Интервю с Иван Сухиванов, поет, критик, редактор в сп. „Море“
Дали да не започнем с няколко въпроса, свързани със списание „Море“, което Вашият екип превърна в едно от най-важните издания за съвременна българска литература. Когато се заехте да правите „Море“ в екип с Георги Ингилизов и Росен Друмев, на какво искахте да прилича списанието? Да прилича на „Златорог“, на издаваното от община Пловдив „Страница“, на старото „Море“ от времето, когато редактор му е бил Христо Фотев, или да е нещо съвсем различно?
В началото предложихме концепция за издание, повлияно от спомена ни за „ЛИК“… В комисията бяха Светлозар Игов, Михаил Неделчев и др. Така че вероятно сме се съобразявали с естетическите им възгледи… За стария алманах „Море“ битуваше мит, че е бил най-качественото несофийско културно издание през тоталитаризма, така че и това ни е влияло, разбира се… „Страница“ е твърде академично, при нас подборът включва и неизвестни автори с пресни текстове… Всяко издание трябва да си отглежда автори, а по-утвърдените да ги прикотка. Крайбрежието като топос ни дава една аура на свобода, нещо, което го няма в нито един друг град у нас…
Какво научихте за себе си като редактор вече толкова години на едно от националнозначимите списания за литература?
В началото следвахме принципа на „Литературен вестник“ да има „водещ на броя“… Това ми развързваше ръцете, защото Ингилизов беше свързан с казионния СБП, а ние с Росен се водим членове на Сдружението… Е, затова вероятно ни и обвиняваха, че сме филиал на НБУ… Лично аз се радвах да откривам живи текстове, понякога дори в гробищния свят на СБП…
Къде е по-големият недостиг – на качествени стихотворения, пиеси, художествена проза или критика?
Проф. Игов ми каза, че издание без оперативна критика е алманах. Така че винаги търсим рецензии… Стихотворения общо взето получаваме добри, по-често каним авторите, които харесваме… Пускаме и пиеси. Тук вършим работата на множество драматурзи, които са на синекурки към трупите… Публикуваме и откъси на романи, разкази и есета. Понякога и интервюта. Работим много добре и с преводачите.
Как се справя редакцията с натиска на бургаските писатели, настояващи да има по-голяма запазена територия за тях в списанието, издавано все пак с пари на община Бургас, но пък стремящо се да гони национална литературна летва?
Гледаме да не обслужваме „лошия регионализъм“. Създали сме алманах „Бургас“ към списанието, който удържа като вълнолом пристъпите от словеса, макар че недоволството не стихва… Неотдавна посредствеността в Бургас се организира в мегадружество, което се сили да налага един „бургазлък“, меко казано тъп и ограничен до самодейни квартални пърформанси… Вече имаме около дузина графомани „почетни граждани“… Има специална алея в гробището за такива.
Като поет доволен ли сте от своето литературно съвремие?
Ами поне ги няма „априлските“ списъци, макар че атавистично подобни нагласи възкръсват… Все пак предпочитам търсещите автори, а не тия, които са в шаблона или епигони лунатици.
А Вие как превключвате от поезия на разкази, а и от разкази на публицистика?
Изграждам къси разкази като стихотворения, всяка дума е натоварена, и особено ритъмът… Прозата е ритъм и усет за пауза… Не го срещам в доста от нашумелите ни белетристи. Все пак обектът на литературата е езикът, а не историята…
Опасно ли е за поета да е елиптичен? Езиковата икономия не води ли до усещане за оглозганост на стихотворението? Не остава ли прекалено много за дописване от читателя?
Първата ми стихосбирка се казваше „Лакуни“, тоест изтрити или повредени места в текст, които аз възстановявам (в нов контекст)… Ако след няколкостотин години от нас останат само метафорични фрагменти (като при Сафо например), защо да се напъваме да изписваме чаршафи от думи? В Шуменския университет наскоро бе защитена дисертация върху българския минимализъм – странното е, че всъщност поезията се съдържа в краткостишия, малкото думи, синкопирани с мълчания, както и безсмислието да се упорства в лоното на езика, като шансът да кажеш нещо ново е минимален. Не са ли одите водопади от излишни думи, при това с претенции за дълбокомислие?
Какви са източниците Ви на вдъхновение? Природата, философите, телевизията или други поети?
Природата ми е досадна. Обичам философстването, както и музиката. Свиря на солокитара… Все пак считам, че текстът се произвежда макар и неясно как, а тази неяснота наричат вдъхновение…
Може ли да се пише поезия за морето след Фотев?
Росен ми е казвал, че Фотев е като зараза… Лично аз съм се учил от Унгарети. Откривал съм негови образи и у Фотев например: „звънките плочи на въздуха“… Предпочитам да се гмуркам в дълбините на подсъзнателното. Фотев има пространни оди за морето – няма как да не ни влияят.
Кой Ви запали не да пишете стихотворение, а да продължите да пишете след преминаването от юношеството в зрелостта?
Ами може би желанието да споделиш личните си страдания през някого, т.е. лирическия герой… Бавноразвиващ съм в поезията.
Коя е последната книга, която сте прочели и сте поискали сам да бъдете неин автор?
За да бъдеш автор на някоя книга, трябва да си живял и живота на нейния автор… но всички май попадаме в дадени биографични архетипи… Впечатлиха ме някои неща от последния роман на Георги Господинов, но именно съотношението между биографичното и написаното при всеки автор е различно – лично аз бих се плъзнал по ординатата на екзистенцията… Допадна ми и политическата поезия на Пламен Дойнов в последните му две стихосбирки – там политическото е придобило високия патос на поетите от септември 1923-та.
Кога се чувствате провинциален?
Провинция означава „за победителя“… В този дух чувствам се съкрушен във времето. Победителите са дебелокожи. В кръга на шегата, надявам се да не съм като в афоризма на Лец – толкова невеж, че да се налага цитатите на класиците (а в случая клишетата) да си ги измислям сам… Винаги съм бил космополит.
Има ли бъдеще сатирата у нас?
Да, в известен смисъл всички сме ироници… И може би трябва да спрем да смятаме сатирата за низш жанр.
Как си представяте идеалния разказ?
Като дишане. Дишаш, за да се добереш жив до финала… Написал съм няколко такива – но у нас се ценят лакърдиите и масалите…
Въпросите зададе СИМЕОН ДЕНЕВ
