Дейвид Мичъл: „Светът все още мисли, че хората с аутизъм са лишени от емоции“

Популярни статии

бр. 27/2021

Дейвид Мичъл

Писателят говори за това как преводът на „Причината да скачам“ му е помогнал в грижата за сина му, страдащ от невербален аутизъм, и за вълнението от новия филм „Матрицата“, на който е съавтор.

Дейвид Мичъл (52) е роден в Саутпорт, израснал е в Малверн, а понастоящем живее в Корк, Ирландия. Два от романите му са номинирани за наградата „Ман Букър“: „Мечтаномер9“ и „Облакът атлас“. Пише още оперни либрета и филмови сценарии. Мичъл превежда мемоарите за аутизма „Причината да скачам“ от японски на английски със съпругата си Кейко Йошида. Написана от Наоки Хигашида, когато е едва 13-годишен, книгата става международен бестселър и наскоро по нея е направен документален филм, в който участва и самият Мичъл.

Как се почувствахте, когато прочетохте „Причината да скачам“ за пръв път?
Синът ми беше наскоро диагностициран. Нямахме идея какво се случва в главата му или как да му помогнем. Чувствахме се почти все едно сме го загубили. Съпругата ми поръча книгата от Япония, започна да я чете на масата в кухнята и да ми превежда някои пасажи. Откривахме изумителни прилики между поведението на Наоки и това на сина ни, придружени с много убедителни обяснения за него. Четиригодишното ни дете не спираше да удря главата си в кухненския под, а ние нямахме представа защо. Тази книга се появи в разгара на всичко това и Боже, тя ни спаси.

Как ви помогна?
И на практическо, и на екзистенциално ниво. Предостави ни доказателства, че не сме загубили сина си. Той все още беше там, но ни делеше огромна комуникационна бариера. Въпреки това, да знаеш, че той е там, е много по-различно от това да се колебаеш. Това много ни окуражи.

Книгата поставя под съмнение стереотипите относно аутизма. Това важно ли е за вас?
Със самото си съществуване тя унищожава някои от най-пагубните, болезнени и предизвикващи отчаяние митове. Ако хората с аутизъм нямат емоционална интелигентност, как тогава е написана тази книга? Тя не опровергава митовете с логика, тя самата е опровержение. Помогна ни и практически да разберем неща като сривовете на сина ни, внезапните му неутешими ридания, както и изблиците му на радост и кикотещо се щастие.

Кое е най-важното нещо, на което ви научи книгата?
Винаги да допускам, че тези хора са интелигентни. Не обратното. Да предполагам, че разбират всичко и да действам съобразно с това. Да се държа с хората с аутизъм като с всички останали невротипични хора, без бебешко говорене и нагаждане на речника. Те трябва да бъдат освободени от затвора на инфантилизацията и да им се предоставят пълни човешки права, които прекалено често им биват отказвани. Това отношение не им вреди, от него може да произлезе само добро.

А как се чувствахте, докато я четяхте?
Ако трябва да бъда честен, първоначално се почувствах виновен. Без да искам, бях подценявал сина си. Бях повярвал на всички митове, бях ограничил възможността му за пълноценно бъдеще и го бях осъдил на ням затвор за една-две години. Тогава прочетох книгата на Наоки и единственото, което исках да кажа, беше: „Съжалявам. Не знаех“. Книгата завършва с краткия разказ на Наоки „Аз съм тук“. Нелепо е – в процеса на превод го прочетох седем пъти и всеки път плаках. Той носи огромен емоционален заряд, който за мен така и не изгуби силата си. Все още успява да ме разчувства.

Със съпругата ви заедно сте превели книгата. Какво ви накара да го направите?
Тя ни научи как да общуваме с деца с невербален аутизъм. Но как да обясним наученото на хората, които работят със сина ни? Затова я преведохме и ги помолихме да я прочетат. Когато редакторът и агентът ми разбраха за това, поисках от тях да напечатат няколко хиляди копия за родители и педагози в подобна позиция, които не говорят японски. Но книгата стана сензация. Един критик дори я сравни с Розетския камък.

Срещали ли сте се с Наоки Хигашида? Какво мислите за полемиката около това дали той „наистина“ е написал книгата?
Да, на фестивал в Токио. Седях срещу него, говорих му на японски, а той отговаряше, като посочваше букви на дъска. Не беше лесно, но го видях с очите си. Наистина е бил той и това е забележително. Виждал съм огромните усилия и сила на волята, които костват на Наоки създаването на тези изречения. И му казах: „Приятелю, да помогна с разпространението на посланието ти е най-малкото, което мога да направя“.

Как се роди идеята за филмова адаптация?
Продуцентите избраха книгата и ме предложиха за консултант. Дойдоха в Корк и обсъдихме как тя може да се предаде на екрана. Наоки не пожела да се включи и не искаше филмът да е биографичен, което го тласна в очарователна посока. Той се превърна в глобален портрет на невербалния аутизъм и се получи прекрасно. Както казва Гарт Брукс, понякога най-големите дарове на Бог са неотговорените молитви.

Какво мисли Наоки за филма?
Изпрати ни имейл, в който споделя, че за пръв път вижда невербалния аутизъм в различни международни контексти и това създава у него усещане за световна общност. Тази общност не е за богатите западняци, а за всички хора. Може би това е първата стъпка към една нова ера на невроразнообразие.

Какво се надявате да постигне филмът?
Надявам се, че много хора ще го видят и ще разберат посланието му – ще започнат да мислят аутизма не толкова като когнитивно увреждане, колкото като комуникативно такова – и ще се държат подобаващо. Надявам се, че ще стигне до хора, които нямат личен досег с аутизма, защото останалите вече знаем това. Останалият свят все още мисли, че хората с аутизъм нямат емоции, като Дейта от „Стар Трек“. Ще ми се този наратив да се промени. Ще ми се шофьорите на автобуси да не се учудват, когато пътник с аутизъм започне да се люлее напред-назад на седалката. Ще ми се пазаруващите в супермаркета да не гледат с ужас детето с аутизъм, което получава нервен срив на касата. Общо взето, ще ми се в света да има повече доброта. През последните четири години ми се струва, че това качество е застрашено от изчезване. Омръзна ми. Нека го върнем.

Съавтор сте на четвъртата част на „Матрицата“, която ще излезе през декември. Какво можете да ни кажете за филма?
Нищо за сюжета, в противен случай страшните адвокати веднага ще ме осъдят. С режисьорката Лана Уашовски и сценариста Александър Хемон го написахме преди няколко Коледи в един хотел на остров Инчидони, недалеч оттук. Филмът беше заснет в пандемични условия, основно в Берлин, а сега е на етап постпродукция. Нямам търпение да го видя.

Коя беше последната добра книга, която прочетохте?
„Клара и слънцето“ на Казуо Ишигуро. Окуражаващо за автор на средна възраст като мен е да вижда как той става все по-добър с всяка следваща книга. Ако Ишигуро може да го направи, има надежда за всички ни.

Какъв читател бяхте като дете?
Доста ненаситен. Заеквах, все още е така, и това ме интернализира езиково. Намерих утеха и убежище в книгите. Всичките ми подаръци за Коледа и рождени дни бяха ваучери за книги и пътувания до „Фойлс“ в Лондон или „Хъдсънс“ в Бирмингам. Това бяха най-важните моменти от детството ми и те поставиха началото на професионалното ми развитие. Четях всякакви жанрове, но бях много увлечен по фентъзито, после и по научната фантастика. Почти всичките ми любими автори бяха жени: Алисън Ътли, Сюзън Купър, Пенелъпи Лайвли, Роузмари Сътклиф, Урсула К. Ле Гуин. Благодарен съм им. Книгите, които четеш като дете, ти задават стандарта като писател.

Работили сте с Кейт Буш по турнето й „Преди разсъмване“. Как ви се стори това, бидейки неин голям фен?
Срещата с кумирите е рисковано нещо, но в този случай се получи страхотно. Тя беше мила, внимателна и пазя ценни спомени от краткото ни, но доста интензивно творческо взаимодействие. Музиката й е жизненоважна за мен. Подобно на Ишигуро, и тя става все по-добра. Просто ми се иска да записва повече.

Някога бъркат ли ви с комедийния ви съименник?
Понякога и двамата получаваме предложения вместо другия. Преди няколко седмици ме поканиха да участвам в подкаст, наречен „Три думички“. Слушах един епизод, в който бяха поканили Роб Брайдън, беше много смешно. Изпратих имейл на продуцента, информирайки го, че май е сбъркал човека. Мисля, че преди години и двамата предполагахме, че другият ще потъне в забрава, но това така и не се случи. Радвам се за това, много го харесвам и нямам против да ни бъркат.

Работите ли по нов роман?
Всъщност в момента подготвям разкази. Имам написани няколко през последните 20 години, искам да ги приютя някъде за постоянно. Мислех, че ще ги поизлъскам, ще напиша още няколко и, еха, книгата ще е готова. Разбира се, не стана точно така. Толкова много ги пренаписвах, че от тях се получиха съвсем нови разкази. Сега пипалата им започват да се съедняват и като нищо да се получи някакъв странен роман.

На какви културни неща се наслаждавате в последно време?
Основно чета. Не го бях забелязал, но в периода между Брекзит и края на Тръмп бях спрял да чета. Новините бяха толкова ужасяващи, че намерих утеха в „Нетфликс“ и някак забравих да чета цели пет години. Това не е особено ласкателно за писател, нали? Но през локдауна преоткрих страстта си. Дори най-сетне прочетох „Одисей“. През целия си живот млъквах, когато станеше въпрос за „Одисей“. Никога повече.

Разговора води МАЙКЪЛ ХОГАН

Превод от английски: СЕВЕРИНА СТАНКЕВА

Източник: The Guardian, June 6, 2021

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии