Томас Корагесан Бойл
Нямаше никаква размяна на телесни течности на първата среща и това устройваше и двама ни. Взех я в седем, заведох я на тайландски ресторант, където тя най-щателно отделяше всяко резенче месо от своя пад тай[1], гледах я как обръща четири бутилки лека бира от по три долара и после нежно галих ухаещата ѝ на балсам коса, докато тя дремеше на „Терминатор“ в киното на търговския център. Пихме по едно късно питие в пица-бар „Риголето“ (и две парчета, само със сирене) и аз я изпратих до тях. Щом спряхме пред апартамента ѝ, тя моментално отвори вратата. Обърна се към мен с мрачното, изтънчено, скръбно лице на пуританските си предци и протегна ръката си:
– Беше ми приятно – каза тя.
– И на мен – казах аз, поемайки ръката ѝ.
Носеше ръкавици.
– Ще ти се обадя – каза.
– Добре – казах аз и я дарих с най-щедрата си усмивка. – И аз ще ти се обадя.
На втората среща се опознахме.
– Не мога да ти опиша колко напрегната бях онази вечер – каза тя, втренчена в своята мелба с шоколад, мока и фъдж. Беше ранен следобед, бяхме в „Староврѣмския магазинъ за сладолед на Хелмут“ в Мамаронек и слънцето струеше през плътните матирани прозорци и огряваше мястото като оздравителен център. Мебелите светеха зад тезгяха, месинговият парапет беше излъскан до огледален блясък и всичко миришеше на дезинфектант. Бяхме единствените хора в заведението.
– Какво имаш предвид? – казах аз, устата ми лепкава от разтопени желирани бонбони и карамел.
– Имам предвид тайландската храна, седалките в киното, тоалетната на онова място, за бога…
– Тайландската храна ли? – не следях мисълта ѝ. Припомних си маневрите с лентичките свинско месо и придирчивата дисекция на китайските спагети. – Ти си вегетарианка?
Тя извърна поглед в пристъп на гняв и после отправи към мен пълното, недоумяващо негодувание на леденосините си очи.
– Виждал ли си статистиката на Здравната инспекция за хигиенните условия в етническите ресторанти?
Не бях.
Веждите ѝ подскочиха. Беше искрена. Изнасяше лекция.
– Тези хора са бежанци. Те имат… ами, различни стандарти. Те дори не са ваксинирани. – Гледах как забива лъжичката в дълбините на десерта и разтваря устни за стегната, четвъртита хапка сладолед и фъдж.
– Или поне нелегалните. А това са половината от тях. – Преглътна с едва доловимо движение, потръпване, гушата ѝ спадна и се издигна като на газела. – Бях пияна от страх – каза тя. – Сляпа паника. Мислех си как ще свърша с хепатит или дизентерия или тропическа треска или нещо от сорта.
– Тропическа треска?
– Обикновено си нося медицински ролки за театрите и кината – помисли си само кой ли е седял там преди теб и колко пъти и какви ли гадни гниещи бактерийки се въдят във всичките тези стари капчици карамел и кола и пуканки с масло – но не исках да си помислиш, че съм прекалено крайна или нещо от сорта още на първата среща, затова не го направих. А после тоалетната… Не мислиш, че реагирам твърде крайно, нали?
Всъщност мислех. Разбира се, че го мислех. Харесвах тайландска храна – и суши, и раци с джинджифил, и мазно сувлаки[2] от павилиона на ъгъла. Погледът ѝ беше като на луд светец, на маниак, на бичуващ плътта си, но не ме интересуваше. Беше хубава, вехнеща, проницателна и чиста, хладна и несравнима, като да беше излязла от прерафаелитска картина, а аз бях влюбен. Освен това и у мен имаше нещо подобно. Хипохондрия. Придирчивост. Абсолютен порядък и книги, подредени по азбучен ред. Бях тридесет и три годишен ерген, имах своите си белези и четях вестници – херпес, СПИН, азиатската гонорея, която не се влияе от нито един известен антибиотик. Нямах нищо против да я караме по-полека.
– Не – казах, – изобщо не мисля, че реагираш твърде крайно.
Замълчах, за да си поема дъх толкова дълбоко, че можеше да е и въздишка.
– Съжалявам – прошепнах, като я погледнах разкаяно като пале. – Не знаех.
Тогава тя се пресегна и докосна ръката ми – докосна я, кожа до кожа – и измърмори, че всичко е наред, имала е и по-лоши преживявания.
– Ако искаш да знаеш – промълви тя, – харесвам места като това.
Огледах се. Заведението все още беше празно, като изключим Хелмут в ослепително бял гащеризон и шапка без периферия, който прилежно лъскаше покритите с плочки стени.
– Знам какво имаш предвид – казах аз.
***
Виждахме се в продължение на месец – музеи, извънградски разходки, френски и немски ресторанти, магазини за сладолед, шикозни барове – преди да се целунем. А когато се целунахме, след прожекция на „Дейвид и Лиза“[3] във филмотечно кино чак в Райнбек и в толкова студена нощ, че никоя обикновена бактерия или банален вирус не биха могли да оцелеят, беше просто докосване на устните. Тя носеше палто от изкуствен косъм с подплънки на раменете и плетена шапка, която беше смъкнала ниско на челото си и бе обгърнала ръката ми, докато излизахме от киното в студенината на нощта.
– Господи – каза тя, – видя ли го като изкрещя: „Ти ме докосна!“? Нима не беше безценно? – Очите ѝ бяха големи и изглеждаше странно развълнувана.
– Разбира се – казах аз, – да, беше чудесно, – и тогава тя ме притегли към себе си и ме целуна. Усетих мекото потрепване на устните ѝ до моите.
– Обичам те – каза тя, – така мисля.
Един месец срещи и една суха пърхаща целувка. В този момент може би ще започнете да ми се чудите, но всъщност мен не ме интересуваше. Както казах, нямах нищо против да чакам – имах сизифовско търпение – и ми стигаше просто да бъда с нея. Защо да пришпорваме нещата? – мислех си аз. Хубаво е, очарователно е, като бавното сладко разгръщане на любовните истории във филмите на Франк Капра, където сладостта и светлината винаги надделяват. Разбира се, тя си имаше своите особености, но пък кой ги няма. Честно казано, никога не съм се чувствал комфортно при развой от типа три-питиета-вечеря-и-легло, с момичетата, които се държат все едно са прекарали в затвора шест години и са излезли тъкмо навреме, за да се гримират и да скочат в колата ти. Брийда – така се казваше, Брийда Дръмхил, и самото звучене и изговор на името ме караше да се разтапям – беше различна.
Най-накрая, две седмици след пътешествието до Райнбек, тя ме покани в апартамента си. Коктейли, каза. Вечеря. Тиха вечер пред телевизора.
Живееше в Кротън, на партера в реставрирана сграда във викториански стил, на осемстотин метра от гара Хармън, откъдето всяка сутрин хващаше влака за Манхатън и за работата си като редактор на „Антрополъджи Тъдей“. Заемала тази длъжност, откакто се дипломирала в „Барнард“ преди шест години (с две специалности – „Реторика“ и „Чужди култури“) и тя перфектно пасваше на темперамента ѝ. Полеви антрополози, живеещи сред даяките в Борнео или кюрдите в Кюрдистан ѝ изпращаха недодялани и граматически изтерзани описания на наблюденията си и тя ги вкарваше в ред, за да ги разбира широката публика. Естествено, мръсотията и екзотичните болести наред с чуждоземските традиции и отблъскващите обичаи играеха главна роля в нейните преработки. През ден-два тя ми се обаждаше от работата си и с глас, който едва сдържаше възторга ѝ, ми описваше подробно някоя нова и отвратителна болест, която бе открила.
Посрещна ме на вратата в копринено кимоно, което привличаше с дълбоко деколте и двойка дракони с преплетени опашки. Косата ѝ беше хваната с фиби, все едно току-що е излязла от ваната, и миришеше на „Нокзема“[4] и хексахлорофен. Целуна ме набързо по бузата, взе бутилката вувре[5], която ѝ поднесох, и ме въведе в хола.
– Болест на Шагас – каза тя, усмихвайки се широко и показвайки съвършените си големи зъби.
– Болест на Шагас? – повторих аз, не знаейки как точно да се държа. Стаята беше гола като монашеска килия. Два стола, канапе за двама и маса за кафе – от стъкло, хром и твърда черна пластмаса. Без растения („Един Господ знае какви насекоми живеят там – и пръстта, пръстта със сигурност гъмжи от бактерии, да не говорим за паяци и червеи и тем подобни“) и без килим („Развъдник на бълхи и кърлежи и червейчета“).
Все още усмихната, тя ме поведе към канапето от черна пластмаса и седна до мен, виното в скута ѝ.
– Южна Америка – прошепна, очите ѝ подскочиха от вълнение. – В джунглата. Буболечките – буболечки-убийци им казват – не е ли страхотно? Буболечките те хапят и после, след като са ти пили от кръвта, акат до раната. Когато се чешеш, то ти влиза в кръвообращението и от една до двадесет години по-късно развиваш болест, която е смесица от малария и СПИН.
– И тогава умираш – казах аз.
– И тогава умираш.
Гласът ѝ беше станал сериозен. Вече не се усмихваше. Какво можех да кажа? Потупах я по ръката и се усмихнах набързо.
– Ам – казах, правейки физиономия насреща ѝ. – Какво има за вечеря?
Сервира студена крем супа от соя и моркови и малки сандвичи с пюре от леща за предястие и чесново суфле с биологично отгледани зеленчуци за основно ястие. После дойдоха чашите коняк, големият телевизор и филм на име „Момчето от стерилната стая“[6] – за дете, отгледано в напълно антисептична среда, защото било родено без имунна система. Никой не можел да го докосне. Дори и най-лекото кихане щяло да го убие. Брийда подсмърча през първия половин час, после стисна ръката ми и плака открито, когато момчето най-накрая изпълзя от стаята, хвана около тридесет и седем различни болести и умря преди рекламната пауза.
– Гледам този филм за шести път – каза тя, борейки се да овладее гласа си, – и всеки път ме трогва. Какъв живот – каза, размахвайки чашата си към екрана, – какъв съвършен живот. Не му ли завиждаш?
Не му завиждах. Завиждах на нефритеното колие, което висеше между гърдите ѝ и ѝ го казах.
Би могла да се изкикоти или да ахне, или да сведе поглед, но не го направи. Изгледа ме сериозно и продължително, все едно взимаше решение, и чак тогава си позволи да се изчерви – цветът заля гърлото ѝ с възхитителна смесица от розово и бяло.
– Дай ми една минута – каза тя загадъчно и изчезна в банята.
Бях като наелектризиран. Това беше. Най-накрая. След всичките признания, държането за ръце, дребните шеги и обичайни дейности, след всичките изминати километри, изядени храни, обиколени музеи и изгледани филми, ние най-накрая, естествено, с изящество щяхме да се слеем във върховната проява на близост и любов.
Беше ми горещо. Капчици пот избиха по челото ми. Не знаех дали да стана или да седя. И тогава осветлението намаля и тя се появи до реостата.
Все още беше с кимоното, но косата ѝ бе хваната по-здраво, навита на стегнат кок отгоре на главата ѝ, все едно се готвеше за битка. И държеше нещо в ръка – тънък пакет, увит в найлон. Той изшумоля, докато тя преминаваше през стаята.
– Когато си влюбен, правиш любов – каза тя, отпускайки се на твърдото като скала канапе, – това е съвсем естествено. – Подаде ми пакета. – Не искам да оставаш с погрешно впечатление – каза, гласът ѝ дрезгав и груб – само защото съм внимателна и скромна и защото има толкова, ами, мръсотия по света, но аз имам и своята страстна страна. Наистина. И те обичам, мисля.
– Да – казах аз, сграбчвайки я, забравил за пакета.
Целунахме се. Погалих врата ѝ, усетих нещо странно, особено хлътване и накъдряне, все едно кожата ѝ изведнъж се бе превърнала в опаковъчно фолио и тогава тя постави ръка на гърдите ми.
– Почакай – прошепна, – онова… онова нещо.
Изправих се.
– Нещото?
Осветлението беше слабо, но аз видях как червенината завладя лицето ѝ. Беше сладка. О, беше много сладка, моята малка Емили, моята викторианска принцеса[7].
– Шведско е – каза тя.
Погледнах към пакета в скута ми. Беше прозиращ найлон в телесен цвят, сгънат в прозрачния си пакет като солидна торба за боклук. Вдигнах го пред големите ѝ треперещи очи. Една шантава идея прехвръкна през главата ми. Не, помислих си.
– Това е най-новото нещо – каза тя забързано, – най-безопасното… имам предвид, нищо не би могло да…
Лицето ми гореше.
– Не – казах аз.
– Това е презерватив – каза тя, сълзи избиха в очите ѝ, – лекарят ми ги поръча за мен, те са… те са шведски. – Лицето ѝ се сгърчи и тя започна да плаче. – Това е презерватив – изхлипа, плачеше толкова силно, че кимоното се разтвори и видях края на онова нещо върху издутината от зърната й – презерватив за цялото тяло.
Почувствах се обиден. Признавам си. Не толкова заради манията ѝ на тема микроби и зарази, а от това, че след толкова време тя ми нямаше доверие. Бях чист. Абсолютно чист. Бях мъж с умерено поведение и в добро здраве, сменях си бельото и чорапите всеки ден – понякога и по два пъти на ден – и работех в офис, с чисти, стегнати, недвусмислени числа, като управлявах веригата магазини за обувки на покойния ми баща (а той, от своя страна, умря чисто, от инфаркт на миокарда, на седемдесет и пет години).
– Но Брийда – казах, като се пресегнах да я утеша и с това движение закачих меката ѝ, покрита с найлон гърда, – нямаш ли ми доверие? Не ми ли вярваш? Не ме… не ме ли обичаш? – Хванах я за раменете, повдигнах главата ѝ, заставих я да ме погледне в очите. – Чист съм – казах. – Довери ми се.
Тя извърна поглед.
– Направи го заради мен – каза тя с най-тихия си глас, – ако наистина ме обичаш.
В крайна сметка го направих. Погледнах я, тя плачеше, плачеше за мен, и погледнах тънкия слой найлон, който я бе обгърнал, и го направих. Тя ми помогна да го облека, проби две дупки за ноздрите ми, вдигна пластмасовия цип на гърба ми и покри плътно главата ми. Пасна като неопренов костюм. И всичко – милувките и нежността и отдаването – беше точно както се надявах да бъде.
Почти.
Тя ми се обади от работата си на следващия ден. Аз се занимавах с данните за продажбите и си мислех за нея.
– Здравей – казах, като на практика изгуках в слушалката.
– Трябва да чуеш това. – Звучеше сякаш бе замаяна от вълнение.
– Хей – казах аз, прекъсвайки я със страстен шепот, – снощи беше наистина специално.
– О, да – каза тя, – да, снощи. Наистина беше. И те обичам, наистина… – Направи пауза, за да си поеме въздух. – Но чуй това: току-що получих текст от мъж и жена, които живеят сред туарегите в Нигерия – това са хората, които вървят след добитъка и събират тор за огъня, на който готвят.
Изхъмках разбиращо.
– Значи те си правят колибите също от тор – не е ли страхотно? И познай какво – когато времената са тежки, когато реколтата се съсипе и добитъкът едва се държи на краката си, знаеш ли какво ядат?
– Нека позная – казах аз. – Тор?
Тя нададе вик.
– Да! Да! Не е ли прекалено? Те ядат тор!
И аз пазех нещо за нея, болест, за която ми каза един приятел лекар.
– Онхоцеркоза – казах аз. – Знаеш ли я?
Възбудата се усещаше по гласа ѝ.
– Кажи ми.
– Южна Америка и Африка. Муха те хапе и снася яйца в кръвообращението ти и когато яйцата се излюпят, ларвите – тези малки бели червейчета – се придвижват до очните ти ябълки, точно под мембраната, така че ги виждаш как мърдат.
Настана тишина от другата страна на линията.
– Брийда?
– Това е гадно – каза тя. – Това е страшно гадно.
– Но аз си мислех… – Гласът ми заглъхна. – Извинявай – казах.
– Слушай – и остротата в гласа ѝ се върна, – причината да ти се обадя е, че те обичам, мисля, че те обичам и искам да се запознаеш с един човек.
– Разбира се – казах аз.
– Искам да се запознаеш с Майкъл. Майкъл Малоуни.
– Разбира се. Кой е той?
Тя се поколеба, направи малка пауза, сякаш знаеше, че отива прекалено далече.
– Лекарят ми – каза тя.
Трябва да се потрудиш за любовта. Трябва да отстъпваш, да се напасваш, да правиш компромиси – любовта е нищо, ако няма компромиси. Отидох при доктор Малоуни. Защо не? Ядох соя, шегувах се на тема проказа и билхарциоза, все едно съм имунизиран, и правих любов в торба. Ако нещо прави Брийда щастлива – ако притъпява постоянните страхове, които я гризат денонощно – значи си струва.
Кабинетът на лекаря беше в Скарсдейл, в дома му, двуцветна сграда в стил Тюдор с криволичеща алея за коли и дъбове, стари като крайслера на дядо ми. Беше млад мъж – отиваше към четиресет според мен – с рижа брада, бръсната глава и огромни очила с прозрачни пластмасови рамки. Прие ме веднага – същия ден, в който му се обадих – и сам дойде да ме посрещне на вратата.
– Брийда ми разказа за вас – каза той и ме поведе към ярко осветения свод на кабинета си. Погледна ме преценяващо за момент, мърморейки „Да, да“ на брадата си и после, с помощта на медицинските си сестри, мис Арчибалд и мис Сливовиц, ме подложи на канонада от изследвания, които биха засрамили астронавт.
Най-напред бяха измерванията, включително стави на пръстите, горна челюст, череп, пенис и ушна висулка. След това ректален преглед, електроенцефалограма и изследване на урина. И после тестовете. Стрес тест, тест за алергии, за рефлекси, за белодробен капацитет (надувах жълти балони, докато се спукат, после дишах в машина с размерите на органа на Хамънд[8]), рентген, спермограма и въпросник от двадесет и четири страници ситен шрифт, който включваше анализ на сънища, генеалогия и логическо мислене и аргументация. Взе ми и кръв, разбира се – за да изследва функциите на жизненоважните органи и прекараните заболявания.
– Изследваме за антитела на над петдесет болести – каза той, криейки очите си зад стъклата на очилата. – Ще се изненадате колко много хора се заразяват без дори да знаят. – Не можах да преценя дали се шегува или не. На излизане ме хвана под ръка и каза, че резултатите ще са готови след седмица.
Тази седмица беше най-щастливата в живота ми. Бях с Брийда всяка нощ, а през почивните дни отивахме с кола до Върмонт и отсядахме в център по хигиена, за който ѝ беше казала нейна братовчедка. Вечеряхме на свещи – с истинска храна – и после навличахме костюмите от опаковъчно фолио и правехме възторжена санитарна любов. Аз исках повече, разбира се – допирът на кожа до кожа – но се чувствах удовлетворен и щастлив. Нека не избързваме, казвах си аз. Всичко с времето си. Една нощ, както лежахме преплетени в голямото ѝ като крепост бяло легло, аз свалих качулката на найлоновия костюм и я попитах дали някога ще ми се довери достатъчно, че да правим любов според вековната традиция, голи и незащитени. Тя се измъкна от своята опаковка и извърна поглед, показвайки ми онзи несравним патрициански профил.
– Да – каза с нисък глас, – да, разбира се. Веднага щом излязат резултатите.
– Резултатите?
Обърна се към мен, очите ѝ търсеха моите.
– Не ми казвай, че си забравил?
Бях. Отдаден на преживяванията, завладян от емоциите, изгарящ от страст, преизпълнен с любов, аз бях забравил.
– Глупаче – прошепна тя, проследявайки очертанията на устните ми с тънкия си, обвит в найлон показалец. – Името Майкъл Малоуни говори ли ти нещо?
И тогава всичко се сгромоляса.
Обаждах ѝ се, но нямаше отговор. Опитвах в работата ѝ, но секретарката ѝ казваше, че е излязла. Оставях съобщения. Така и не ми отговори. Беше все едно никога не сме се познавали, все едно аз бях непознат, амбулантен търговец, просяк на улицата.
Застанах на пост пред къщата ѝ. В продължение на цяла седмица стоях в паркираната си кола и наблюдавах вратата ѝ с фанатичната отдаденост на пилигрим край светиня. Нищо. Тя нито излизаше, нито се прибираше. Не спирах да ѝ звъня по телефона, разпитвах приятелите ѝ, постоянно бродех между асансьора, коридора и чакалнята в службата ѝ. Тя беше изчезнала.
Най-накрая в отчаянието си се обадих на братовчедка ѝ в Ларчмънт. Бях я срещал веднъж – тя беше грозновато момиче с размъкнати пуловери и злобно изражение и представляваше всичко, което се бе объркало в гените, които бяха се подредили по такъв славен начин при Брийда – и не бях много наясно какво да ѝ кажа. Бях си подготвил реч, нещо в смисъл, че майка ми е на смъртно легло във Финикс, бизнесът ми не върви, аз пия прекалено много и си мисля за самоубийство, унищожение и Страшния съд, и трябва да говоря с Брийда още веднъж преди края, и дали тя случайно знае къде е? Оказа се, че речта не ми е нужна. Брийда вдигна телефона.
– Брийда, аз съм – казах задавено. – Побърках се да те търся.
Тишина.
– Брийда, какво има? Не получи ли съобщенията ми?
Гласът ѝ беше пресеклив, далечен.
– Не мога повече да се виждам с теб – каза тя.
– Не можеш да се виждаш с мен ли? – Бях зашеметен, наранен, ядосан. – Какво искаш да кажеш?
– Всичките тези крака – каза тя.
– Крака ли? – Отне ми една минута да осъзная, че говореше за бизнеса с обувки. – Но аз не се занимавам с ничии крака – работя в офис. Като теб. С климатик и прозорци с изолация. Не съм докосвал крак от шестнадесетгодишен.
– Гъбички по краката – каза тя. – Псориазис. Екзема. Тропическа язва.
– Какво има? Физическият преглед ли? – Гласът ми дрезгавееше от бяс. – Да не би да съм се издънил на проклетия физически преглед? Това ли е?
Тя не отговаряше.
Смразих се.
– Какво каза той? Какво каза кучият син?
Чуваше се далечно тиктакане по линията, пулсът на времето и пространството, лекото полюшване на жиците на телефонната компания, дълги стотици милиони километри.
– Слушай – умолявах я, – виж се с мен още един път, само веднъж, само това искам. Ще го обсъдим. Може да идем на пикник. В парка. Ще постелем одеяло и… и може да седим в срещуположните му краища…
– Лаймска болест – каза тя.
– Лаймска болест ли?
– Разпространява се чрез ухапване от кърлеж. Тревата гъмжи от тях. Получаваш лицева парализа, менингит, мозъчната ти обвивка бухва като тесто.
– Тогава в Рокфелер Център – казах аз. – До фонтана.
Гласът ѝ беше безжизнен.
– Гълъби – каза тя. – Те са като летящи плъхове.
– „Хелмут“. Може да се срещнем в „Хелмут“. Моля те. Обичам те.
– Съжалявам.
– Брийда, моля те, послушай ме. Та ние бяхме толкова близки…
– Да – каза тя, – бяхме близки – и аз си помислих за онази първа нощ в апартамента ѝ, момчето в стерилната стая и костюмът от опаковъчно фолио, помислих си за цялото шеметно зрелище, което беше нашият романс, докато гласът ѝ стовари като чук насред рефрена, – но не чак толкова близки.
1987
Превод от английски: ЕВДОКИЯ ДОЙЧЕВА
(C) T. Coraghessan Boyle. The Collected Stories of T. Coraghessan Boyle. 1998. Всички права запазени.
[1] Kласическо тайландско ястие с оризови спагети, скариди, пиле и зеленчуци (бел. прев.).
[2] Популярна гръцка бърза храна, състояща се от малки парчета месо и понякога зеленчуци, печени на скара на шиш (бел. прев.).
[3] Американски филм на режисьора Франк Пери от 1962 г., в който главният герой изпитва ужас от физическия контакт с други хора (бел. прев.).
[4] Марка козметика – предимно кремове за раздразнена кожа, почистващи кремове и дезодоранти (бел. прев.).
[5] Френско полусухо бяло вино (бел. прев.).
[6] “The Boy In the Plastic Bubble” (1976) – реж. Рандъл Клайзър (бел. прев.).
[7] Little Em’ly – героиня от романа на Чарлз Дикенз „Дейвид Копърфийлд“ (бел. прев.).
[8] Електрически орган, конструиран през 1935 г. от Лорънс Хамънд и Джон Ханерт (бел. прев.).
