронологична последователност. Оформлението веднага поставя книгата на рафта с луксозни библиофилски издания, което в този случай работи в полза на изданието, отколкото в негов ущърб. Но какво от това? – би се запитал някой. Какво значение има изгледът или преводът на дадена книга? Нали най-важното е текстът? На което веднага бих възразила, че става ли дума за „Завинаги твой, Винсент“, всеки детайл е от значение. Всяка бримка е част от цялостното преживяване на четенето и възприемането на даден текст. А това издание е именно такъв спектакъл на душата. Освен очевидните причини писмата на художника да имат стойност, те се открояват с вечна актуалност, социална ангажираност и духовно-философски трактати. Мнозина изследователи, учени, психолози и лекари са писали за случая „Ван Гог“, опитвайки се да обяснят душевното му състояние, да опишат и документират живота му ден след ден, затова последващият текст в никакъв случай не пледира за пълнота и изчерпателност. Немислимо е да се обхване комплексната същност на един твърде противоречив човек в един-единствен текст. Затова не е нужно и да се правят опити. Въпреки това си струва да се отбележат поне някои особености от неговите писма.
Чисто литературно писмата на Винсент ван Гог не се отличават с особено красноречие и текстуално богатство. Стилово са непоследователни, било то заради сътресенията в личния или душевния му живот. Има повторения на мотиви; разбирания, въведени в началото и преобърнати в следващ етап от живота му; противоречащи си твърдения и грешни цитирания на произведения и автори. Дори и някои от тези недостатъци да могат да се припишат на епистоларния жанр и неговите особености, в никакъв случай не трябва да се възприемат едностранно с негативен знак. Заради тях цялостният текст на живота на Ван Гог успява да забърка и най-умелите читатели на принципа „внимателно четене“. Невъзможността за еднозначно тълкуване на писмата му в тяхната цялост (при все уговорката, че текущото издание събира избрани текстове, а не всички) продължава да намира своите нови измерения и прочити дори в сегашния момент. От една страна, писмата може да се приемат като документи за живота му от първо лице. На тази основа се правят и опитите за пълно реконструиране на жизнения му път. От друга перспектива обаче епистоларните свидетелства формират една своеобразна автобиография, разкриваща субективно вътрешния свят на един творец – с всички негови терзания, любови и щастия. Именно хронологичната подредба на писмата в това издание може да предположи един такъв тип прочит – на границата между документалното и автобиографичното начало и край. Но каквато и жанрова форма да приемат писмата му е важно да се отбележи не само независимостта им от жанрово определение, но и сякаш вечно пребъдващата тематична актуалност.
Ако писмата на Ван Гог се разглеждат в целокупността си, очевидните символи (повтаряни и преповтаряни), които го вълнуват от момента, в който започва да пише до Тео, до момента, в който приключва жизненият му път, са няколко: огънят, борбата, светлината и цветовете. Около тях кръжат всички останали ключови тематични звена, които постоянно са обговаряни отново и отново. Изконно вечните теми за любовта, дълга, вярата, изкуството и предопределеността занимават душата на художника непрекъснато, променяйки вижданията му за света около него, но и в същото време – съхранявайки дълбоко закодираното му чувство за аскетизъм. Но точно градиращо появяващите се в писмата му символни гнезда сигнализират за важни послания и събития в духовния му път. Следвайки промяната в контекста и разнообразните багри, които съпътстват определените думи-символи, може частично да се проследи метаморфозата на възгледите на твореца за света. Да вземем например спорадичните появи на огъня в писмата на Ван Гог:
Ах, Тео, да не говорим повече за това. Щом ти или аз обичаме, значи обичаме, и толкова!
И тогава ще запазим бистрия си разсъдък и не ще помрачим мислите си, и няма да подрежем крилата на своите чувства, нито пък ще угасим огъня и светлината, а ще кажем просто: слава на бога, аз любя. (с. 119-120)
Да запазя светлината, но да запазя и жарта, дълбочината на тия наситени багри. (с. 179)
…всичките ми мисли са отправени към работата, горя от желание и смелост, защото ще мога да работя тъй, както иначе не бих могъл. (с. 233)
… в огъня на творчеството (с. 337).
Проследявайки определените изолирани цитати, нееднозначно може да се заключи, че споменаванията на огъня се случват в различни етапи на писане/говорене, символизирайки разнообразни тематични полета. Въпреки че биографичните ситуации се променят, упоменаването на природната сила не секва, независимо от това какви измерения и нюанси приема. Както става ясно, на места огънят и светлината са взаимодопълващи се, стоящи на една символна плоскост. Но подобен вид изкаран извън „големия“ текст анализ може да се направи и със светлината, и с борбата, и с цветовете и с багрите. Колкото повече четящият навлиза в дълбочина в тълкуванията на тези символи, толкова по-главозамайващо и невъзможно би се сторило да се даде обобщаваща дефиниция на символиките. Благодарение на градиращите разнопосоки и търсения на различен подход към живота в писмата на Ван Гог пътят през смисловия лабиринт се заплита все повече и повече.
Ако целта на четящия обаче е да изкара колкото е възможно повече умозаключаващи мисли, които да препише в тефтера си „Мъдри мисли от мъдри хора“, то тази задача би била плод на едно повърхностно четене, което би довело до нулево разбиране на основните послания или дори социална позиция. Разбира се, неминуемо е човек да забележи превърналите се вече в преекспонирани „посредствени еднодневки“ цитати. В унисон с кощунственото дело с творчеството му по всякакъв вид масови продукти те биват използвани в едни съвсем неадекватни, лишени от смислова обосновка ситуации на откровения от страна на „масовия човек“, който би казал, че това всъщност е „каймакът“ на творчеството на Ван Гог. Съвсем не.
Ако трябва да се определи есенцията от писмената кореспонденция между Винсент и Тео, основаваща се единствено на включените в „Завинаги, твой, Винсент“ документи, то бих я съизмерила, чрез негови думи, така: „Надеждата за по-добри времена не трябва да бъде само израз на някакво чувство, а трябва да значи: направи нещо още днес“ (с. 214). Дори и да изглежда неочаквано и необяснимо, Ван Гог е социален човек. Но не в смисъла на общителен индивид, минаващ през социума безпроблемно. Той е всичко друго, но не и това. Той е социално ангажиран, общественик – било то в творчеството си или чрез действията си. И това е един лик на твореца, недостатъчно акцентиран на фона на творчеството му. Повечето знаят, че художникът не се е отличавал със завидна репутация сред обществото, а дори и сред семейния си кръг. Имал е име на „грубиян“, „излишен човек“, „натрапник“, „разбивач на семейства“. Самият той се определя като „мръсен пес“, „рунтаво куче“, но и с „лапа на художник“. Дори и след такива епитети, а може би и заради тях, той преобръща значението им и разкрива основанията на „принципния му компас“, които стоят зад постъпките, предизвикали тъмните определения на личността му. Колкото и Ван Гог да противостои на установените за времето нравствени порядки (някои от тях – напълно непроменени и до днес), толкова той отразява самоотвержено и с постоянство бита на „неоправданите“, а именно – социалния клас на работещите хора. Особеностите от живота му, свързани с постоянната липса на парични средства и недостиг на храна, веднага приобщават читателя към трудещата се прослойка. Само че малката подробност, че неговият труд е изкуството, преобразува завещаното му дело. Личната изповед, душевните му терзания и неумолимата работоспособност често са продукт на непримиримостта му към реалността, от която е част. „Ние сме само брънки от веригата“, пише той. Дори и да не зависи нищо от нас обаче Ван Гог е окрилен, впечатлен от „обикновените“ хора – тъкачки, копачи, миньори, селяните от торфищата. Вижда жените-курви като „милосърдни сестри“. Противопоставя се на статуквото, твърдейки, че „цари някакъв дух на прищевки иsatiéte[1]. …като че ли върхът е вече достигнат и е започнал декадансът“ (с. 229). Обществената му афектираност се отразява и на основна част от изобразителното му творчество. Хората от полето, мините, улицата стават централни фигури в някои от най-харесваните нему произведения – „Селяни, ядящи картофи“, „Копачите“, „Сеяч“ и много други. Самоопределя се като „селски художник“. Имплантирайки селския живот в произведенията си, а и в писмата си, световният художник повдига въпроси за социалните права и правда, занимаващи ни и до днес. Дори и този дебат той да повдига косвено, засвидетелстваните му писма са доказателство за неспирните конфликти в душата му на обществено ангажиран човек.
И сякаш именно това ново издание „Завинаги твой, Винсент“ в превод на Никола Георгиев се появява в момент на колебание в съвременното ни общество. Бих казала дори преломен момент, който трае вече 30 години и все още точката не е поставена. Чисто предположение би било да окачествим първата поява на писмата на Ван Гог на български език през 1967 година като „брънка“ от цялостното дело на литературния критик и преводач да сътвори и обнови езика на литературознанието. Но нека оставим догадките за някой бъдещ текст.
Второто издание на личната изповед от един световен художник към своя брат може да бъде четено като наръчник за всеки бъдещ творец/художник; може да се приеме като историческа справка за импресионисти и постимпресионисти; може да разкрива трактати за любовта, вярата и дълга; може да вървим по следите на творчеството му и да търсим упование за гения му и прочие. Но когато твърдя, че тази книга е преживяване, съвсем не е преувеличено. Несъмнено писмата са главният герой в този спектакъл. Но наред с тях, под оформлението на Весела Карапетрова, самото книжно тяло проговаря с всяка „елементарна частица“. И както тя сподели в личен разговор – нищо не е случайно – от обложката и форзаца, през печатната хартия и цвета лен за корицата, та чак до прецизната подредба на графиките към писмата и фрагментите от ръкописи към уводните текстове за съответните раздели. Дори да казва, че винаги има какво да се доизпипва, трудно бихме повярвали, виждайки резултата. Но със сигурност има какво още да се открои чрез детайлите, като например промяната в ръкописните фрагменти, казва Весела с намигване. Всяка следваща страница превръща четенето в празник на духа благодарение именно на вниманието към детайла, коректната редакция и подбор на текстовете от Елица Иванова и неостаряващия превод на Никола Георгиев.
„Завинаги твой, Винсент“ изобличава множеството лица на Ван Гог и осветлява художника в друга, нова светлина, различна от масовата представа за меланхолик и трагик. Последващи опити да се разнищи докрай възелът на личността му неизбежно ще допълват и доизясняват преобразяващия се Винсент ван Гог. Но чрез кой му образ,

Винсент ван Гог, „Завинаги твой, Винсент“, превод от немски Никола Георгиев, изд. „Кръг“, 2021

[1] Преситеност (фр.)

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии