Основи на фантоматиката
Станислав Лем
Поредната тема за обсъждане е следната: как може да бъдат създавани за разумните същества реалности, абсолютно неразличими от нормалната действителност, но подчиняващи се на различни закони от тези в нея? Ще започнем с едно по-скромно въведение към тази задача. Дали е възможно – ще попитаме – да бъде създадена изкуствена реалност, напълно приличаща на естествената, с нищо неотличаваща се от нея? Първата тема ще е създаването на световете, а втората – на илюзиите. На идеалните илюзии обаче. Не знам впрочем дали можем да ги наречем единствено илюзии. Преценете сами.
Изследваната област ще се нарича „фантоматика“ – тя е плацдарм на същинското творческо инженерство. Да започнем с един експеримент, който, веднага отбелязвам, не принадлежи към същинската фантоматика.
Седнал на верандата човек гледа към градината и същевременно мирише държана в ръка роза. Регистрираме последователно (напр. записваме на магнетофонна лента или друго подобно нещо) сериите сигнали, които пробягват през всички негови нерви.
Ще се наложи да се правят по няколкостотин такива записа едновременно, тъй като трябва да регистрираме всички промени, протичащи в неговите сетивни нерви (повърхностни и вътрешни сензори), както и тези в нервите на мозъка (т.е. сигналите, идващи от екстерорецепторите в кожата и проприорецепторите в мускулите и органите за вкус, обоняние, слух, зрение, равновесие).
Когато вече сме регистрирали тези импулси, поместваме нашия човек в пълна изолация, напр. във вана с топла вода в тъмна стая, поставяме съответните електроди на очните му ябълки, пъхаме ги в ушите, прикрепваме ги към кожата му и пр. С една дума, свързваме всички нерви на този индивид с нашия магнетофон, включваме го и по този начин въвеждаме в нервите регистрираните преди това записи.
Това не става така лесно, както го описах. В зависимост от значението на топологичната локализация на стимулите в обхвата на нервния дънер с едни нерви се постъпва по описания по-горе начин по-лесно, а с други – по-трудно. Обонятелното поле на мозъчната кора, поне у човека, почти не подлежи на измерване: ако усещаме едновременно три миризми, много трудно ни е да кажем коя откъде идва. Затова пък локализацията в обхвата на зрителното поле е много прецизна, там стимулите се организират още в ретината и зрителният нерв прилича на многожилен кабел, всяка жила на който е предназначена за определена част от центъра на зрението в мозъчната кора. Така че и трудността на „поместване“ на регистрирани импулси във вътрешността на този нерв е значителна (както и самият запис впрочем). Ситуацията със слуховия нерв е подобна, макар и с по-ниска степен на трудност. Можем да си представим няколко технически начина за преодоляването на този проблем. Най-просто изглежда въвеждането на импулсите в мозъчната кора отзад, откъм тила, тоест направо в центъра на зрението; понеже и дума не може да става за хирургическо оголване на кората, а през кожата и костта тя не може да бъде дразнена с достатъчна прецизност на локализирането, би трябвало електрическите импулси да се претранспортират върху някакви други (напр. сноп от лъчението, произвеждано от мазер – с ултракъси вълни, не по-дебели от диаметъра на един неутрон). Стига да са достатъчно фокусирани и слаби, такива вълни не могат да увредят мозъчната тъкан. Но методът е доста краен, а и резултатите не са съвсем сигурни.
Тъй че може да се създаде специална „добавка към очната ябълка“, която да играе ролята на „антиоко“, на оптически уравновесяваща система, която „се свързва“ с естественото око през отвора на зеницата (разбира се, не непосредствено – нали пред зеницата са разположени роговицата и предната камера на окото, и двете – прозрачни). Окото плюс „антиокото“ създават монолитна система, в която „антиокото“ е предавател, а окото – приемник. Ако човек гледа (в нормална ситуация) не със собствените си очи, а с „антиочите“, то ще вижда всичко съвсем по обичайния начин, само дето на носа си ще има нещо като очила (донякъде по-сложни) – като при това тези „очила“ са не само „притурката“ между окото му и света, те са същевременно „насочваща“ апаратура, която разбива гледаната картина на такъв брой елементи, колкото пръчици и колбички има в ретината. По този начин събираме хитро информацията, идентична на онази, получавана от ретината, но не чрез свързване с нея, т.е. отзад, зад очната ябълка, в зрителния нерв, а пред нея – в добавения „резервоар за информация“. Ако после поискаме да обърнем реакцията, пак слагаме на човека тези „очила“, но вече на тъмно, и регистрирания в апарата запис изпращаме до неговия мозък по следния път: апарат – „антиоко“ – око – зрителен нерв.
Нали като всеки друг запис от този тип, филмът има зададен контраст, затова човек не може да премести погледа си от контрастния преден план на втория, по-малко контрастен. Следователно във филма е дефинирано предварително какво трябва да се вижда точно и какво – по-малко точно, дори ако става дума за триизмерен (стерескопичен) филм. Но силата на мускулния спазъм, който предизвиква сплескване или набъбване на лещата, е едно от специфичните съобщения към мозъка и позволява да се оцени отдалечеността, макар и в по-малка степен, отколкото при гледането с две очи. Затова – в стремежа си към съвършена имитация – ние трябва да дадем на окото свобода и в сферата на тази функция за акомодация, да не говорим за това, че филмовата картина не е оптично безупречна „от гледна точка на човешкото око“. Тази дълга скоба имаше за цел да покаже дори не толкова някакво конкретно решение, понеже нашите идеи са повече от примитивни, колкото по-скоро да подчертае, от една страна, трудностите, а от друга, крайната реализируемост на проблема.
Затова, когато нашият човек си почива в мрака, а по всички негови нерви се носят серии импулси, напълно еднакви с онези от момента, когато е седял с роза в ръка на верандата, той ще се намира, субективно, в същата ситуация. Ще вижда небето, розата в собствената си ръка, а отвъд верандата – градината, тревните площи, играещите си деца и т.н. Близък до този експеримент е бил проведен с куче. Най-напред били регистрирани по изложения начин импулсите, пробягващи по двигателните нерви, когато кучето тича. После бил прекъснат гръбначният му мозък. Поради това задните му крака били увредени. Когато въвели в увредените нерви на крайниците му електрическия запис, парализираната задна част на кучето „оживяла“, извършвайки същите движения, които извършва нормалното куче, тичайки.
Промяната на темпото на изпращане на сигналите ще промени скоростта на движенията. Разликата между нашия експеримент, мисловния, и другия, реалния, се състои в това, че импулсите са били пускани на кучето центробежно (в двигателните нерви), а ние ги въвеждаме в центростремителните (сетивните) нерви. Какво ще стане обаче, ако подложеният на експеримент човек поиска да стане от креслото и да отиде в градината? Разбира се, не би успял, защото импулсите, на които са подлагани нервите на този човек, са постоянни и неизменни. Ако се опита да стане, би се стигнало до странна неразбория: опитвайки се да хване виждания на един метър от него стълбищен парапет, той би сграбчил въздуха. Би се стигнало да раздвояване на преживяваното – на това, което вижда, и на това, което върши. Това раздвояване би произлизало от разминаването между неговата актуална двигателна активност и предишната, сензорната, регистрирана от нас.
Дали ситуации, близки до тази, се срещат в живота? Случва се някой, който попада в театъра за първи път в живота си, да се обърне с пълен глас към актьорите (напр. Ромео да не се самоубива) и много се учудва, че актьорите не се вслушват в тези добри съвети. А те не реагират, понеже като цяло всяко изкуство – театър, кино, литература – е „предварително програмирано“, детерминирано веднъж завинаги и никакво вмешателство в действието няма да коригира протичането на събитията. Изкуството представлява еднопосочно предаване на информация. Ние сме само адресати, само реципиенти на филмовата прожекция или театралното представление. Ние сме пасивни получатели, а не равноправни участници в действието. Книгата не създава заблуди като тези в театъра, там веднага можеш да надзърнеш в епилога и да се убедиш, че той е вече детерминиран. Затова пък по-нататъшното действие на представлението е регистрирано единствено в паметта на актьорите (поне за зрителя, който не е запознат с отпечатания текст на пиесата).
Понякога в science fiction можем да прочетем за развлечения в бъдещето, които се основават на действия, приличащи на тези в описания от нас експеримент. Героят поставя на главата си съответните електроди, благодарение на което се озовава в сърцето на Сахара или на повърхността на Марс. Авторите на подобни описания не си дават сметка, че този „нов“ вид изкуство се различава от съвременните единствено по не толкова съществената разлика в начина на свързване с предварително програмираното съдържание – както и това, че и без електроди можеш да имаш не по-слаба илюзия при днешната стереоскопична прожекция, с евентуално включване на „допълнителен обонятелен канал“ към стереозвука. Зрителното поле е същото, както в природата, т.е. с потенциални 360 градуса, всичко, което се вижда, има три измерения, естествени цветове, а апаратурата за мирис създава в същото време „пустинен“ или „марсиански“ полъх – нещата не изискват прожекция през 2000 година, щом тя може да се реализира днес със съответните инвестиционни разходи. А кой къде си пъха електродите, не е толкова съществено – освен ако не се очаква самите въпросни електроди да внасят знака на ХХХ-вековна цивилизация.
Тъй че ако в „традиционното“ изкуство между съдържанието на съобщението и мозъка на получателя се намират неговите сетивни органи, в „новото“ изкуство, раждано от SF, тези органи са подминати, там информационното съдържание се въвежда непосредствено в нервите. Еднопосочността на свързването е еднаква и на двете места. Затова нито представеният от нас като пример експеримент, нито „новото изкуство“ са фантоматика. Фантоматиката означава създаване на двупосочни връзки между „изкуствената реалност“ и нейния получател. С други думи, фантоматиката е изкуство с обратна връзка. Някой би могъл да наеме актьори, да ги преоблече като придворни от XVII век, а себе си като френски крал и заедно с преоблечените, сред подходящ интериор (напр. в стар замък под наем), да си играе на „царуване на трона на Луи“.
Подобни действия обаче не са дори примитивна фантоматика, та макар и само затова, че от тяхната сфера човек може да излезе. Фантоматиката означава създаване на ситуация, в която няма никакви „излизания“ от света на създадената фикция в реалния свят. […]
Превод от полски: ЛИНА ВАСИЛЕВА
Преводът е направен по: Stanisław Lem, Summa Technologiae, Wydawnictwo Literackie, Kraków 1974.
***
Глава 3. Космически цивилизации
Метатеория на чудесата
В какво всъщност биха могли да се състоят споменаваните от нас само в общи приказки „чудеса“ като прояви на астроинженерство? Шкловски привежда като „възможни чудеса“ от този род изкуствено предизвиканото взривяване на свръхнови звезди или наличието на спектрални линии на технеций в спектрите на някои редки звезди. Тъй като технецият не съществува в природата (на Земята го синтезираме) и не може да се срещне заради бързия си разпад (в течение на няколко хиляди години), оттук следва, че присъствието му в излъчването на звездите може да бъде предизвикано… от „досипването му“ в пещта на звездата, осъществено от астроинженери. Между другото ще отбележим, че количеството от елемента, необходимо, за да се появят спектралните му линии в излъчването на звездата, са нищожни в астрономичен мащаб – от порядъка на няколко милиона тона.
Обаче тази хипотеза, заедно с хипотезата за „изкуствено предизвиканото взривяване на свръхнови“, е изказана от Шкловски с полушеговит тон. Причината, поради която постъпва така, е напълно сериозна. Един от фундаменталните принципи на методологията на науката е „бръсначът на Окам“, или тезисът, гласящ: entia non sunt multiplicanda praeter necessitatem[1]. Когато изграждаме хипотези, не бива да включваме в тях повече „същности“ от необходимото. Под „същности“ се разбират основните понятия, които се въвеждат в теорията и които не могат да бъдат сведени до други. Този принцип се спазва толкова повсеместно, че даже е трудно да се долови присъствието му във всяко отделно научно изследване. Въвеждането на ново понятие в теоретичните модели е допустимо само при извънредни обстоятелства – когато са се оказали под заплаха тези, превърнали се във фундамент на цялото ни познание. Когато в някои явления от областта на ядрения разпад под заплаха е попаднал законът за съхраняване на масата (изглеждало е сякаш част от масата „изчезва“ безследно), Паули, за да спаси този закон, е въвел понятието „неутрино“ – частица, в началото чисто хипотетична, чието съществуване е било установено експериментално едва по-късно. „Бръсначът на Окам“, или принципът за икономия в мисленето, изисква ученият да се старае да обяснява всяко явление по възможно най-простия начин, без въвеждане на „допълнителни същности“, тоест незадължителни хипотези. Следствие от прилагането на този принцип е тенденцията към унификация в науките, която се проявява в непрекъснатото свеждане на разнородни явления до елементарни понятия като тези, с които оперира физиката. Понякога отделни науки се противопоставят на такова редуциране – така например биолозите дълго време твърдяха, че при изследването на жизнените процеси е необходимо да се въведе понятието „ентелехия“, „жизнена сила“; подобна такава „допълнителна хипотеза“ е и свръхестественият акт на творението, който би трябвало да ни избави от всички проблеми, свързани с решението на въпроса за биогенезата или възникването на съзнанието. След известно време обаче се оказва, че въвеждането на такива понятия е грях спрямо принципа на Окам и те биват отхвърлени като ненужни. Астрономът, наблюдаващ звездното небе, забелязва там множество явления, които вече може да обясни, изхождайки от определени теоретични модели (например модела на еволюция на звездите, модела на техния вътрешен строеж), както и редица други явления, още неизяснени. Изтичането на огромни маси междузвезден водород от областите на галактическото ядро или мощното радиоизлъчване на някои извънгалактически мъглявини още не са намерили своето теоретично обяснение. Въпреки това ученият не иска да направи заявлението: „това е неразбираемо за нас, следователно е проява на дейността на разумни същества“. Да се постъпи по такъв начин би било твърде рисковано, защото така затваряме пътя на всякакви опити за „естествено“ обяснение на явленията. Ако по време на разходка по пуст морски бряг видим групи камъни, лежащи през равни интервали един от друг, при което ни порази симетрията на подреждането им, ще бъдем готови да допуснем, че това е резултат от някакво явление, чието изследване може да се окаже извънредно плодотворно за науката: дали това не е някоя все още неизвестна проява на хидродинамичните сили на прилива? Но ако сметнем, че някакъв човек е вървял пред нас по пътя ни и е редил тези камъни, защото така му е харесвало, няма да има никаква полза от всичките ни физични или геологични познания. Затова учените са склонни да обясняват поведението на някои спирални галактики, дори и на тази, които се отдалечават най-много от „галактическата норма“, със силите на Природата, а не чрез намесата на Разум.
Хипотезите за „чудесата“ могат да се множат доста. Говорело се е например, че космическото излъчване е разсеян из цялата Галактика продукт, изхвърлян от огромни „квантолети“, чиито маршрути пресичат космическото пространство във всички посоки. Ако приемем, че от различни далечни планети вече милиони години излитат фотонни ракети, то може да се приеме, че част от радиоизлъчването, идващо до нас от Галактиката, представлява следи от тяхното излъчване, изместено към радиодиапазона заради Доплеровия ефект (тъй като предполагаемите източници на това излъчване се движат със скорости, близки до скоростта на светлината). Звездите, които със скорости от порядъка на стотици километри в секунда внезапно „излитат“ извън пределите на някои струпвания, могат да се носят толкова бързо вследствие ефекта на „прашката“, предизвикан от естествени взривявания на техни звезди съседи, но тези съседи може също така да са унищожени с усилията на астроинженери. Наистина част от експлозиите на свръхнови може да имат изкуствен произход… но Бръсначът на Окам неумолимо ни забранява да приемаме подобни хипотези. Между другото да отбележим, че един от основните грехове на научната фантастика е множенето на „допълнителните същности“, тоест хипотезите, без които науката спокойно може да се справи. Множество научнофантастични произведения приемат като основна предпоставка, че развитието на живота на Земята (или поне превръщането на низшите бозайници в прародителите на човека) е настъпило в резултат на външна намеса: някога, в незапомнени времена, на Земята се е спуснала ракета на извънземни, които, сметнали, че условията за „развъждане на живот“ под нашето слънце са добри, са засадили на планетата основите на живота. Може би са смятали, че ще извършат добро дело, може би това е бил експеримент, а може и само „лапсус“ на един от звездните пришълци, който, докато се е връщал на ракетата, е изпуснал епруветка със спорите на живота… Могат да се плодят безброй концепции от този род. Но работата е там, че те са забранени от гледна точка на принципа на Окам, тъй като биогенезата може да се обясни и без позоваване на „теорията за космическите посещения“, макар че (Шкловски споменава за това в своята книга) тази възможност по принцип не бива да се изключва и кой знае дали човекът няма да започне сам някога да разпространява живота на повърхността на други планети. Споменатият вече американски астроном Сейгън предлага план за превръщането на Венера в годна за колонизиране планета чрез размножаване на нея на някои земни водорасли… Следователно резултатът от методологическия анализ е еднозначен. Учените, търсещи прояви на „астроинженерна дейност“ в космоса, може вече отдавна да ги наблюдават, но да ги квалифицират като такива, да ги отделят от сферата на естествените процеси и да обяснят произхода им чрез разумна дейност – това им забранява самата наука, на която служат. Никакъв изход ли няма от тази дилема? Не са ли възможни „еднозначни чудеса“, които не могат да се обяснят по нетехнологичен начин?
Несъмнено да. Но това трябва да бъде (освен очевидното използване на огромни и поради това наблюдаеми астрономически мощности) поведение, което по някакъв макар и най-общ и най-далечен начин е подобно на нашето. Какво имаме предвид, когато търсим „чудеса“? Сегашните ни възможности, издигнати до равнището на могъщество. С други думи, ние разбираме прогреса като движение по възходяща линия, а бъдещето – като епоха на Големи и Могъщи Дела. Какво би очаквал от земното или извънземното бъдеще пещерният човек? Огромни, много добре наточени парчета кремък. А какво биха очаквали от другите планети жителите на Античността? Навярно галера с весла, дълга един километър. Може би тук се крие грешката в нашите разсъждения? Може би високоразвитата цивилизация означава не огромна енергия, а възможно най-добро регулиране? Нима откритото толкова скоро сходство между ядрените реактори и бомби със звездите е равнозначно с избора на пътя, по който ще поемем? Нима най-висшата цивилизация е най-многочислената? Като че ли не. А ако не е, то социостазата ѝ не е необходимо да бъде нарастваща енергетична лакомия. Какво е правел първобитният човек при разпаления със собствените му ръце огън? Хвърлял е в него всичко, което може да гори, крещял е и е танцувал около пламъка, опиянен от този признак на собственото си могъщество. Дали не приличаме твърде много на него? Може би. Обаче въпреки всичките подобни „тълкувания“ би следвало да очакваме различни пътища на развитие, а сред тях – и експанзивни, близки до нашата героическа концепция за вечно покоряване на материята и пространството. Следователно да си кажем истината: ние не търсим „всевъзможни цивилизации“, а преди всичко – антропоморфни. Ние внасяме в Природата реда и логиката на научния експеримент и жадуваме да разпознаем по явленията от този род същества, подобни на нас. Ала не наблюдаваме подобни явления. Дали няма такива? Наистина има нещо дълбоко печално, че звездите отговарят на този въпрос с мълчание, толкова пълно, че сякаш е вечно.
***
Глава 6. Фантомология
Фантоматична машина
Какво може да изпитва човек, свързан с фантоматичен генератор? Всичко. Може да се изкачва по алпийски скали, да се разхожда без скафандър и кислородна маска по Луната, да превзема средновековни крепости начело на предана дружина в звънящи доспехи или да покорява Северния полюс. Може да бъде прославян от тълпите като победителя при Маратон или като най-великия поет на всички времена, да приеме Нобелова награда от ръцете на шведския крал, да изпитва взаимна любов с мадам Дьо Помпадур, да се дуелира с Яго, за да отмъсти за Отело, или самият той да бъде заклан от убийци на мафията. Може също да почувства как му израстват грамадни орлови криле и да полети или да се превърне в риба и да живее сред кораловите рифове; като огромна акула да се носи с отворена паст към своите жертви, да похищава къпещи се хора, с наслада да ги изяжда и да ги смила в спокоен ъгъл на подземната си пещера. Може да бъде двуметров тъмнокож или фараонът Аменхотеп, или Атила, или един вид противоположното, може да бъде светец, може да бъде пророк с гаранцията, че всичките му пророчества се сбъдват до последната подробност, може да умре и да възкръсне, и то много, много пъти.
Как могат да се реализират такива преживявания? Тази задача съвсем не е проста. Мозъкът на този човек трябва да се свърже с машина, която да предизвиква в него определени комбинации от обонятелни, зрителни, осезателни и други дразнители. Благодарение на това ще стои на върха на пирамидите или ще лежи в прегръдките на „Мис Свят“ от 2500 година, или ще донесе с острието на своя меч смъртта на оковани в брони врагове. В същото време импулсите, които мозъкът му ще изработва в отговор на постъпващите в него дразнители, трябва незабавно, за част от секундата, да се предават в подсистемите на машината, в които благодарение на корективната игра на обратните връзки, както и на организирана верига от дразнители през съответно проектирана самоорганизираща се система, „Мис Свят“ ще отговаря на неговите думи и целувки, стеблата на цветята, които взима в ръцете си, ще се извиват еластично, а от гърдите на врага, когото пожелае да убие, ще плисне кръв. Моля да ми простите този мелодраматичен тон, но аз исках, без да губя много място и време, да покажа в какво се състои действието на фантоматиката като „изкуство с обратна връзка“, което превръща предишния потребител в активен участник, герой, център на програмираните събития. Защото може би е по-добре да се прибегне до такива, донякъде патетични образи, отколкото да се използва езикът на техниката, който не само би утежнил повествованието, но и би бил безполезен, тъй като засега не съществуват нито фантоматична машина, нито програми за нея.
Машината не може да има програма, която предвижда предварително всевъзможните постъпки на зрителя и героя, обединени в едно лице. Това би било невъзможно. Но сложността на машината не е необходимо да представлява сумарната сложност на всички участващи в действието лица (врагове, придворни, „Мис Свят“ и така нататък). Както е известно, насън ние попадаме в различни необичайни ситуации, срещаме се с множество хора, които често са особени, държащи се ексцентрично, изумяващи ни с думите си; провеждаме разговори с цели тълпи, при това всичко, тоест разнообразното обкръжение и партньорите ни в съня, е продукт само на дейността на един сънуващ мозък. Следователно фантоматичната програма може да бъде само най-обща, например „Египет по времето на XI династия“ или „Подводният живот в средиземноморския басейн“, а блоковете на паметта трябва да съхраняват пълния запас от факти, отнасящи се до тази тема – факти, които от мъртво фиксирани придобиват подвижност и се подлагат на пластични видоизменения, когато възникне необходимост. Разбира се, тази необходимост се диктува от самото „поведение“ на фантоматизирания човек, като например когато той обръща глава, за да разгледа тази част от тронната зала на фараоните, която се намира „зад гърба му“. На импулсите, изпращани в този момент от мозъка към мускулите на врата и шията, трябва незабавно да „се реагира“ така, че зрителният образ, постъпващ в мозъка, да се промени и в полезрението на човека наистина да се появи „задната част на залата“; по този начин фантоматичната машина трябва да реагира веднага и адекватно на всяка, дори най-малката промяна в потока на дразнителите, изпращани в човешкия мозък. Разбира се, това е само началото. Законите на физиологичната оптика, законът за гравитацията и така нататък и така нататък трябва да бъдат точно възпроизведени (с изключение на случаите, когато това противоречи на избрания спектакъл – ако някой иска да „лети с разперени ръце“, тоест въпреки гравитацията). Но наред със споменатите по-горе строго детерминирани вериги от причини и следствия в спектакъла трябва да бъде представена и група процеси, притежаващи относителна свобода; това, накратко казано, означава, че участващите персонажи, фантоматичните партньори на героя, трябва да проявяват човешки черти, тоест независимост (относителна) на думите и постъпките им от действията и думите на героя; не могат да бъдат марионетки, освен ако и това не е пожелано от любителя на фантомизацията преди „сеанса“. Разбира се, сложността на използваната апаратура ще бъде различна; по-лесно е да се имитира „Мис Свят“, отколкото Айнщайн; в последния случай машината трябва да притежава сложност, съответно и интелигентност, сравнима с разума на гений. Можем само да се надяваме, че любителите на разговорите с такива „Мис Свят“ ще са несравнимо повече, отколкото хората, желаещи да си побъбрят със създателя на теорията на относителността. Да добавим за по-голяма пълнота, че тази „притурка“, тоест „антиокото“, за което стана въпрос в нашето встъпление, дадено като нагледен пример, не би имала голямо приложение във фантомизатора, предназначен за създаване на пълни и неограничени илюзии – за него ще са нужни други, по-съвършени решения. Но принципът си остава същият: човек, два информационни канала, центростремителен и центробежен, свързани с околната среда, която фантоматичната машина имитира. В такава ситуация машината може всичко освен едно: тя не влияе непосредствено върху мозъчните процеси на участника, а само върху фактическия материал, постъпващ в мозъка; така че потребителят не може например да очаква да изпита във фантомата раздвоение на личността или остър пристъп на шизофрения. Ала тази забележка е малко преждевременна. Сега говорим само за „периферната фантоматика“, която въздейства „върху периферията“ на тялото, защото играта и контраиграта на импулсите се осъществява в нервите, без да се намесва непосредствено в дълбинните мозъчни процеси.
Въпросът за това как може да се разпознае фиктивността на фантоматичния спектакъл, е prima facie[2] аналогичен на въпроса, който понякога си задава сънуващ човек. Защото нали има сънища, в които усещането за реалността на случващото се е непреодолимо доминиращо. Обаче тук би трябвало да се отбележи, че мозъкът на спящия никога не притежава пълната сила, разсъдливост, интелигентност, които има наяве. При нормални условия сънят може да бъде взет за действителност, но не и обратното (тоест не може да се вземе действителността за сън), освен при особени обстоятелства (веднага след пробуждане, или при болест, или в хода на нарастваща умствена умора). Ала именно в такива случаи съзнанието ни е замъглено и може да бъде „излъгано“.
Фантоматичният спектакъл, за разлика от съня, се случва наяве. Това, което създава „другите личности“ и „другите светове“ не е мозъкът на фантоматизирания човек, а машина. Фантоматизираният човек, като се има предвид обемът и съдържанието на приеманата информация, е роб на машината; към него не постъпва никаква друга външна информация. Но той има пълна свобода как да постъпва с получената информация, тоест да я интерпретира, да я анализира както си иска, с оглед, разбира се, на неговата прозорливост и съобразителност. Така че може ли човек в пълните си интелектуални сили да разкрие фантоматичната „измама“?
Може да се отговори, че ако фантоматиката стане нещо подобно на съвременното кино, то самият факт на отиването в неговото светилище, купуването на билета и другите предварителни действия, които паметта на фантоматизирания съхранява и по време на сеанса, а също и знанието за това кой е той в действителния живот, всичко това ще му позволи да се отнася правилно, не изцяло сериозно към преживяванията си. Което би имало два аспекта: от една страна, знаейки за условността на ситуацията, в която се намира, човек би могъл, точно както насън, да си позволи много повече, отколкото в действителност (тоест неговата смелост в боя, в общуването с другите хора или в любовните му дела не би отговаряла на нормалното му поведение). Този аспект, субективно може би приятен, защото дава пълна свобода на действие, би противоречал на друг фактор: съзнаването на това, че както действията му, така и участващите в спектакъла личности не са материални и следователно не са истински. По такъв начин дори и най-съвършеният сеанс не би задоволил глада за автентичност.
Несъмнено това е възможно и ще се случи, ако фантоматиката наистина стане вид развлечение или изкуство. Управата на хипотетичния фантомат няма да е заинтересувана в прекалено изкусна маскировка на фиктивността на преживяването, ако то довежда посетителя например до нервен шок. Реализирането на някои желания – да речем, със садистичен характер – вероятно ще бъде забранено със съответни закони.
Нас обаче тук ни интересува не този експлоатационно-административен проблем, а съвсем различен, гносеологичен. Не подлежи на съмнение, че „влизането“ в спектакъла може отлично да се замаскира. Например някой влиза във фантомата и си поръчва пътешествие до Скалистите планини. Пътешествието е много красиво и приятно, след което човекът „се събужда“, тоест спектакълът свършва, служителят на фантомата сваля електродите на клиента и учтиво се прощава с него. След като е изпратен до вратата, човекът излиза навън и изведнъж се оказва в центъра на ужасен катаклизъм: сградите се разрушават, земята се тресе, а от небето се спуска грамадна „чиния“, пълна с марсианци. Какво се е случило? „Пробуждането“, свалянето на електродите, напускането на фантомата – всичко това е било част от спектакъла, който е започнал с невинна туристическа екскурзия.
Дори и никой да не устройва такива „шегички“, в приемните на лекарите-психиатри пак би имало тълпи от невротици, преследвани от новата мания – страха, че преживяванията им изобщо не са реални, че „някой“ ги е затворил във „фантоматен свят“. Говоря за това, понеже то е изразителен довод за това как техниката формира не само здраво съзнание, но може и да доведе до болестни състояния.
Споменахме само един от много възможни начини за маскиране на „фантоматичното“ преживяване. Можем да си представим много други, не по-малко ефективни, да не говорим, че спектакълът може да има произволен брой „нива“ – както когато човек сънува, че се е събудил, а в действителност вижда следващия сън, сякаш включен в предишния.
„Земетресението“ изведнъж се прекратява, чинията изчезва, клиентът на фантомата установява, че все още седи в креслото с проводниците, съединяващи го с апаратурата. Любезно усмихващият се техник обяснява, че това е било допълнителна програма, клиентът излиза, връща се вкъщи, ляга си да спи, а на другия ден отива на работа и изведнъж вижда, че учреждението, в което е работил, го няма – то е разрушено от бомба, която е лежала незабелязана под сградата от времето на последната война.
Разбира се, това също може да бъде продължение на спектакъла. Но как да се уверим?
Преди всичко съществува един много прост начин. Както казахме, машината е единствен източник на информация от външния свят. Това е вярно. Но тя не е единственият източник за състоянието на самия организъм. Тя е такъв източник само частично, тъй като заменя невралните механизми на тялото, информиращи за положението на ръцете, краката, главата, за движението на очните ябълки и така нататък. Затова пък биохимичната информация, създавана от организма, не подлежи на контрол, поне във фантоматите, за които става въпрос до момента. Така че ще е достатъчно да направим сто клякания; ако се изпотим, ако поне малко се задъхаме, ако сърцето ни се разтупти, а мускулите ни се уморят, значи сме в реалността, а не в спектакъла, защото умората на мускулите е предизвикала натрупване на млечна киселина; машината не може да влияе нито на съдържанието на захар в кръвта, нито на количеството въглероден диоксид в нея, нито на натрупването на млечна киселина в мускулите. Във фантоматичния спектакъл могат да се направят и хиляда клякания без ни най-малки признаци на умора. Но и този проблем може да се разреши, ако разбира се, някой е заинтересован от по-нататъшното развитие на фантоматиката. Най-напред може, съвсем примитивно, да се направи така, че фантоматизираният човек да прави истински движения – за целта е достатъчно да бъде разположен по специален начин, така че да има свобода на движенията (тоест да може да работи с мускулите си). Разбира се, ако вземе в ръцете си меч, то от гледна точка на външен наблюдател истинско би било само движението – неговата длан би стиснала не дръжката на меч, а пустотата. Този примитивен начин обаче може да се замени от по-съвършен. Информацията за химическото състояние на организма се предава в мозъка по различни пътища. Или чрез нервите (умореният мускул „отказва да се подчинява“, в резултат нервните импулси не могат да го приведат в движение, и човек усеща мускулна болка; до същия резултат води раздразването на нервните окончания, което, естествено, може да се имитира фантоматично) или пряко – излишъкът от въглероден диоксид в кръвта предизвиква раздразване на дихателния център в продълговатия мозък, дишането става по-дълбоко и учестено. Но нали машината може просто да увеличи количеството въглероден диоксид във въздуха, дишан от човека; ако количеството кислород съответно се намали, количественото съотношение на двата газа в кръвта ще се промени по същия начин, както при тежко мускулно усилие. Следователно усъвършенстваната машина прави безполезен „биохимично-физиологичния метод“ за разпознаване.
Остава само „интелектуалната игра с машината“. Възможностите на човека да отличи спектакъла от реалността зависи от „фантоматичния потенциал“ на апаратурата. Да допуснем, че сме се оказали в описаната по-горе ситуация и се опитваме да определим дали тя е реална или не. Да допуснем и че познаваме някакъв философ или психолог; отиваме при него и започваме разговор. Може би това ще е илюзия, но машината, която имитира разумен събеседник, е значително по-сложна от машината, пресъздаваща сцени от сапунена опера от типа „кацане на летяща чиния от Марс“. В действителност „екскурзионният“ фантомат и фантоматът, „създаващ хора“, са две различни устройства. Създаването на второто е несъизмеримо по-трудно от създаването на първото.
Истината може да се определи и по друг начин. Както всеки човек и ние имаме своите тайни. Може и да са незначителни, но са лични. Машината не може „да чете мислите“ (това не е възможно; невралният „код“ на паметта е индивидуална особеност на всеки човек и „разбиването“ на кода на една личност не дава никакви сведения за кода на другите хора). Затова както машината, така и никой друг не знае, че едно от чекмеджетата в нашето бюро се отваря с мъка. Прибираме се вкъщи и проверяваме как стоят нещата. Ако чекмеджето се отваря трудно, това прави реалността на ситуацията, в която се намираме, доста правдоподобна. Как трябва да ни е следил създателят на спектакъл, за да може – още преди да отидем във фантомата – да е открил и записал на своите ленти дори такава подробност като това запъващо чекмедже! С подобни подробности все още може най-лесно да бъде изобличен спектакълът. Но машината винаги има възможност за тактическа маневра. Чекмеджето вече не запъва. Осъзнаваме, че все още се намираме в „спектакъла“. Появява се съпругата ни; обявяваме, че тя е само „илюзия“. Като доказателство размахваме изваденото чекмедже. Съпругата ни се усмихва със съчувствие и обяснява, че чекмеджето сутринта е било изпилено от дърводелец, когото тя е повикала. И отново нищо не е ясно. Или това е истинският свят, или машината е осъществила ловка маневра, парираща нашия ход. Несъмнено „стратегическата игра“ с машината предполага, че машината познава детайлно всекидневния ни живот. Но не бива да се поддаваме на преувеличения – в свят, в който съществува фантоматиката, всяко поне малко необичайно събитие ще предизвика подозрение, че сме във фиктивен спектакъл, но нали и в живота понякога се взривяват невзривили се снаряди или съпругите викат дърводелци. Така че ще констатираме само следното: твърдението, че лицето Х се намира в реалния, а не във фантоматичен свят, винаги може да бъде само вероятност, която понякога е много висока, но никога не е абсолютно сигурна. Играта с машината е като игра на шах: съвременната електронна машина губи от умелия играч и печели срещу посредствения; в бъдещето тя ще печели срещу всеки човек. Същото може да се каже и за фантоматите. Основната трудност при всеки опит да се установи истинското положение на нещата се крие в това, че човекът, подозиращ, че светът около него не е истинският, трябва да действа самотно. Та нали всяко обръщане за помощ към други лица може да доведе до даване на стратегически ценна информация на машината. Ако сме в спектакъл, то споделянето със „стар приятел“ на опасенията ни по повод недостоверността на събитията дава на машината допълнителна информация, която тя може да използва, за да укрепи увереността ни в реалността на усещанията ни. Предвид това личността, изпитваща такива усещания, не може да се довери на никого освен на самия себе си, което сериозно ограничава свободата му на действие. Такава личност сякаш се занимава с отбрана, защото е обкръжена от всички посоки. Откъдето следва, че фантоматичният свят е свят на пълна самота. В нея не може в един и същ момент да се намира повече от един човек, както е невъзможно две реални личности да пребивават в един и същи сън.
Нито една цивилизация не може да се „фантоматизира напълно“. Защото ако всичките ѝ членове започнат от определен момент да участват във фантоматичните спектакли, то реалният свят на тази цивилизация би спрял развитието си и би замрял. Тъй като и най-вкусните фантоматични ястия не могат да поддържат жизнените функции на човека (макар че при въвеждане в нервите на съответните импулси може да изпита усещане за ситост!), човек, фантоматизиран за дълго време, трябва да получава истинска храна. Естествено, можем да си представим някакъв „суперфантомат“, към който жителите на дадената планета са свързани „веднъж завинаги“, тоест до края на живота си, при това жизнените процеси в техните организми се поддържат от автоматични устройства (например подаване на хранителни вещества в кръвта и така нататък). Такава цивилизация, естествено, изглежда като кошмар. Но подобен критерий не може да реши въпроса за нейната осъществимост. Този въпрос се решава от нещо друго. Работата е там, че такава цивилизация би съществувала само в рамките на едно поколение, свързано със „суперфантомата“. Това би било един вид евтаназия, разновидност на самоубийството на цивилизацията. Затова нейното съществуване трябва да се смята за невъзможно.
Превод от полски: ВАСИЛ ВЕЛЧЕВ
[1] (лат.) – Не умножавай същностите повече от необходимото. – Б. пр.
[2] (лат.) – на пръв поглед. – Б. пр.
