Със Станислав Лем разговаря Станислав Береш
Голем
— Вашият постулат „Голем“ да се интерпретира обособено и да ѝ се обърне повече внимание, отколкото на останалите Ви книги, показва, че за Вас тази творба притежава особено жанрово значение.
— Трябва да призная, че усилието, което вложих в нейното писане, няма равно на никое друго. А все пак днес имам усещане, че нещо не достига, особено във втората част – нещо, което се опитах да замаскирам в послеслова. Там допуснах оскърбления и пренебрежение по адрес на Голем, да, щом като неговите бездънни признания обидно са наречени параноично бълнуване на разпадащото се чудовище на разума. Това беше трик, с който по-добре защитавах фланговете си.
— „Голем“ се състои, както някои философски системи, от парченца, които трябва да конструират цялост. Тук има тържествена лекция, лекция XLIII и коментари. Би било достатъчно просто да се допишат тези четиридесет и една лекции и чувството за непълнота ще бъде нивелирано.
— Трябва да Ви кажа, че притежавам чернови на фрагменти от няколко лекции и цяла лекция на Голем, посветена на математиката. Но много бързо забелязах, че се появява известна несъразмерност, която се състои в това, че моята компетентност в областта на най-гордите постижения на съвременната математика е твърде слаба, следователно за изтъкнатите математици моята версия щеше да бъде недостатъчна, а за всички останали читатели изцяло неразбираема. Това е толкова ужасна херменевтика, че нямах смелостта да я дам за печат, макар и да знаех, че издателят би я публикувал. Както виждате, чувството за благоприличие не ми е съвсем чуждо, да не говорим за мярата и милостта към читателите. Освен това имам дълбокото усещане, че този въпрос е приключен и няма защо да се връщам към него.
— А откъде това убеждение?
— Мисля, че дори и да бях в състояние да впиша между първата и последната реч на Голем други, това щеше да бъде излишно. Не само поради моята недостатъчна компетентност и опасението, че това ще се окаже неразбираемо за всички освен за микроскопична група специалисти, но преди всичко поради необяснимото, чисто интуитивно усещане. То се явява понякога при писането на книги: стига толкова, написах всичко, което имах желание да кажа. Трябва да можеш да си кажеш: край!! Не е добре да разработваш отново вече овладян терен.
— Така е, с интуицията не може да се спори. Ще попитам още нещо: склонен ли сте да считате „Голем“ за синтез на своето сегашно знание за света и неговите вътрешни правила?
— Не без съществени забележки, макар че по принцип да. Бих искал да кажа, че някои неща трябваше да направя така, както ги направих, защото просто за мен бяха важни сценичните ефекти. Трябваше все пак да създам в книгата впечатление за по-мощен разум, отколкото този, с който всъщност разполагам. Затова и си спестих някои въпроси, които не ми бяха съвсем ясни.
Когато някой реши да изложи светогледа си, трябва да направи това абсолютно честно и добрoсъвестно да признае: това знам, това не знам, тук имам съмнения, тук нямам. В основни линии такава подялба на полето на текста за мен като автор беше невъзможна, ако трябваше да приема, че когато Голем не казва нещо на хората, то е защото не иска или защото то е толкова умно, че никой няма да го разбере.
Изобщо бих казал така: по отношение на случайността във възникването на човека много от това, което обявява Голем, съвпада с моите убеждения, само че той изразява това твърде приповдигнато. Но той твърди например, че трябва да отхвърлим емоционалния живот на човека заедно с принципите на Евангелието. Аз, разбира се, не мисля така. Голем е адвокат на концепцията, която гласи, че човекът е длъжен „да изхвърли от себе си човека“, за да стане по-симпатично и умно същество. Разбира се, аз никога не съм провъзгласявал такава програма и въобще това не може да се вземе на сериозно. Относно тезата за отношението на наследствения код към отделните индивиди и видове, които според Голем са само подобрители на кода, това също е моя теза, но в изказването ѝ има голяма доза преувеличение. Тук личи своеобразна поляризация и несъвпадение на становищата, но все пак някои твърдения на Голем са мои твърдения.
Ако книгата се сведе до равнището на перипетиите, на което Голем се разделя с човечеството, то на тях също трябва да се гледа с известно съмнение. Аз съм мизантроп, но не чак в такава степен като него. Книгата е своего рода прожекционен апарат, който излъчва картината с голямо увеличение. Ако това се сведе до по-скромни пропорции, тогава би могло да се окаже, че това вече са мои възгледи.
— А знаете ли къде минава демаркационната линия между Лем и Голем?
— Много е трудно да се отговори на този въпрос. Все едно да се попита световен рекордьор на скок височина, какво е неговото лично постижение и каквo постижение е неоспоримо достояние на всички скокове.
Имам известна концепция за това, което наричам разум, но няма да успея напълно да я изкажа с думи. Тя обикновено се проявява опосредствано, когато пиша точно такива книги. Тази концепция може да не е приемлива за цяла група хора, които в нищо не ми отстъпват по интелигентност. Обратно на Голем, комуто вмених пълна липса на индивидуалност, аз очевидно имам такава, затова моите пристрастия незабележимо трябва да са изтекли в „героя“.
— Дали става дума за това, че въпреки волята Ви и заявленията на Голем, сте го заразили с „човечността“ на своето мислене?
— Но моля, аз не съм като него „свободен разум“, само произведох имитация. Приличах на човек, който се опитва да фалшифицира банкноти така, че да не могат да се различат от автентичните. Това обаче не значи, че фалшификаторът е убеден, че прави оригинали. Не знам дали моите действителни убеждения в много дисциплини не стават мъгляви и несигурни на границата между тях. Лем не би бил в състояние да обявява подобни твърдения категорично и аподиктично, както прави това Голем. Способността му да говори с такава острота произтича от това, че фалшифицирах сигурността на неговите убеждения.
— Тогава не се ли страхувате, че Голем ще се превърне в капан за автора си? Разговаряме помежду си, а аз непрестанно имам впечатлението, че се връщаме към неговите концепции. Попадаме като мухи в мрежата му.
— Възгледите, които човек храни в даден период от живота си, обикновено му изглеждат окончателни. Ще Ви дам един показателен пример. В един от броевете на „Твурчошч“ беше публикувана кореспонденция между Милош и Ванкович. Писмата са писани, когато авторът на „Спасение“ е бил във Франция, преследван (или така му се е струвало) от цялата френска левица, когато е считал, че всички го заплюват, а Източният блок е изкована от гранит вечна сила, която никой няма да успее да съкруши. Ванкович като партньор в кореспонденцията приема въпроса много по-спокойно и се старае да го разубеди по отношение на някои неща. Както знаем, възгледите, споделени тогава от бъдещия нобелист, не издържат на изпитанието на времето, а отровната магия, която му се струва, че идва от Изток, се разпръсва с времето. Следователно Милош несъмнено се лъже, особено в преувеличението на злото. Склонността към такъв тип монументализация е напълно разбираема, ако имаме предвид неговите житейски перипетии – в такъв случай не е нужно да търсим аргументи, като имаме предвид, че това е поетична натура. Норвид също не познава мяра в обвинението на всички и всичко, което го тормози.
Затова искам да кажа, че възгледите, които в перспективата на даден исторически и житейски момент изглеждат стабилни, могат все пак диаметрално да се променят. Имайки предвид, че това е финалът на моя живот, ми е трудно да приема, че бих могъл да ги променя из основи. Но начинът на тяхното представяне, който откриваме в „Голем“, е ефект от творческа обработка. Това е от съществено значение. Затова обръщам внимание, че от момента, в който Голем започва да говори, автоматично е предрешен въпросът – а той съвсем не е толкова очевиден – дали „изкуственият“ интелект може да надвиши човешкия. Идеята на тази книга е, че може, затова няма начин тук вече да навлизаме в каквато и да е дискусия. Следователно виждате, че в моето мислене има повече въпросителни, отколкото в мисленето на Голем, но от конструктивна и литературна гледна точка не е възможно да си дадем точна сметка за това. Самата литературност предварително решава въпроса.
В обобщение ще кажа, че „Голем“ нищо не изчерпва и не приключва. Toва не е плик, в който е запечатана целостта на моите убеждения по най-важните въпроси на човешкия вид и космоса. Не мисля също, че „Голем“ е шапка за всички видове разум и толкова. Това не е някакъв „Лем на прах“, който стига да разтвориш във вода и ще получиш цялата палитра от отговори. Не, не е чак толкова лесно. (…)
Превод от полски: МАРГРЕТА ГРИГОРОВА
