Весела Еленкова
Приеман някога като детско забавление, днес комиксът е процъфтяваща световна индустрия, но и обект на научен интерес. През 60-те и 70-те години на ХХ в. пазителите на почтеността в Америка се борят да ограничат развращаващото му въздействие. Не успяват, но са прави, размишлява Тери Гилиъм в предговора към „1001 Comics you must read before you die“ (Quintessence Editions Ltd., 2011): „Комиксите бяха и са развращаващи. И дано дълго останат такива“. По-нататък споделя, че за него те са били път за бягство – не защото животът му е бил неприятен или труден, всъщност е имал страхотно детство в гористата провинция на Минесота и лъскавите предградия на Лос Анджелис. Но тези светове са били твърде приятни, твърде ограничаващи, твърде безопасни и твърде разумни, неангажиращи тъмните кътчета на въображението. Част от него се е чувствала в плен.
Няма една история или едно преживяване на комикса, смята Пол Гравет, автор на въведението към същата книга. Като главни центрове на творческа активност традиционно се посочват САЩ, Япония и Европа, най-вече Франция, днес обаче създателите на комикси са разпръснати по целия свят, ето защо оригинални и отличаващи се произведения се появяват и в много други страни и култури. Сред изследователите все още няма яснота към кой период от историята да се отнесе началото на този комплексен, мултимодален начин да се разказва, но неговият път може да бъде проследен назад през брошурите, прокламациите, детските книжки, украсените ръкописни книги, старинните пергаменти, стъклописите и йероглифите до най-ранните пещерни рисунки. Изглежда, че човешките същества винаги са се опитвали да свързват символи и иконични знаци в смислообразуващи повествования – навярно в опит да разберат себе си и заобикалящия ги свят.
За разлика от другите изкуства комиксите нямат един и същи статус във всички култури. Идеологическите им употреби се разминават – в Китай на Мао например те са били използвани като инструмент за пропаганда; в Съветския съюз на тях се е гледало като на западна, капиталистическа детинщина. Дори днес, в първото десетилетие на 21. век, в Русия все още мнозина смятат така, докато в Централна и Източна Европа, след продължителното мълчание, настъпва раздвижване. В България сме свидетели на нарастващ интерес към този тип разказване едва напоследък. Появяват се разнообразни преводни заглавия: от класиката на Марвел (Глоб Трейд), през „Малкият Никола: Първоначалният комикс“ („Колибри“, 2018) и френските исторически комикси („Унискорп“) до „образователни инструменти за млади хора“ като „Sapiens: История в картинки“ („Изток-Запад“, 2021) и манга енциклопедията „Защо: Хората“ (Световна библиотека, 2021). Публикуват се и авторски произведения – както комикси, така и графични романи, включително образователни книжки, насочени към повишаване на дигиталната грамотност, като „Приключенията на Зед: В гората Интернет“, Зорница Христова (DigitalKidZ, 2020).[1]
Сред тях особено впечатление правят няколко заглавия, свързани с името на култовия художник Петър Станимиров, може би най-известен с комиксите си в сп. „Дъга“, кориците на Стивън Кинг и книгите игри. От 2000 до 2011 г. Станимиров участва в създаването на компютърни игри. През 2019 г. публикува „Седем градски гряха“ („Сиела“), в съавторство с Благой Иванов – шокираща сбирка от седем отделни истории за седемте смъртни гряха, всяка издържана в различен (черно-бял) графичен стил и въведена с библейско мото. Съчетанието между християнство и хорър на пръв поглед изглежда парадоксално, но често се среща в световната хорър/комикс продукция. В хорър матрицата сексът обикновено е равносилен на пълно падение (и унищожение), което превръща жанра, съзнателно или не, във вид християнска пропаганда. В българската си хипостаза обаче той определено черпи от по-жив етичен пласт. Още в този своеобразен албум проличава характерният почерк на Станимиров като разказвач, който се затвърждава в следващите две, изцяло авторски, заглавия – „Пръстенът на нибелунга“ („Кибеа“, 2019) и „Денят, в който мама отиде на небето“ („Сиела“, 2020).
Трите книги са обединени от обща митологична тематика: „Седем градски гряха“ изследва християнската митология, „Пръстенът на нибелунга“ представя известната скандинавска легенда, „Денят, в който мама отиде на небето“ е почерпен от вярванията на славяните. И трите истории „кръстосват“ митология и хорър и могат условно да бъдат отнесени към жанра фолк хорър, който в последните години отново се радва на популярност, както сред създателите и феновете на комикси, така и сред неговите изследователи. От д
руга страна, възраждащият се интерес към славянската митология се наблюдава и в други съвременни български заглавия като първите два фентъзи романа от трилогията на Венета Въжарова „Демон, юда и магьосник“ („Весела Люцканова“, 2014) и „Билкова отвара и рог от еднорог“ („Весела Люцканова“, 2015) и трилогията „Самодивски сезони“ на Искра Урумова („Сиела“, 2020).
Самият Станимиров определя „Денят, в който мама отиде на небето“ като ескперимент и споделя творческата история на книгата в подробния предговор към нея. Всичко започва с три странни рисунки, свързани с историята на две деца, които остават без майка. Първата той е нарисувал през 2011 г., след това е добавил още две и макар че не се отнася към тях много сериозно, те го преследват в продължение на цели девет години. Когато все пак оформя идея за комикс и я разпраща на петима автори, получава от Сотир Гелев следния отговор: „Това само ти можеш да го напишеш. Но не е за комикс, а за литература… Ако го напишеш така, както си почнал, без да се опитваш да бъде „литературно“ написано, ще стане доста необичайно“.
И резултатът наистина е необичаен. Може би най-необичайна (за непосветените) е напрегнатата история, в която героите действат, променят света. Тя е рамкирана от сбита пред-първа част „Начало“, в която читателят е поставен направо в катуна на главната героиня, и доста по-дълъг и наситен с илюстрации „Край“. В трите части, разположени между тях, се запознаваме най-напред със самата стопанка – Славута, понякога само Вута, чергарка, която бае и знахарства, но хората я търсят най-вече заради чакръкчийските й умения. Наследила е занаята от баба си и баща си, с които живее. Майка си не помни и въпреки това има спомен от нея – когато навършва дванайсет години, е чула гласа й насън. След тази случка Вута е станала друга. Само след година е по-търсена и от баба си, и от баща си. Доволна, че е предала занаята на кадърно дете, бабата є разкрива името си, а след това изчезва. От този ден друг става и бащата на Вута. Във Втората част го виждаме да се напива безпаметно още от сутринта, забравил колко е обичал дъщеря си и потънал в злоба и ярост към нея. Тя спестява пари, тайно си купува каручката и кончето, с които вече се запознахме в „Началото“, и започва да обикаля махалите и селата околовръст.
Разбира се, трудностите й не свършват с това и следващите страници приковават интереса на читателя върху впечатляващи битки между светлото и тъмното начало. Вута ще роди две деца, на тях е посветена Третата част. И може би най-необичаен от всичко е тъкмо комплексният образ на майката. По инерция очакваме да я видим или като жертва/героиня, или най-много „поглъщаща“ в юнгиански смисъл – позабравили сме обаче за Великата майка-богиня. Изненадващите обрати движат историята на бързи обороти. Изненадващ е също така езикът, който съчетава старобългарски думи със съвременни жаргонизми. Последните на места могат да бъдат олитературени, без историята да загуби от това – също както и в „Пръстенът на нибелунга“. Специфичният изказ по-скоро очарова, отколкото дразни дори когато сблъсъкът между жаргонизъм и поетизъм извади (рязко) читателя от въображаемия свят, в който е потънал. Интегралната спойка на изящните илюстрации, бързата и плътна история, действените герои и чародейното (по самовилски) разказване определят оригиналния почерк на Станимиров като създател на изцяло завършени, наистина необичайни светове. Митологично разполовени на тъмно и светло измерение, те изненадват с логиките си, а разказвачът и читателят остават сякаш отстрани, зрители на добре балансираното действие. Усещането от четенето е някак освобождаващо, сякаш в тъмните „кътчета на въображението“ прониква разтърсваща, укротяваща светлина и разказва историята втори път, отвъд отблъскващите привидности.
Паратекстът също се характеризира с пълнота и завършеност. Корицата представлява илюстрация на възлов момент от действието и изпълва цялата страница. Анотацията определя „експеримента“ като приказно-страшна повест за възрастни и въвежда запомнящата се формулировка „славянска комбинация между Стивън Кинг и тъмната половина на Нийл Гейман“. Четирите посвещения ясно заявяват взаимната грижа и подкрепата като тълкувателни ключове към повествованието. Но може би най-голяма тежест има подробният предговор, който, в допълнение към творческата история, изказва и последното „недоизказано“ нещо – кои са самовилите. А също така подсказва, заедно с посвещенията, как трябва да се чете „Денят…“: като „пътуване някога, някъде, но заедно – аз и ти“, пътуване през мрака към „безлетната“ (отпреди всички времена) обич, напомняйки познатия мотив и смъртта не е раздяла.
За кого в крайна сметка е тази книга? За всеки, който обича да бъде „отвличан“ в странни и познато-непознати светове, срещата с които може да го направи друг. Който не се страхува да прекрачва граници. Не всички граници обаче.
Петър Станимиров, „Денят, в който мама отиде на небето“, изд. „Сиела“, С., 2020.
[1] Виж още бр.38/2011 на „Литературен вестник“, с редактори Антон Стайков и Свобода Цекова, брой, който се спира в диалози и картинки върху българския комикс; както и на книгата на Антон Стайков, „Кратка история на българския комикс“, Кибеа, 2013 (бел. ред).
