Човек на име Марияна Василева

Популярни статии

Десислава Милева

бр. 22/2021

Марияна Василева, „Бъди спокоен 1“, 2017, триптих фотографии

„Те стоят на банка, висока два метра. Облечени са в черни тоги с червени яки. След няколко часа те ще решат съдбата ми. Поглеждам към тях. Разхлабили са вратовръзките си от скука.“ С тези думи започва краткото есе[1] „Никога повече няма да видя света“ на турския журналист и писател Ахмет Алтан, написано от килията му в град Силиври, в покрайнините на Истанбул. Годината е 2018-а, на 16 февруари Ахмет Алтан, брат му, Мехмет Алтан, професор по икономика, журналистката Назлъ Ълъджак и други трима медийни служители са осъдени на доживотен затвор без право на условно освобождаване за „участие“ в опита за преврат от 2016 г. Само няколко месеца по-рано, на резиденция в Истанбул, Марияна Василева създава видеопърформанса „Be calm“ (2017). По думите на художничката, в него „става въпрос за един свободомислещ човек, който пише, работи и група от хора с еднакви черни униформи, които се опитват да го накарат да живее по определен начин, но не го убиват. Всъщност не знам, може би го убиват“. От този пърформанс произтича триптихът фотографии „Be calm“ показан в първата самостоятелна изложба на Марияна Василева в галерия Sariev в Пловдив. Заглавието й „Pro Homine“, както творбите събрани под него, са едновременно изследване на конфликтите в настоящето и опит за разбиране на човешката същност. Независимо колко глобален е проблемът, който Марияна Василева засяга, всяка творба разтваря този макрокосмос в микрокосмоса на човека, в конкретиката на индивидуалните преживявания.
Когато я питам коя е тя, за да прави това, което прави, или иначе казано, защо е артист, тя започва с „аз съм човек на тази планета и ме боли за нея“. Поема дъх и продължава „Аз съм човек, не съм жена или мъж. Ние имаме определено време да живеем на този свят, имаме права и отговорности и страшно много ми се иска да оставим това място и за следващите поколения. Страшно ми се иска да ги няма вече тези разделения на мъже и жени, на религии, на политики. Това е много утопично, знам, но мисля, че си струва да се работи по него.“
Думата „болка“, казва ми по-късно тя, може би по-добре да я махна, твърде емоционална е. Но как да бъде тя изтрита, когато описва с такава точност la raison d’être, една основна причина за съществуването на изкуството на Марияна Василева. Болката, не, както я иска съвременното общество, признак на неудобна слабост, пречеща на бизнеса, а като средство за еманципация, за промяна на статуквото, за начало на разговор. В болката на Марияна Василева няма мелодраматична емоционалност, а ясен поглед върху несъвършенствата на света, в който живеем. Поглед, в който хладната дистанцираност на разума, на Декартовото „аз мисля, следователно съм“ споделя мястото си с нещо също толкова човешко. За една от най-ранните си творби, Journal (1998-2000), тя пише „аз чувствам, следователно съм. В този смисъл кожата се превръща в граница между индивида и заобикалящата го среда. Докосването потвърждава съществуването ни“.
В триптиха фотографии „Be calm“ именно актът на докосване на ръцете, закриващи, задушаващи, притискащи едно трудно различимо лице, е този, който остава в паметта. Отсъствието на видеопърформанса в изложбата позволява освобождаването на персонажите от определена идейна натовареност и в този смисъл дава възможност за една по-широка интерпретация през призмата на личните преживявания. Заглавието на творбата също говори за едно определено състояние на духа. Преводът му като „Бъди спокоен“ не удовлетворява напълно Марияна Василева. Тя предпочита „бъди кротък“ или даже „бъди смирен“. В каталога й Fragile Power творбата е придружена от стихотворение на немския писател Матиас Гьориц. Вдъхновено от пърформанса и озаглавено „Be calm“, то завършва с „бори се срещу смирението/устоявай и продължавай напред/отвори си очите/ушите/устата/не се затваряй/или просто бъди кротък и и умри“[2].

Марияна Василева, „Друго време“, 2021, алуминий

В пространствено, времево и идейно съседство се намира емблематичният „Микрофон“ (2017). Отново създадена по време на резиденцията на художничката в Истанбул, творбата представлява монтиран на стойка микрофон, чиято глава е заместена от ръчна граната. Вместо от пластмаса, той е този път излят от бронз. „С бронза придавам на творбата допълнителна важност, с това казвам, че много ми се иска да работим по този въпрос, затова и продължавам да я показвам.“ Но кой всъщност е въпросът, за който говори Марияна Василева? „Това си е една човешка болка, да не можеш да кажеш това, което мислиш“, отговаря ми тя. Отвъд критиката към свободата на словото, „Микрофон“ разказва по своеобразен начин и за цялата размирна история на XX век. От призивите за война до тоталитарната пропаганда пред неспокойни тълпи, думите имат понякога способността да убиват повече и от атомната бомба. Но гръмките речи, които обещават едно, а водят до друго, не са чужди и на XXI век и в този смисъл творбата вероятно я очакват още много изложби.
В един различен паралелен диалог в пространството на галерия Sariev влизат творбите „Самонаправено 2“ (Selfmade 2, 2021) и серията „Опушени картини“ (2021). Фокусът при тях е изместен към един друг вид ограничения, обвързващи тялото и духа. В „Самонаправено 2“ длан и стъпало са свързани помежду си с три реда златна бодлива тел. Едно почти болезнено усещане се прокрадва при разглеждането на творбата. Всички, прескачали огради знаят колко неприятни могат да бъдат раните, получени в процеса. В случая обаче ограниченията са не външни, а вътрешни. За Марияна Василева те могат да бъдат и хубаво нещо, „тези препятствия, които преодоляваме всекидневно за свободата ни“. Бодливата тел е един от най-постоянните елементи в работата на художничката. „Може би понеже съм изключително свободолюбива личност и понасям някои ограничения по-трудно, отколкото други хора биха ги понесли.“ Но „Самонаправено 2“ е и много лична творба. Използвайки отливки на собствения си крак и ръка, Марияна Василева разказва и своята история, с конфликтите и ограниченията, които самата тя също трябва да преодолява.
Тялото, тази референтна граница между човека и заобикалящия го свят, е в центъра на серията „Опушени картини“. Направени с пушека на свещ, те са поглед, хвърлен върху един от най-глождещите ни в момента проблеми. Just breath, просто дишай, пише художничката върху един от неясните, анонимни силуети. Просто дишай и всичко ще е наред, си казваме често. „Просто дишай“ може би си мисли персонажът от Be calm. За Марияна Василева, „да не можеш да дишаш е едно особено екзистенциално ограничение“. Новородените изплакват с първата глътка въздух, да дишаш означава да си жив.
Във втората картина от серията художничката отново вплита деликатно скрита биографична нишка. Опушеният силует е изграден от десетки пръстови отпечатъци, тези на нейни близки и приятели. „Тази работа е свързана с една идея, която все още е при мен. По един или друг начин ние сме изградени от хората около нас. Особено тези, които обичаме и не искаме да разочароваме.“ От разговора ми с нея изплува една сцена: „Като малка, сядахме всички на масата, дядо казваше молитва и очакваше да се прекръстя, а татко очакваше да не се прекръстя. И аз не знаех на кого да угодя. Като дете искаш да бъдеш обичан и от двете страни. И си казах дядо ми е поп, баща ми е комунист, тогава аз сигурно ще стана артист“.
Правото на самоопределение е това, което Марияна Василева не спира да търси дори когато човекът като социално животно се оглежда в обществото, дефинира се чрез него. В „Опушена картина 3“ посетителят е този, който се оглежда в групата мъгляви силуети. С пандемията, връхлетяла света през 2020 г. другият и обществото се превръщат в особени мерни единици. Другият носи заплаха, но и разчитаме на другия (който е всеки от нас) да ни предпази, спазвайки определени ограничения. Социализацията е затруднена, но се очаква да действаме като едно цяло, общество, с нови ритуали, за да се справим със ситуацията.
Парадокси, върху които Марияна Василева ни оставя да размишляваме, излизайки от това „Друго време“ (2021), през което най-вероятно не сме разбрали, че сме преминали. Уголеменият часовник, със стрелка, преминаваща през вратата на галерията не е толкова там като вид vanitas, т.е. да напомни, че времето тече за всеки, колкото като въпросителна към времето като съвкупност от спомени, ритуали, преживявания. Тези, които ни карат да кажем, че живеем в едно „ново нормално“, да говорим за преди и след, да поставяме мисловни времеви граници. Докато работим с времето като с твърда материя, която можем да делим на части, ние запазваме контрола над нещо неконтролируемо.
„Живея в Берлин повече от двайсет години. Но в паметта ми пазя толкова много преживявания от едно отминало време, различно от времето днес. Тези преживявания все още ме подтикват да правя творбите, които правя“, пише Марияна Василева в каталога Fragile Power. Това друго време, към което художничката не спира да се връща с характерна за работата є меланхолия, не е изпълнено единствено със спомени от детството. В него са и наблюденията за една утопия, превърнала се в диктатура, с която е свързано и собственото й семейство. Опитите за разбиране на собствената ни същност неизменно водят до опити за разбиране на заобикалящия ни свят.
В едно свое интервю френската писателка Маргьорит Юрсенар казва, че за нея поетът е някой, който е „във връзка“. Някой, през който „протича ток“. Връзките, които изгражда Марияна Василева, освен поет я правят и боец. Творбите є разказват неуморно „за човека“ с цялата му съвкупност от градивни елементи. В тях сякаш се таи един (утопичен) оптимизъм, едно убеждение, че докато за един проблем продължава да се говори, има шанс той да бъде разрешен. На 14 април 2021 г., след четири години и седем месеца затвор, Ахмет Алтан е оневинен и освободен от турския Касационен съд, а Турция е осъдена от Европейския съд по правата на човека за неправомерното му задържане. Може би Марияна Василева все пак има основание да се надява.

[1] Есето в превод на български език може да бъде прочетено на https://terminalno.com/ot-tmnicata-na-turskija-zhurnalist-nikoga-poveche-njama-da-vidja-sveta/

[2] Fight/the be calm/resist and carry on/open your eyes/your ears/your mouth/don’t shut yourself/or just be calm and die – Matthias Göritz in Mariana Vassileva, Fragile Power, 2021

 

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии

spot_img
spot_img
spot_img