Йежи Яжембски
Учените физици, космолози или биолози с удоволствие започват книгите си, предназначени за любителска аудитория, с бележки по темата за човешката склонност към възприемане на света в телеологична перспектива. Тези, които мислят по подобен начин, виждат действителността като резултат от действието на същества от по-висш ранг (безкрайно превъзхождащи нашите възможности космически конструктори или персонален Бог). Учените обикновено се отнасят доста неблагосклонно към такъв вид възгледи: в „Слепия часовникар“ Ричард Докинс посвещава голямо внимание на критиката на убежденията в интенционалната насоченост на процесите на еволюцията[1]. В „Умът на Бог“ Пол Дейвис говори за изпълването на областите на незнание с предполагаемото действие на божественото всесилие. В този дух се изказва и Джон Бароу в „Теорията на всичко“[2]; Стивън Хокинг конструира космогоничен модел, в който времето няма начало, както в класическата версия на Big Bang, отбелязвайки, че резултатите от неговите трудове вероятно „ще огорчат папата“[3].
От друга страна имаме мобилизация на учени, които смятат, че най-новата космология подкрепя убеждението в божественoто сътворение ex nihilo, а Big Bang е равнозначен на началото на вселената по смисъла на християнското Откровение. Съгласно това преходът от началната експанзия на космоса, т.е. от инициалнaта гравитационна сингулярност, когато физиката не се ангажира с космическия зародиш до момента, когато законите на физиката започват да действат върху него, се равнява на прехода от метафизиката към физиката в малко по-различен, религиозен смисъл, а класическата книга на Стивън Уайнбърг за „първите три минути“ е по същността си нещо като отчет за спектакъла на божието сътворение[4].
Тук се сблъскват две основни концепции в разбирането на Природата. Съгласно първата, „естествено“ е сътвореното от Бога, подчинено на неговите намерения и послушно на въведените от него закони, а природната действителност е производна от сферата на трансценденцията, в която се установяват правилата, управляващи природата[5]. Съгласно втората – „естествено“ е всичко, което (за разлика от „изкуственото“, т.е. възникналото като резултат от преднамерените действия) се е появило в света спонтанно, като резултат от самоорганизацията на материята, без намесата на ничия воля или намерение, подчинено само на автономните закони, управляващи действителността. В полза на първата концепция говорят не само неизмеримата сложност на света и вътрешният порядък на природните закони, но също и необикновеното свойство на неговата физика, назовавано с определението anthropic principle, позволяващо да се съди, че светът е такъв, какъвто е, само за да бъде люлка на живота, а след това и на човека. В полза на втората концепция говори единствено чак принципът на „бръсначa на Окам“, а може би също и моралният проблем на теодицеята, т.н. проблемът за приемането на съвършения Бог като творец на света, изпълнен със Зло.
Този спор притегля в орбитата си Станислав Лем, дори може да се каже, че представлява един от централните въпроси в неговото писателско творчество, при това многото му декларации, че е атеист и че проблемът на теодицеята не му позволява да се погоди с принципите на християнството, само привидно предрешават избора му на втората от гореспоменатите концепции за природата. Но въпросът всъщност стои малко по-различно и може би по-интересно, за което ще стане дума след малко.
В своята проза Лем изглежда изключителен художник на природата, посвещава цели страници на пейзажите на чуждите планети. Бих казал, между другото, че те са решаващи за спецификата на неговия стил. Картините от планетата Венера, видени от пилота, летящ над повърхността на планетата, картините от планетата Едем с нейната необикновена растителност, фантастичната сценография на покрития с прах планетоид от „Завръщане от звездите“ или „Бърнамския лес“ от „Фиаско“, необикновените явления на повърхността на океана от „Соларис“ и още много други сетивно богати визии – всичко това ангажира „вътрешното око“ на читателя и неговото въображение в такава степен, че с известни съмнения би могъл да повярва в декларацията на автора, че няма „визуално въображение“ и пишейки, нищо не визуализира за себе си[6].
На пръв поглед Лем прави впечатление на пътешественик из различните кътчета на вселената, който непрекъснато слави разнородността на формите, в които се въплъщава природата, а в същото време се удивлява на висшия порядък, който води до това, че космосът, това най-прекрасно от всички устройства, се върти с милионите си звезди, запазва равновесие и съхранява по правилата на своята физика крехкия живот там, където е възникнал. От така формулираното удивление пред богатството на формите на света само една крачка води старите натуралисти до възхвалата на Твореца, създал и устроил този свят. В случая с Лем е различно, защото неговото удивление пред съвършенството на Природата не е абсолютно, а моралното му възмущение срещу страданията на сътворените същества е още по-горещо и трайно. В несъгласие с Твореца, който би трябвало да носи атрибутите на всесилието и заедно с това да бъде въплъщение на Доброто и Любовта, героите на Лем непрекъснато задават на световете, в които живеят, въпроси за целесъобразността – те имат смисъл, само ако идват от творческия акт на разумно същество. Те правят това често, сякаш въпреки правата, които им е дал авторът.
Може да се каже, че характерната за този тип въпроси несвойственост Лем оголва в ранните си творби. Така е в разказа „Нахлуване“ (Inwazja) от тома „Нахлуването от Алдебаран“ (Inwazja z Aldebarana), където авторът полага старания, за да ни наложи веднага впечатлението за целесъобразността на странната „атака“ срещу планетата, а после – през устата на учените да докаже, че това, което на пръв поглед е изглеждало най-напред обмислен акт на агресия, е просто една от фазите в развитието на космическите „растения“. Подобна неприязън към задължителната за детективските фабули телеология белязва свръхрешението на загадка, което ексцентричният учен Сийс предлага на инспектора от „Разследване“. Не е по-различно в „Непобедимият“: космонавтите понасят поражението при сблъсъка с облака от механични насекоми именно затова, че му приписват почти човешки начин на разбиране, целенасочено действие и дяволска злоба – вместо да мислят за него като за своеобразно природно явление, такова, при което могат да бъдат използвани категории като: екологична ниша, естествен подбор, приспособяване към средата, инстинкти или тропизми.
В началото на своето творчество Лем възприема природата като генератор, произвеждащ постоянно все по-сложни проблеми за решаване, и поставя акцент върху изискването за послушание на правилата на вярното мислене. Именно тези правила забраняват да се пита за намеренията и целите на природните процеси. В резултат от това възникват творби, които оказват съпротива на правилата на литературните жанрове, защото литературата не е област на „игри с природата“, т.е. такива, при които единият от партньорите не прилага никаква стратегия, считана за печеливша. Напротив – литературата е област на конфликти, в рамките на които партньорите се опитват взаимно да се надхитрят и, действайки предумишлено, да надвият противника. Така е в криминалния роман, в научнофантастичните „войни на световете“ или в „романа на тайната“. И трите образци съответно са поставени под въпрос в „Разследване“, „Непобедимият“ и „Нахлуване“ (Inwazja) като решенията на фабулите проблематизират жанровата схема.
И все пак при Лем има толкова опити за отхвърляне на фабулния стереотип в името на някаква нова истина за света и нова визия за литературата, колкото и примери за следване на литературни схеми. И какво следва от това – че се случват най-често на терена на творби, представляващи пастиш или стилизация: в „Звездни дневници , „Кибериада“ или „Приказки на роботите“? Тяхната несериозност често е привидна, а в костюма на литературната пародия авторът често поставя съществени проблеми. Голяма част от тези творби се вмества изцяло в категорията на шеговито интерпретираните космогонични митове. Така е например в случаите със забавните разкази от „Кибериада“: „Как Микромил и Гигациан спомогнали за бягството на мъглявината“ (Jak Mikromił i Gigacyan ucieczkę mgławic wszczęli), но и значително по-сериозния „Нова Космогония“ (Nowа Kosmogoniа) от „Идеалният вакуум“ (Doskonałа próżniа). Но за какво служи всъщност космогоничният мит? Вероятно за да бъде усвоена чуждостта на вселената, да ѝ се припишат разумни демиурзи, които стоят край люлката ѝ и бдят тя да се роди от мисълта на някакви предварително заложени правила и цели. Зачерквайки в други свои творби ненаучната телеология, тук Лем я поощрява, макар и историята на демиургията да свидетелства, че космосът обикновено се надсмива над предварително заложените идеи.
Следователно на природата при Лем се гледа с подозрение, подозирана е именно в скрита предумишленост, в криещ се зад нея Творец, който е програмирал нейния състав. Всъщност космонавтите, които се намират в чужда за тях среда, изобщо не грешат, като задават на срещаните по пътя си феномени въпроса за интенционалността. Отговорът на този въпрос може да бъде решаващ за живота и смъртта им, за истинското или фалшиво разчитане на предполагаемото послание, отправено към тях от чужди същества. Всяка цивилизация по свой начин установява отношенията, които я свързват със средата и степента на намеса в „естеството“ на природата – нещо, което може да се види на Земята. Дали простиращото се до хоризонта слънчогледово поле е „естествено“ или „изкуствено“ (щом като слънчогледите сами по себе си никъде не раснат по този начин)? „Естествена“ или „изкуствена“ е най-прочутата овца, Доли? А генетично мутиралите в лабораториите растения? В чужда среда постоянно трябва да си задаваме въпроса за границите на изкуственото. Космонавтът Хел Брег от „Завръщане от звездите“, който след стогодишно пътуване се озовава отново в земния град, веднага започва да смесва „изкуствено“ с „естествено“, техническата цивилизация междувременно е направила изкуствено почти всичко, с което можеш да се срещнеш в сценографията на града – включително небесния свод. Но ако в „Завръщане от звездите“ става дума по-скоро за традиционни механизми, създаващи „илюзия за природа“, то в по-късните си книги Лем проектира по-скоро инженерни намеси в действителната природа, толкова дълбоко преобразяване на средата, че може основателно да се говори за обогатяване на каталога от закони на природата от страна на конструкторите.
Лем твърде рано предвижда раждащите се на границата между природата и културата проблеми. В създадената през 60-те години „Summа Technologie“ вижда бъдещето на технологиите не толкова в усъвършенстването на традиционно разбираните машини и устройства, колкото в усвояването от човека на все по-големи области от това, което до този момент изглежда област на природата, преобразяването ѝ според мисълта на конструкторите, създаване на нещо, което може оксиморонно да се назове „изкуствена природна среда“. Това ясно се отразява на литературните теми при Лем. Винаги там, където при него се появява вдъхновеният конструктор, същинският инженерен гений, неговите творения започват да наподобяват природата и все по-малко се отличават от нея. Към това се стремят в „Мир на земята“ (Pokój na Ziemi) проектантите на свръхточни оръжия на бъдещето, които вместо да нахлуят на територията на противника с бронирани коли, избират трудно за установяване нашествие – чрез прости, миниатюрни механизми, въздействащи по-скоро върху екосистемите, отколкото атакуващи директно. Още по-близо до природата е споменатата вече изкуствена среда Люзан на планетата Енция в „Оглед на място“ (Wizjа lokalnа). Тя е създадена така, че да пази здравето и живота на жителите на Люзания, действа на атомно равнище и също като самите атоми, не подлежи на аварии. Граничен случай очевидно е планетата на енеферците, окончателно оформена така, че да напомня отдалеч на добре заключен сандък, покрит с пясък, а в действителност е сбор от билиони микроелементи, способни веднага да създадат всичко, което си поискат ексцентричните жители на планетата.
Към това ли се стремим? Енеферците – в абсолютната безплодност на своето съществуване – при Лем изглеждат повече от гротесково. Подобно, макар и може би по-страшно е на планетата, посетена от Ийон Тихи в „Двадесет и първо пътешествие“ от „Звездни дневници“. Културата на не толкова всемогъщите люзани от планетата Енция е разтърсвана от болезнени трусове. А все пак те правят – само че по-радикално – това, което винаги са правили хората: „завладяват Земята“, „освобождават се от капризите на природата“, „вземат нещата в свои ръце“, „създават планово стопанство, променят природата“. Всички тези лозунги, независимо от произхода си, оголват накрая тревожната пустота, а майсторите на целесъобразното конструиране пътуват в една посока – към тъмното. Нещо по-важно – и по-странно – всички тези цивилизации, стремящи се да овладеят материята, създават при Лем своеобразна класа, може да я наречем природоестествена. Техният развой се управлява от известни общи права, подобни са и преживяваните от тях кошмари – сякаш над люлката им е стояла една и същa орисница. Впрочем любим мотив при Лем е опитното сякаш конструиране на многообразни цивилизации и вглеждането в тяхната ускорена съдба под лабораторния микроскоп. Така именно, дословно става в разказа „Кобищаст“ (Kobyszczę[7]) в „Кибериада“. Следователно това, което имаме за „изкуствено“, е по същността си и естествено (защото подлежи на законите на природата). И постоянно страда от същите болести.
Вглеждайки се в образите на природата при Лем, забелязваме, че това, което ѝ липсва в очите на хората, е ясно определената цел на съществуването и функционирането. На природата се задава постоянно един и същи въпрос, дали случайно не е творение на съзнателно намерение. Отрицателният отговор буди изключително познавателно неспокойствие, той е интелектуална и може да се каже екзистенциална провокация. Така е в „Непобедимият“ и „Соларис“. От друга страна, конструкторите се стремят преди всичко към създаване на устройства, неподатливи на технически дефекти, устройства, които почти идеално реализират техните намерения – в това число и наподобяващите природата, която никога не нарушава собствените си закони. Както се вижда, най-важното и в двата случая се разиграва между творческото намерение и неговото въплъщение, при което инженерният замисъл търси съвършеното си въплъщение, „природното тяло“ на свой ред провокира въпроси за скритите в него намерения. Попадаме на своеобразен circulus vitiosus, нещо повече, откриваме категория въпроси, на които вече няма никакъв рационален отговор. Лесно е да разграничим (като безсмислен) въпроса: „защо съществува тревата?“, от въпроса „защо съществува чукът?“, но не можем да разграничим ясно статута на въпросите „защо съществува (изцяло естествената) планета Венера?“ и „защо съществува (изцяло изкуствената) планета на енеферците?“ (очевидно поставям тук въпроса за отграничаване между реалност и литературна фикция, приемайки тази съпоставка като модел). Близко сме до Шопенхауер като философ учител на Лем, в чиято система „волята“ стои в основите на съществуването и точно нейната универсалност води до трудното ѝ разграничаване от рационалната воля, осъзнаваща целта, характерна за човешките действия. „Естественото“ и „изкуственото“ се сливат някъде, а границата между тях се заличава.
Какво ни кара да разграничаваме тези понятия? Вероятно „естественото“ в човешката култура е същo така „природно“, „същинско“, „решаващо за идентичността на вида“. Откъсването от естествените условия поражда мрачен кошмар за съществата от „Двадесет и първо пътешествие“. Отричането на безцелната и произволна еволюция, което е една от точките в правилата на монасите роботи, а също и тяхното героично стоене на стража край единствения отворен прозорец към трансценденцията дава много поводи за размисъл. Визията на съзнателното конструиране, стигаща до границите на затворената вселена буди не по-малък ужас от визията на човека като играчка на природата и нейните стихии. През 1976 г. се появява удивителна книга на Лем, в която наблюдаваме света от двете перспективи едновременно: като арена на Дарвиновото учение, т.е. сляпа, без грижа за живота на отделните същества за разумната мотивация на естествената еволюция, и като ниша, в която в същото време егоистично се развива разумът като източник на всяка „изкуственост“.
В „Голем XIV“ (Golem XIV), защото за него става дума, едноименният „герой“, безкрайно надвишаващ човека с разума си компютър, започва своята лекция от декласирането на нашите стереотипни представи за природата, която би трябвало да бъде люлка на човечеството. Според Голем природата е твърде равнодушна по отношение на човека и неговата култура, предлага му единствено екологична ниша, в която да се развива, без грижа за съдбата на отделните индивиди, а само за това поколенията да репродуцират генетичния код. Паралелно с Докинс, макар и независимо от него, Лем създава собствена версия на „Себичният ген“[8]. Разбира се, не посвещава толкова място в своя текст на подробни описания на функционирането и предаването на гените, по този въпрос се доверява по-скоро на гениалната интуиция, но в същото време прави свой извод в различна от тази на Докинс посока, обмисляйки въпроса за технологическото съвършенство на еволюционните решения, за да стигне до извода, че в сравнение с фотосинтезата като източник на енергия, използван от простите организми, паразитирането върху изядени индивиди – характерно за същества, стоящи по-високо в еволюционната верига, е крачка назад. Както твърди Стивън Джей Голд, а и самият Докинс, в еволюцията няма ясно определена посока на прогрес[9]. Ловкостта, изключителната (ловна) пъргавина, а после следващата ги култура с нейните огромни усложнения не са венец на еволюционното развитие, а нещо, което се е развило, за да бъдат неутрализирани „спънките“ на еволюцията и слабостите във въведените от нея решения.
В тази екологична ниша възниква разумът – като власт, служеща в началото привидно изцяло на човека, но с хилядолетията получила автономия и подлежаща на свой собствен еволюционен ритъм. В историята на Голем XIV е записан проект за пълно „освобождение“ на разума от биологичните и културни рамки, които му е наложило човечеството. Тук се отваря цяла гама от проблеми, на които Лем отделя голямо внимание[10]. Това са въпроси, свързани с разграничаването между човешкото и машинното мислене – поредна версия на вездесъщия проблем за „естественото“ и „изкуственото“. Няма да развивам тук тази тема, ще кажа само, че ако създаването на изкуствено съзнание на машината по подобие на човешкото изглежда за Лем крайно трудна задача, която не е необходима и може би не си струва усилията, то конструирането на компютри, значително изпреварващи човека, в определени области на мисленето вече е факт, а създаването на своеобразни, незадължително подобни на човешките форми на машинен гений, способен при това самостоятелно да увеличава потенцията на ума, изглежда възможно за в бъдеще.
В съгласие с това убеждение Лем предлага в своята история на Голем визия на по-нататъшната еволюция на разума, който се откъсва от човешките тела и преминава последователно в генерацията на машините. Но и това не е краят: машината, способна на автоеволюция, успява да използва като свой строителен материал всякакъв тип материя. Лем се връща тук отново към по-ранната си интуиция в „Summа Technologiae“, пишейки за мислене, въплътено в звезди и галактики, толкова могъщо, че вече е необхватно за човека и нещо повече – отново се изплъзва от разграничението „естествено-изкуствено“. Природата постепенно се трансформира в гигантски „мозък“, което е нещо като финален етап на еволюцията на разума в сферата на нашата вселена. „Атеистичният пантеизъм“ това е поредната оксиморонна формула, която в този случай може да хрумне на читателя на „Голем XIV“.
Опитвам се да достигна до това какво иска наистина да каже Лем на своите читатели в своите произведения: „Гласът на Бога“, „Голем XIV“, „Нова Космогония“? Всички тези текстове прерастват от разкази за фабулни събития в лекция по хипотетична космология, отдалечаваща се с цели еони от опитното знание в посока на светската метафизика. Какво е тя – тази метафизика? Би могла да бъде форма на светска религия с особен „недъгав“ Бог конструктор – имах подобна мисъл преди години, обмисляйки първата версия на значително късно публикувания очерк за „Бога на атеистите“[11]. Но такава идея за демиург, който едновременно е опекун на създадените от него светове, следва по-скоро от частните страхове на героите в прозата на Лем, които по рефлекс изпитват носталгия по космическия „баща“. Модел на такъв ограничен в своите възможности, макар и морално отговорен за извиканите към живот създания творец е проф. Коркоран като конструктор на неговите сандъци или проф. Доб от „Non serviam“, който проектира в паметта на компютъра популации от виртуални създания. Моделът на тези творения може да послужи за дискусия с християнското понятие за Бога и неговото отношение към сътворения свят.
По-любопитна е отчасти гностичната мистика на монасите роботи от „Двадесет и първо пътешествие“ на Ийон Тихи и тяхната визия за Бога като същество без свойства, чийто единствен атрибут е съществуването. Бих искал да се концентрирам тук само на този въпрос. Както изглежда, за Лем най-съществен е следният въпрос: постулирането на екзистенция извън нашия космос. Тази тема се връща в различни варианти, сред които този с персонален Конструктор на отвъдните светове не изглежда най-важният. Въпросът е в това, че космосът, ако го приемем за завършен и единствен, изглежда първо възможно най-благоприятното място за еволюцията на човешкия разум в неговата бебешка фаза, а после – крайно негостоприемно. Негостоприемен затова, че не му предлага нищо освен финално унищожение – било то в звезден колапс или в някоя от версиите на термодинамичната смърт. Смисълът на съществуването в затворения космос не се поддава на разбиране, въпреки че върху това мислят синхронизираните в един мозък галактики. Не е разбираем по същите причини, поради които са неразрешими „отвътре“ математическите системи.
Превод от полски: Маргрета Григорова
Текстът е публикувана със съкращение глава от книгатa: Jerzy Jarzębski. Wszechświat Lema, Kraków: Wydawnictwo Literackie, 2013.
[1]„В нашия свят доминират инженерните постижения и произведенията на изкуството. Свикнали сме с концепцията, че сложността и изяществото на обекта е свидетелство за обмисленост на намерението и проекта. Вероятно именно това е основната причина за вярата в свръхестествената божественост, признавана от решително по-голямата част от хората, живели някога и живеещи днес на земята“ (R. Dawkins, Ślepy zegarmistrz, czyli jak ewolucja dowodzi, że świat nie został zaplanowany, tłum. i wstęp A. Hoffmann, PIW, Warszawa 1994, s. 17).
[2] „Вероятно във всеки опит за окончателно обяснение, независимо от това дали е митологично или математическо, съществува най-нисък праг на отговор, който може да бъде възприет психологически. В повечето митологични разкази такъв отговор дава провиденциалното божество, което позволява да бъде завършена веригата от въпроси „защо“? Колкото по-произволно и по-малко монолитно е обяснението, толкова повече богове трябва да бъдат въведени“ (J.D. Barro w: Teorie Wszystkiego. W poszukiwaniu ostatecznego wyjaśnienia, tłum. J. Czerniawski i T. Placek, Znak, Kraków 1995, s. 18–19).
[3] Вж. S. Hawking, Krótka historia czasu. Od wielkiego wybuchu do czarnych dziur, tłum. P. Amsterdamski, Alfa, Warszawa 1990.
[4] S. Weinberg, The First Three Minutes, André Deutsch, London 1977. Самият Уайнбърг мисли по-различно. Според него „колкото по-разбираем става светът, толкова по-ясно става, че няма смисъл“.
[5] В цитираната вече книга Дейвис казва: „Много хора, включително учени, са склонни да приемат, че космическият код наистина съдържа послание, изпратено ни от някакъв Адресат“ (s. 85).
[6] Вж. Filozofia przypadku. Literatura w świetle empirii, wyd. zmienione, Wydawnictwo Literackie, Kraków 1988, s. 37.
[7] Заглавие на текст, включен по-късно към „Кибериада“. Заглавието е предадено така в превода на „Кибериада“ от Светлана Петрова, изд. през 1998 г. (Вж. публикуваната в броя библиография). Представлява неологизъм на Лем, идва от: KOntemplator BYtu SZCZĘsny – Съзерцател на щастливото битие. – бел. прев.
[8] R. Dawkins, Samolubny gen, цит. съч. Първото издание на книгата на Докинс в “Oxford University Press” е от 1976 г., т.е. пет години преди първото издание на „Голем XIV“, макар че „Тържествената лекция на Голем“, където е изложена теорията на Лем за „себичния ген“, се появява значително по-рано – като част от сборника „Бленувано величие“ (Wielkość urojona, Warszawa 1973).
[9] Вж. S.J. Gould, Model historii życia, w: Trzecia kultura, red. J. Brockman, CIS, Warszawa 1996.
[10] Главно в книгите „Тайната на китайската стая“ (Tajemnica chińskiego pokoju, Universitas, Kraków 1996) и „Мегабитна бомба“ (Bomba megabitowa, Wydawnictwo Literackie, Kraków 1999).
[11] Bóg ateistów: Schulz, Gombrowicz, Lem, „Znak” 1997, бр. 2; препечатано в: Pożegnanie z emigracją. O powojennej prozie polskiej, Wydawnictwo Literackie, Kraków 1998.