Имам изключителната чест, за която благодаря на Аксиния Михайлова, и едновременно с това нелеката задача да говоря за новата й книга „Изкуството да се сбогуваш“, повечето стихотворения в която са ви добре познати от предишни издания на поезията й, а и защото на последната корица са отпечатани думи, до които едно представяне невинаги може да стигне, а ако стигне, няма как да не ги цитира, макар да е невъзможно да се скрие известно чувство на ревност, че друг ги е казал вече: „Дадена ни е голяма поетеса. Това е дар от небето“. (Никола Крус, Льо Соар, 29 юни 2019).
Или както казват някои поети, когато прочетат хубаво стихотворение от автор, с когото не се състезават за една и съща награда: „Ще ми се аз да го бях написал“. Но да не избързвам: белгийският критик все пак е чел френскоезичната Михайлова, докато повечето от нас познават и ценят единствено българоезичната и не биха се съгласили току-така, че ни е пратена от небето, още повече че дори и да е ангелогласна, както там с основание вече подозират, все ще се намери някой тук, който да обясни на публиката как в действителност стоят нещата. На свой ред предполагам, че тази висока оценка на Никола Крус си има дълбоки литературни мотиви да бъде изразена по толкова категоричен начин.
Разказвачът в романа на Марсел Пруст „По следите на изгубеното време“ отбелязва, че неведнъж му е правило впечатление при разговорите на Шарл Суан със сестрите на баба му, че когато той говори за сериозни неща или когато употребява израз, който съдържа собственото му мнение по въпрос, на който държи, той грижливо го отделя, произнасяйки го с по-особена интонация, някак си машинално, иронично, като че ли го поставя в кавички, за да не изглежда, че е неговото собствено.
Което, разбира се, в точно определен случай възмущава разказвача и той се впуска в следните разсъждения: „До този момент това негово нежелание да изрази сериозно собственото си мнение ми се бе струвало парижка изтънченост, която се противопоставяше на провинциалния догматизъм на бабините сестри. Подозирах също, че това бе една от формите на остроумие в кръга, в който живееше Суан, където, като реакция срещу лиризма на предишните поколения, прекалено се държеше на точните дребни ежедневни факти, смятани по-рано за просташки и прозаични, като в замяна се запрещаваха красивите фрази. Но сега това отношение на Суан ми направи неприятно впечатление… За кой друг живот си запазваше Суан правото да каже най-сетне сериозно какво мисли по различни въпроси, да даде преценки, които да не трябва да слага в кавички…“.
Същевременно разказвачът в романа е забелязал и нещо друго – че това всъщност не е присъщо само на Суан, а е общо по онова време за всички почитатели на определен писател, които подобно на Суан казваха: „Той се отличава с пленителна мисъл, съвсем своеобразна. Казва нещата по свой начин, малко превзето, но приятно. Няма нужда да поглеждаш кой е писал книгите му, веднага си личи, че са от него“. Но никой не стигаше до извода: „Той е голям писател. Има голям талант“.
И преминавайки в първо лице, множествено число, разказвачът обобщава като че ли заради всички нас: „Ние много бавно разпознаваме в своеобразната физиономия на един нов писател чертите на експоната, който носи името „голям писател“ в нашия музей от общи представи. Точно защото физиономията му е нова, ние не установяваме пълна прилика между нея и онова, което сме свикнали да наричаме талант. Готови сме да я определим по-скоро като оригинална, изтънчена, чаровна, въздействуваща. А после един прекрасен ден си даваме сметка, че именно това е всъщност талант“ („На път към Суан“, I част, „Комбре“, с. 120, превод от френски Лилия Сталева).
Ето защо в отзива на Никола Крус се казва за Аксиния Михайлова не само че е une poétesse remarquable, но и че пет години след наградата „Аполинер“, с книгата си „Целувката на времето“, потвърждава огромния си талант. И тези думи – за огромния талант, който българската поетеса притежава – са изнесени с големи букви под заглавието на текста по такъв начин, че читателите на Льо Соар дори да не са познавали още поезията й, задължително са си припомнили написаното от Пруст.
За съжаление, точно това признание за таланта на Аксиния Михайлова липсва от корицата на настоящия том, което донякъде ни дава основание да упрекнем самата авторка или може би „Жанет 45“ (въпреки великолепното издание) в необичайна парижка изтънченост.
„Изкуството да се сбогуваш“ включва избрани и нови стихотворения, разделени в седем цикъла под самостоятелни заглавия с въвеждащи стихови епиграфи от Ашил Шаве, Георгиос Сеферис, Алфонсас Ника-Нилюнас, Ояр Вацетис, Визма Белшевица, от сина й, рано отишлия си превъзходен поет Клавс Елсберг, и от Дануте Паулаускайте. В корпуса на личната си антология Аксиния Михайлова е вплела и стихове на още петнайсетина, предимно европейски поети от Лилиан Вутерс, Матс Траат, Вислава Шимборска, Ги Гофет до Керана Ангелова, Людмила Балабанова, Галина Николова, придавайки на строгата си откъм търсени фонетични ефекти поезия специфична интертекстуална оркестрация, съзвучна с лирическите си образи и преживявания. Така поезията на Михайлова сякаш едновременно заговаря на много езици в единогласие с повече или по-малко известни у нас авторски имена и като че ли съзнателно избягвайки ореола на най-често цитираните, които все пак ще открием в преводите на мнозина от споменатите. А и самата Аксиния в едно свое интервю казва, че поезията е преди езика, схващайки я извън всякакви определения, подобно на Вилхелм фон Хумболт, като духовна енергия преди звуковата си материализация. Често тази енергия в стиховете й е символно или образно изразена чрез птицата, в стремежа към свобода и преодоляване на пространствата, но и чрез обратния път към дома, към корените, към началата на живота. Рядко се случва да прочетем дотолкова освободени от реторически украшения творби, изпълнени за сметка на това със заклинателна сила, точен и ясен, понякога ониричен, понякога алегоричен, но непременно майсторски завършен рисунък. Дори само бегло сравнение с първата й книга „Тревите на съня“ е достатъчно да разкрие движението от сюрреалистична стихийност и многозначност към концентрирана образност и по-сдържан, приковаващ към нещата, както подсказва едно наблюдение на Иван Здравков, поетически изказ.
Разбира се, всички знаем, че Аксиния Михайлова пише любовна поезия, без никога да я превръща в трафаретно жанрово подзаглавие на книгите си. Но в нейната любовна поезия, за разлика от бляновете на мнозина автори, съществува така наричаният от някои „прозаичен детайл“ и това е леглото. Но вижте какво легло само:
И докато ме галиш по хиляди начини
и дясната ти ръка се преструва,
че не знае какво прави лявата,
протягам единия си крак извън леглото;
белият чаршаф, увиснал на глезена ми,
се полюшва като знаме на поражението
и аз се страхувам да стъпя на пода,
защото извън очертанията на леглото
тече друго време.
(из „Препрочитайки Кавафис, или пристигането на една варварка“)
Не е особено трудно да се умозаключи, че за да се полюшва, увиснал на глезена, един чаршаф като знаме, споменатото легло трябва да е разположено на завидна, общо взето, необичайна височина: с други думи, това е, без никакво съмнение, най-извисеното легло в българската любовна лирика, издигнато от „бога на съботния вятър“, преодоляло „гравитацията на всекидневието“ и в подножието на което продължава да тече целомъдреното време на безпреносните значения.
Но както поезията е преди езика, така в стиховете на Михайлова любовта е преди думите: поезия и любов, обединени в една реалност, от която не отстъпва въпреки загубите и сбогуванията, реалност, в която остава завинаги. „Връщам ти думите, / искам си радостта“ – така завършва една от най-хубавите й творби („Когато съм обзета от съмнения“). Така и тялото, това тяло, което неизменно е било дом на радостта, накрая ще приюти в себе като пръв и последен, най-скъп любовник – болката. И това е още един невероятен, напълно завършен образ, равностоен само на огромната поетическа дарба на Аксиния Михайлова.
Да й пожелаем, на книгата – добър и дълъг път сред читателите, на авторката – нови стихове и преводи на северни поети със средиземноморска чувствителност[1].
ЮЛИАН ЖИЛИЕВ
Аксиния Михайлова, „Изкуството да се сбогуваш“ (Избрани и нови стихотворения 1990-2020), изд. „Жанет 45“, 2021.
Текстът е четен на представянето на книгата в НБКМ на 22 юни 2021 г.
[1] В свой текст Владимир Шумелов специално се спира на „медитеранското“ в поезията на Михайлова; „Лисица в кокошарника“ (Критически етюди върху книги и литературни градове), изд. „Фабер“, 2013, с. 9.
