Димитър Вацов

Представяне на „Свобода въпреки всичко“.
Т. 1 „Свръхкритика и модална онтология“ (изд. „Метеор“, С., 2021) от Боян Манчев се състоя на2 юни 2021 г. в препълнената зала на Гьоте-институт. В дискусията около книгата взеха участие Ани Васева, Миглена Николчина, Димитър Вацов, Огнян Касабов, Дарин Тенев, Богдана Паскалева, Божана Филипова. В този брой на „Литературен вестник“ публикуваме изказванията на Димитър Вацов (стр. 9) и Божана Филипова (стр. 10 и 11). Целият разговор може да се проследи във видеото, направено от Иван Николов / opnn на адрес: https://www.youtube.com/watch?v=Ee-BnDRQFR0
Нека първо кажа нещо ведро. Голямо удоволствие е тази книга. Миналото лято с Боян Манчев си разменихме ръкописите и така започна едно взаимно усилване, което, надявам се, си проличава и в новите ни книги .
Най-напред няколко думи за метода на Боян. Той използва три термина – метакритика, свръхкритика и фантастика. Какво прави Боян?
Метакритиката е вторичната реконструкция на даден автор, на даден проблем. Изследва неговите потенции, неговите възможности и полека-лека тази реконструктивна работа преминава в деконструктивна посока, показва какви са нехванатите, неуловените (от съответния автор, който бива разглеждан) други възможности, какво повече може да се направи. Това свръх-усилване и проблематизация на идеята на автора полека-лека преминава и в тетична фаза, която именно е неговата фантастика. Фантастичен е моментът, фантастично е мястото, където Боян, така да се каже, със замах решава своите проблеми. По същество тези херменевтични процедури напомнят мисленето чрез на Кольо Коев, като тук те допълнително са радикализирани в последната фаза: една херменевтика, радикализирана в момента на решението.
Това се случва и с Кант. От една страна, „Свобода въпреки всичко“ е изключително внимателна реконструкция на творчеството на Кант, практически на целия му корпус. Тази реконструкция оголва проблеми, които абсолютно текстуално, детайлно са хванати в самия корпус на Кант. Оголва проблемите, усилва ги и започва да им дава неочаквани решения – дотам, че Боян сякаш се колебае дали критикува Кант или развива неговата собствена интенция, или това е едно надскачане на направеното от Кант.
Аз дори бих казал, че в книгата се срещат две линии на работа с понятията, които са насложени. От една страна, Кант бива четен изцяло иманентно, текстуално внимателно, изтегляни биват собствените му концептуални нишки. От друга страна, обаче Кант е прочетен през Ницше и през късната ницшеанска традиция, традицията на радикализираната критика от последните повече от 150 години. В някакъв смисъл епистемологичните залози на Кант са заскобени и надскочени, за да се отвори проблематиката на свободата. Така бих дефинирал собствената задача на книгата: да освободим Кант от самоналожената му ригидност, за да може той да започне да работи като един „ницшеански“, „батаянски“ човек.
Тази задача обаче в никакъв случай не се осъществява произволно. Онези от вас, които имат представа от собствения метод на Кант – той се нарича регресивна синтеза – знаят, че този метод е търсене на това какви са условията за възможност, по думите на Кант, на всяко едно обусловено, на всеки един феномен. Следвайки метода си, Кант започва все едно да бели лук, казвайки: това не можем да го мислим без едно, без второ, без трето и т.н. Освен това накрая трябва да са налични едни последни, финални, безусловни условия, които трябва да затворят целия анализ и да ни дадат картата на онова, което познаваме или знаем за света. Добре известно е: тъй като регресивната синтеза винаги върви в три посоки – тя търси условията на многообразието, условията на единството и условията на сродството в опита – съответно и тя постулира три регулативни идеи, които са финалните гаранти на многообразието, единството и сродството. Това са „нещата в себе си“, „душата“ (аперцепцията) и „Бог“. Донякъде Манчев много плътно следва тази регресивна синтеза, стъпка по стъпка, само че полека-лека преобръща онова, което Кант се опитва епистемологично да удържи като регулативни принципи. Преобръща ги в конститутивни принципи, а и ги променя, както ще се опитам да покажа. Променя ги, и то не произволно. Бих нарекъл това, което той прави, продуктивна синтеза, не прогресивна, защото прогресивна е термин на Кант и е дидактически термин – как като си схванал условията за възможност на опита можеш да ги преподадеш. Продуктивна синтеза е тази, която твърди, че дори и най-строго построеният епистемологично свят от Нютоново-Галилеев тип, какъвто Кант се опитва да построи, дори и той в крайна сметка е произведен свободно. Т.е. дори и най-строгата детерминистична рамка на науката е произведена благодарение на сили, които са недетерминирани – всяка рамка бива създадена благодарение на свободата, която ще се окаже и финалното условие на нашия опит.
Аз винаги съм критикувал трансцендентализма на Кант именно заради епистемологичния му метод, който прави един странен скок. Какъв е начинът, по който аналитично се извлича възможността? Разглеждаш един феномен и виждаш – той може да е така, може да е иначе, но има едни неща, без които той не може да бъде разбран. Кое е онова, без което не може този феномен да бъде разбран? И Кант казва, че не може да бъде познат феномен на нашето сетивно възприятие без пространство и време, без категориите за единство, множество, тоталност и т.н. Не може да бъде познат без тях, следователно е необходимо всеки феномен да бъде поставен в пространство и време, да бъде синтезиран под категориите на единството, множеството и т.н. Кант мисли „не може да не“ и „необходимо е да“ като еквивалентни, като тавтология, но както ще покажа, от едното към другото се извършва скок и именно този скок е уловен в „Свободата въпреки всичко“.
Какво прави книгата? Боян като че ли казва (тук аз играя неговата игра, ще направя един свръхкритически или фантастичен ход): това „не може да бъде другояче“ всъщност не е равно автоматично на необходимост. Това „не може да бъде другояче“ е по-скоро равно на „не искам да бъде другояче“. Това „не може да бъде другояче“ се сваля, така да се каже, от квазиобективистката интерпретация на Кант и преминава в режим на свободна воля, на свободно искане, желание. Боян сменя залога на това „не може да бъде“ – той самият използва термина „визея“ – дава му наклон, посока. И оттук онова, което е необходимо, изведнъж се оказва проекция, продукт на свободата. Защото необходимостта, изглежда, не е нищо повече от фокус на желанието.
Този прескок или преход е обусловен от начина, по който Боян доразвива работата на баща си. Идеогенезата на Красимир Манчев е една голяма лингвистична парадигма, базирана на изследване на работата на френския глагол. Красимир Манчев показва, че има една логика на разгръщане на глагола и на неговите форми, че има генезис чрез семантично усложняване на различните глаголи. След „съм“ следват модалните глаголи – пръв е „мога“, втори е „искам“, трети е „трябва“; и всеки от тях включва и надгражда семантично предишните. Така „искам“ включва и надгражда „мога“, а „трябва“ включва и надгражда „искам“ – „трябва“ се оказва определен тип максимизация на желанието, негово семантично усилване или, казано метафорично, негово покачване в степен. Всъщност при Красимир Манчев „искам“ е нещо като трансмитер или диференциал, който превключва от „мога“ към „трябва“. Същата модална трансформация прави и Боян по отношение на Кант: трансформира „възможността“ и „невъзможността“ през „желание“ в „свобода“. И по този начин се променя статутът на необходимостта.
Нека го демонстрирам и през Кант! На пръв поглед изглежда строго необходимо, след като регресивната синтеза върви в три посоки (реконструирайки условията на многообразието, единството и сродството на опита), в крайна сметка да се допуснат и три регулативни принципа – трите идеи на разума: „нещата в себе си, „душата“ и „Бог“. Тази строга необходимост обаче бързо се разпада, ако се запитаме например: „Защо точно „Бог“ да е регулативният принцип на сродството?“; „Защо принцип на сродството да не е „Богинята майка“, „Дървото на живота“, „Тъмната материя и тъмната енергия“ или каквото друго се сетите?“. При целия самовменен формализъм на системата на Кант чрез такива въпроси виждаме, че в нея се е промъкнало едно съдържание, един образ – в случая образът на „Бог“, – което съдържание всъщност е логически произволно. Дадем ли си сметка, че системата на Кант не е напълно формалистична и че в нея са вписани различни съдържания, тогава тя спира да е строго необходима и се оказва логически произволна. Само че подобно формалнологическо заключение би било чисто и просто деструктивно. Боян показва, че може би наклонът на мисленето на Кант, може би желанието, може би визеята на Кант е била такава, че той да види „Бог“ като принцип на сродството. Но би могло в друга ситуация да има друг наклон, друго желание, друга визея. Различни възможни светове ще възникват в различни ситуации: при друг наклон на съществуването – това е клинамен по Боян – при друг курс на съществуването, ако използвам мой термин, или най-просто: при друг завой, съществуването би дало друг свят. Така и Кантовият „Бог“ не е просто логически произволно допускане, а е такова стечение на съществуването, в което се ражда тази възможност, тя се накланя според желанието, за да се превърне мигновено в необходимост. Но необходимост само там, на това място, в онзи случай: свободно появила се необходимост. Необходимост с променен статут!
От много години с Боян сме изключителни съмишленици. През 2006 г. в „Свобода и признаване“ писах, че трябва да се промени статутът на необходимостта, че необходимостта е винаги свободно утвърдена. Боян обаче прави ход, с който усилва допълнително тази теза. Ако при мен тя звучеше по следния начин: всяка рамка, всяка матрица, която рамкира нашия опит, трябва да бъде свободно утвърждавана и преутвърждавана, за да може да функционира, то при Манчев свободата през тази интерпретация добива по-голяма мощ. Тя сякаш започва да огъва матрицата, рамките на опита, и да преминава в автопойезис: затова е и неговият проект за философска фантастика. Така от Кантовия мотив – не е възможно да не – полека се стига до нещо, което бих изразил така: няма невъзможни неща. Във философската фантастика няма невъзможни неща. Защото аргументът „не е възможно да не“ е префасониран през „искам“, през наклоняването на възможността според желание, според посока, според натиск (именно това накланяне за Боян е клинамен). Когато възможността бъде наклонена в определена посока, тя започва да тежи натам и така полека-лека започва да става квазинеобходима. Затова и философка фантастика: защото когато няма невъзможни неща, въпросът какво е възможно да се случи – или още по-просто: какво ще се случи? – е изцяло отворен въпрос.
Тук, разбира се, има една иманентна деконструкция на Кант. Боян подробно разработва въпроса за т.нар. трансцендентална субрепция (субрепцията е подмяна, замяна на регулативно с конститутивно измерение). Дали при Кант тази субрепция се извършва латентно, несъзнателно, дали поради грешка или инерция или пък защото голямата му идея остава неразчетена, въпросът остава неизяснен. И все пак в крайна сметка Кант подменя действителността с необходимост (необходимост в класическия, твърд смисъл), а съществуването със същност. Разбира се, целият залог на книгата „Свободата въпреки всичко“ е да покаже, че тази подмяна (Боян я нарича „контрабанда“ на едно място) е ненужна и че Кант трябва да бъде освободен от тази подмяна, за да се покаже, че в крайна сметка действително всяка форма на света (в този смисъл необходимост) е свободно утвърдена.
Тук впрочем отбелязвам още една голяма близост между нас двамата – със силно спекулативната си теза Боян прави нещо, което аз отстоявам на нивото на езика: перформативът при мен има същата функция на трансформативна инстанция, иманентна на света.
На финала на първия том се наблюдава едно много силно сближаване на термини, които обичайно са взаимоизключващи се: когато Боян казва, че безусловното условие на всичко е свободата, тогава свободата става абсолютно необходима. В края на книгата има едно силно Хераклитово сгъстяване от типа „всичко е едно“, panta rhei на термините – свободата се оказва необходимост, едното се оказва много. Манчев залага ясни индикации, че ще разработва онтологически тази свобода по един множествен, пластичен, динамичен начин във втория том, който скоро очакваме да се появи. В това сгъстяване обаче има риск от спекулативно смилане на понятията. Очаквам с голямо любопитство да видя как това сгъстяване ще бъде разредено; не се и съмнявам, че това ще стане.