Фридерике Майрьокер, времето, светът от вчера

Популярни статии

Бисера Дакова

бр. 24/2021

Фридерике Майрьокер

Фридерике Майрьокер (б)е най-видната австрийска писателка. Житейска спътница на забележителния виенски авангардист Ернст Яндл (1925–2000), след неговата смърт тя се превръща във възвишено самотна, надпоставена авторова фигура спрямо поколението авангардисти от 50-те, 60-те, 70-те години на ХХ век. В книгите си, чийто брой надвишава 80 заглавия, тя задълбочава своята поетика, същевременно преобразявайки и надживявайки я, достигайки до радикални обрати в езика.

Нейната последна книга е „da ich morgens und moosgrün. Ans Fenster trete/ тъй като сутрин и мъховозелена. На прозореца пристъпям (Suhrkamp. Berlin, 2020).  Авторката бе повече от категорична, че това е последната ѝ творба.

 

Трябваше да си тръгне в началото на това забавило се, внезапно лято – бе родена малко преди Коледа (20.XII.1924) и не бе любителка на слънцето: „Не разбирам какво толкова му харесват на ясното небе“ – казваше ядно. Обичаше зимата, очакваше на нейната улица да се яви продавачът на елхи, фигурата му изниква чудодейно в последните ѝ книги, знак за кръговрата, за празничното повторение, в което е въвлечена и тя самата.

В безмилостната фуния на суровите локдауни бяха всмукани много изживявания, но вестта за окончателното прекосяване на прага сякаш извърна времето назад и спомените за срещите ни се откроиха с пределна яснота.

Виждам я, строга мадона в черно, гледам през витрината на кафене „Тиролерхоф“, любувам се на непристъпното ѝ уединение, на нейната безвременност (2006/7).

Запознаваме се на чай у самоотвержената ѝ следовница Кристел Фаленщайн, която се бе преселила със семейството си от Германия на Центагасе 1, пети район, Виена, за да е наблизо до нейния дом и да получава по факса всеки новонаписан текст, прилежно да го архивира в изрядните си папки.

Идва на чай, придружена от Матиас Фаленщайн, гримирана, усещам пронизителното зелено в очите ѝ, изпод черните одежди тялото ѝ девиче, момичешко. Едва разменяме няколко думи пред другите, стесняваме се и двете – после разбрах от Кристел, че ме е харесала (2011).

Настъпва денят на срещата ми – „триумф“ в ресторанта “Steierstuben”, където проведох „интервю“, всъщност неприповдигнат разговор, в който жестовете значеха повече от думите. Подари ми роза, което ме накара да се почувствам почти избраница; в голямото си вълнение си мереше кръвното на всеки 10 минути. Позволи ми да я изпратя до дома ѝ, вървеше, все още опирайки се единствено на своя чадър. После седях, зашеметена от срещата и от аромата на липите, на Центаплац. Бе началото на юни 2011 година.

Следващи „виждания“ на чай у Кристел, която бе създала присъствена книга за гостите си и аз трябваше да допълня заглавието на новоизлязлата тогава творба „ich sitze nur GRAUSAM da“ (само ЖЕСТОКО седя) и бях озарена от продължението „und betrachte die Zwischenwelten“ (и наблюдавам междинните светове). Сигурно бе през лятото на  2013.

Да вметна нещо за квартала, в който живееше от началото на 50-те години на миналото столетие: пό в центъра на Виена, с озеленената, бюргерски монументална главна улица Wiednerhauptstraße, квартал, в който е починал Шуберт и е роден Фалко, обвеян от угнетителните стихове на Фердинанд фон Саар, които могат да бъдат прочетени до един портал на улица Ziegelofengasse: „Träge ziehn vorbei die Stunden, / Aufgelöst in Staub und Hitze…“ (Тежко се процеждат часовете, / в прах и жар разпаднати…).

Недалеч от дома ѝ е локалът “Quadro”, с кривите огледала и смелия бръшлян, с латинки и риган в саксии, с огромните кактуси. Някога огледалата говореха: “Lebe deinen Traum, träume nicht dein Leben!” / Живей мечтата си, не мечтай живота си!

Сега са обеззвучени, сякаш завинаги замлъкнали, животът си тече тихо, без ултимативи.

През късната есен на 2016 г. се срещаме в кафене „Шперл“. Ах, тази благост, благопочитание на високомерния персонал, тя вече ме чакаше на своята маса, сведена над вестник. Отново пронизителното зелено в очите ѝ – моята непохватност да откопчая горното копче на якето си, усукало се в илика и в шала ми едновременно, нейната намеса и още по-голямото усукване, няма да забравя тази сцена, как най-сетне успях да махна това яке, не помня. Помня, че ѝ разказвах разни неща и тя ме слушаше внимателно и бе натъжена, после позвъни на шофьора, който винаги я возеше с такси до това кафене, и в колата той ѝ призна колко възхитена е неговата дъщеря от текстовете ѝ. Сега трябваше да я придружа до нейното жилище – апартаментът ѝ се намира на последния етаж на стара сецесионна сграда от 1906 г., и за да се стигне до асансьора, тя трябваше паякообразно или подобно нощна пеперуда да се захване с две ръце за перилата на стълбището, докато аз носех чантата и чадъра ѝ (или може би вече ползваше количката, която оставяше долу при входа, за да продължи безопорно своя обичаен път нагоре).

Смятаха я за странна, недопускаща всекиго до себе си, но всъщност излизаше често, дори накрая, при трудното придвижване с количка, очакваше някой да я посети, за да слязат заедно долу и тя да може да повърви из пространствата на отсрещния Spar (супермаркет), съзирана с почуда от някои клиенти, а самата тя съзерцаваща лицата на свои познати продавачи, някои от тях навлезли неусетно в прозата ѝ, в нейните проеми. „Ходенето е добро за душата“, ми казваше и аз знаех, че тази обиколка из супермаркета е цяло пътешествие, удостоверяване на живота. Това бе отдавна, през есента на 2018 г. – чудесна среща, от която безпомощно хроникирам само външното.

В един по-далечен период, когато дъщеря ми работеше в популярно заведение близо до дома ѝ, често получавах есемеси: „Видях твоята мадама – със слънчеви очила и бяло панталонче. Седеше пред Spar“. Разбира се, да я видиш бе равносилно на това да имаш видение – както в самите нейни текстове: възприятията на най-баналното се превръщат, точно по Ернст Мах, в „сензации“ за сетивата, разкриват други измерения. „Още от дете имах поетични видения“, ми каза тя при последната ни среща (5.01.2021), когато ми позволи да я снимам в прословутата стая-писалище, запълнена от непроходима книжнина, от кошове с писма, приписки, бележчици. Тя бе седнала – с просветлени коси (няма как да отида на фризьор в това страшно време), а над нея се виждаше леко наклоненото коледно дръвче, украсено с ретро играчки, изработени отпреди десетилетия…

„И как преподаваш сега?“ – ме попита, а аз отговорих с горестна ирония: „Дигитално. Но ти употребяваш тая дума в последната си книга – ѝ напомних. – Сякаш си предусетила какво ще настъпи.“

– Digital. Харесва ми тая дума. Звучи хубаво – ми отвърна. Всъщност тя хареса и моя телефон, призна, че би искала да има такъв красив уред. Забеляза снимката на сестра ми върху екрана му и отбеляза, че е красавица. Което е неопровержим факт. Бе привечер, с вкус на торта „Марленка“, която бях донесла; тя се смя много над нещата, които казваше, написа ми духовития автограф-отглас “was dir einfällt” (каквото ти дойде на ум). А аз после, спазвайки вечерния час, пътувах из опустелия следновогодишен град, изпълнена от смесени чувства – да, „Марленката“ ѝ хареса, бях намерила и любимите бонбони “Ildefonso”, взех си мандарина за спомен, ала имаше нещо нередно, някаква мрачна тягост във всичко това. Бе забравила за уговорката ни да я посетя на този ден.

Искам да приключа описанията на спомени с по-ранна среща: на границата между пролетта и лятото на 2020, след първия локдаун (който сега ми изглежда направо романтичен) отидох при нея и слязохме до „западналото“ съседно кафене. Имам нейна фотография оттогава с невероятно младежко излъчване. И в този вечен следобед сякаш бе изчезнало отстоянието между нея, мен и другите: тя ведро се осведоми относно главоболието на съдържателя на локала, представи ме като „своята българска преводачка“, отново си поговорихме за преводи и за това колко хубаво и непосилно е да се пресъздаде на чужд език “Strudlhofstiege”; тя ми разказа за лилавото мастило, с което Додерер винаги пишел писмата си до нея (иначе никога не са се срещали!), коментира това как може някой така безсърдечно и брутално да започне романа си, с отрязания крак на г-жа Мери К-с.

И ако трябва да класифицирам някак спомените си, бих казала, че този мой спомен е посвоему окръглен, завършен във времето, застинал в някакво вечно всекидневие. И след като собственикът на заведението (от балкански произход) се сбогува церемониално с нас, се отправихме пак към мястото на изпитание за тялото и за духа – към стълбището, което водеше до асансьора, на адрес Центагасе 16.

 

 

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img