„Соларис“

Популярни статии

Станислав Лем

бр. 30/2021

Ракета, 1966 © by Tomasz Lem, 2016

Старият мимоид

Седях пред големия прозорец и гледах океана. Нямах нищо за вършене. Подготвяният пет дни доклад вече беше вълнови импулс, носещ се устремно през вакуума отвъд съзвездието Орион. Когато стигне до тъмната прахова мъглявина, разпростряла се на осем трилиона кубически мили, поглъщаща всеки сигнал и светлинен лъч, ще срещне първия от веригата транслатори. От там със скокове, измервани в милиарди километри, ще се понесе по кривината на огромна дъга от една радиошамандура до следващата, докато последният предавател, едно натъпкано с прецизни инструменти метално съоръжение, не го фокусира още повече с насочващата си антена и не го запрати нататък в пространството, към Земята. Ще минат месеци и тогава също такъв, изстрелян от Земята енергиен поток, влачещ подире си шлейф от колизийни деформации в гравитационното поле на Галактиката, ще удари челно космическия облак, ще се приплъзне, ускоряван по протежение на огърлицата от бавно дрейфащи шамандури, за да се устреми, непрекъснато форсиран, към двете слънца на Соларис.

Под високото червено слънце океанът беше по-черен от всякога. Ръждива мъгла замазваше границите му с небето, денят беше изключително задушен, сякаш предсказваше една от безкрайно редките и невъобразимо силни бури, навестяващи планетата няколко пъти годишно. Някои учени имаха основания да предполагат, че нейният единствен обитател контролира климата и сам предизвиква бурите. Щях да гледам този океан още няколко месеца, наблюдавайки отвисоко изгревите на бялото злато и отегчения пурпур, отразявани навремени в някоя течна ерупция, в сребристия мехур на симетриада, щях да следя пътя на приведените под вятъра снажни бързари, щях да срещам разпадащи се, полуизветрели мимоиди.

Един ден екраните на всички видеофони ще замигат с бурна светлина, отдавна мъртвата електронна сигнализация ще оживее, задвижена от импулс, изпратен от разстояние стотици хиляди километра, известяващ приближаването на метален колос, който с пронизителния грохот на гравиторите ще се спусне над океана – „Одисей“ или „Прометей“, или пък някой друг от големите крайцери за далечно космоплаване. Когато сляза по рампата от плоския покрив на Станцията, ще видя по неговите палуби редица бронирани, масивни автомати, които не споделят първородния грях на човека и са толкова невинни, че изпълняват всяка заповед, докато не унищожат себе си или препятствията, изпречили се на пътя им, ако така е била програмирана осцилиращата в кристалите тяхна памет. А после корабът ще потегли безшумно, по-бърз от човешки глас, оставяйки подире си конус от разчупени на басови октави гръмотевици, и лицата на всички ще светнат при мисълта, че се връщат у дома.

Аз обаче нямах дом. Земята? Представях си задръстените с тълпи големи, дуднещи градове, в които ще се загубя, ще изчезна почти по същия начин, както исках да го направя тук през втората или третата нощ – като се хвърля в океана, тежко помръдващ в тъмнината. Ще изчезна сред хората. Ще бъда мълчалив и предпазлив и поради това – предпочитана компания, ще имам много познати, дори приятели, жени също, а може би дори и една жена. За известно време ще се насилвам да се усмихвам, да поздравявам, да ставам, да извършвам хилядите дребни дейности, от които се състои земният живот, докато престана да ги забелязвам. Ще си намеря нови интереси, нови занимания, ала няма да им се отдам изцяло. На нищо и никому, никога повече. И може би ще гледам нощем небето, там, където тъмнотата на праховия облак спира като черна завеса блясъка на двете слънца, помнейки всичко, дори това, което си мисля в момента, и ще си спомням със снизходителна усмивка, в която ще има и мъничко жал, но и превъзходство, своите безумства и надежди. Изобщо не виждах този себе си от бъдещето като по-добър от онзи Келвин, който беше готов на всичко заради делото, наречено Контакт. И никой нямаше да има право да ме съди.

В кабината влезе Снаут. Озърна се, после погледът му се спря на мен. Станах и отидох до масата.

– Искаш ли нещо?

– Май нямаш какво да правиш…? – намигна ми. – Мога да ти дам работа, знаеш ли, има едни изчисления, макар и не много спешни…

– Благодаря ти – усмихнах се, – няма нужда.

– Сигурен ли си? – попита, без да откъсва очи от океана.

– Размишлявах върху различни неща и…

– Бих предпочел по-малко да мислиш.

– Значи изобщо нямаш представа за какво става дума. Я ми кажи… ти вярваш ли в Бога?

Погледна ме проницателно:

– Какви ги говориш? Кой днес вярва…

В очите му се таеше тревога.

– Не е толкова просто – рекох нарочно с небрежен тон, – защото нямам предвид традиционния Бог от земните вероизповедания. Не съм религиолог и може би нищо ново не съм измислил, но я ми кажи, може би случайно знаеш: дали някога е имало вяра в… някакъв несъвършен Бог?

– В несъвършен Бог ли? – повтори той, повдигайки вежди. – Как разбираш това? В известен смисъл богът от всяка религия е несъвършен, защото е натоварен с човешки черти, само че подсилени. Богът от Стария завет, например, е бил един жаден за раболепие и жертви насилник, ревнив към другите богове… Поради склонността си към караници и семейни свади гръцките богове също са били не по-малко несъвършени, съвсем като хората…

Прекъснах го.

– Не, аз говоря за Бога, чието несъвършенство не следва от простодушието на човешките му създания, а представлява негов най-съществен, иманентен белег. Говоря за Бог, ограничен в своето всезнание и всесилие, допускащ грешки в предвиждането на бъдещето на делата си, на формираните от него явления, чието протичане може да те хвърли в ужас. Това е… недъгав Бог, който винаги желае повече, отколкото може, и неведнага даващ си сметка за това. Който е конструирал часовниците, но не и времето, което те отмерват. Организми и механизми, служещи на определени цели, ала те са надхвърлили тези цели и са им изневерили. И е създал безкрайността, която от мярка за неговата мощ, каквато би трябвало да бъде, се превръща в мярка за безграничното му поражение.

– Едно време манихейството… – започна неуверено Снаут. В очите му липсваше сдържаната подозрителност, с която се обръщаше към мен напоследък.

– Това обаче няма нищо общо с понятието за добро и зло – побързах да го прекъсна. – Този Бог не съществува извън материята и не може да се освободи от нея, а единствено това желае…

– Не ми е известна такава религия – каза той след миг мълчание. – Такава никога не е била… потребна. Ако добре те разбирам, а се опасявам, че да, ти си представяш някакъв еволюциониращ бог, който се развива във времето и расте, расте, издигайки се на все по-високи етажи на могъществото – докато осъзнае неговото безсилие, нали? Този твой Бог е същество, което е навлязло в божествеността като в безизходна ситуация, а след като е разбрало това, е изпаднало в отчаяние. Да, драги мой, но нали изпадналият в отчаяние Бог е всъщност човек? Тъй че всъщност става дума за човека… Това твоето е не само калпава философия, това е калпава мистика.

– Не – продължавах да настоявам, – нямам предвид човека. Може би с някои свои черти той би отговарял на тази – приета за момента – дефиниция, но само понеже в нея има много празноти. Човекът, въпреки привидностите, не си поставя цели. Налага му ги времето, в което се е родил, той може да им служи или да се бунтува против тях, но предметът на послушание или бунт е зададен отвън. За да постигне пълна свобода в търсенето на цели, той би трябвало да бъде сам, а това няма как да стане, тъй като човекът, който не е възпитан от хора, не може да стане човек. Моят… този Бог…, за когото говоря, не би трябвало да притежава множествено число, разбираш ли?

– О, да, и аз веднага… – посочи към прозореца Снаут.

– О, не – възразих, – той също не е. Той е най-много нещо, което е подминало в развитието си шанса за божественост, затваряйки се прекалено рано в себе си. Той е по-скоро анахорет, отшелник в Космоса, а не негов Бог… Той се повтаря, Снаут, а онзи, за когото аз си мисля, никога не би го направил. Може би тъкмо сега той възниква някъде, в някакво кътче на Галактиката, и не след дълго ще започне в пристъп на младежко опиянение да гаси едни звезди и да запалва други, ще забележим това след известно време…

– Вече забелязахме – кисело отбеляза Снаут. – Новите и свръхновите… дали пък те не са според теб свещите пред олтара му?

– Ако решиш да приемеш така буквално думите ми…

– А може би именно Соларис е люлката на твоето божествено бебе – продължи той. Все по-видим смях обрисуваше очите му с леки бръчици. – Може би според твоето разбиране той е първопричината, зародиш на Бога на отчаянието, чието витално детство надвишава с планини разумността му, а всичко, което съдържат за Соларис нашите библиотеки, е единствено каталог на бебешките му реакции…

– А ние през цялото време сме били негови играчки – довърших. – Възможно е. И знаеш ли какво успяхме да направим сега двамата с теб? Да сътворим съвършено нова хипотеза на тема Соларис, а това не е шега работа! И вече си имаме обяснение за невъзможния Контакт, за липсата на отговор, за известни – да ги наречем така – екстравагантности в поведението на океана спрямо нас. Психиката на малко дете…

– Отказвам се от авторството – измърмори застаналият до прозореца Снаут. Дълго гледахме черните вълни. В мъглата на източния хоризонт започна да се очертава бледо, продълговато петно.

– Откъде ти хрумна тази концепция за несъвършения Бог? – попита той внезапно, без да откъсва поглед от залятата с блясък пустош.

– Не знам. Стори ми се много, много истинска, знаеш ли? Това е единственият Бог, в който бих бил склонен да повярвам, чиито страдания не са изкупление, нали той никого не спасява, за нищо не е нужен, него само го има.

– Мимоид… – рече Снаут съвсем тихо, с друг тон.

– Моля? А, да. Вече го забелязах. Много е стар.

И двамата гледахме към замъгления в ръждиво хоризонт.

Изведнъж взех решение:

– Ще полетя. Още повече, че все още не съм напускал Станцията, а това е удобен случай. Ще се върна след половин час…

– Какви ги говориш? – облещи се Снаут. – Ще полетиш? Къде?

– Там – посочих мержелеещото се в мъглата петно. – Какво ми пречи? Ще взема малък хеликоптер. Знаеш ли, ще изглежда смешно, ако някога – на Земята – се наложи да си призная, че съм соларист, чийто крак никога не е стъпвал на соларийска земя.

Отидох до гардероба и започнах да си избирам комбинезон. Снаут ме наблюдаваше мълчаливо, накрая заяви:

– Това не ми харесва.

– Какво? – обърнах се с комбинезона в ръце. Усещах  отдавна неизпитвана възбуда. – Какво имаш предвид? Разкрий картите си! Да не се страхуваш, че ще сторя нещо… глупости! Давам ти дума – няма. Дори не ми е хрумвало. Не, наистина не.

– Ще дойда с теб.

– Благодаря, но предпочитам да бъда сам. Нали това е нещо ново, съвсем ново за мен – говорех бързо, докато навличах комбинезона.

Дойде с мен на летището. Помогна ми да избутаме машината от бокса до центъра на стартовата площадка. Докато обличах скафандъра, внезапно попита:

– Дадената дума все още ли означава нещо за теб?

– За Бога, Снаут, ти си знаеш своето… Държа на думата си и вече ти я дадох. Къде са резервните бутилки?

Повече не се обади. Затворих прозрачния купол, той ми даде знак с ръка. Задвижи подемника и аз се изкачих бавно в горната част на Станцията. Двигателят се събуди, забуча протяжно, пропелерът са завъртя и апаратът се издигна учудващо леко, оставяйки под себе си все по-дребния сребрист диск на Станцията.

                                          Превод от полски: Лина Василева

Текстът е от предстоящото ново издание на “Соларис”, което излиза с подкрепата на Полския институт в София.

Станислав Лем, „Соларис“, изд. „Колибри“, 2021

 

 

 

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии