Пламен Дойнов
Преди десет години германският министър на отбраната, политикът с най-висок рейтинг тогава и с доказан благороднически произход – барон, красавец, сочен за следващ канцлер, но и доктор по право – Карл-Теодор цу Гутенберг, беше уличен в плагиатство. Оказа се, че от издадената му в книга дисертация се чуват чужди гласове, събрани както от научни трудове, така и от вестникарски статии, без да бъдат надлежно цитирани източниците. В началото благородникът-министър отричаше, после се смири, накрая се оттегли и днес все по-малко хора си спомнят за тази недоизгряла звезда на нов германски лидер. Нека си припомним обаче как се казва неговата (или недотам негова) книга – „Конституция и конституционен договор”.
Това лято у нас пламна скандалът с подобна книга – „Компетенцията на Народното събрание“ (2015) от Петър Илиев, доктор по право, адвокат, предложен за вицепремиер и министър на вътрешните работи в проектокабинета на „Има такъв народ“. Срещу несбъдналия се министър бяха лансирани твърдения, че е използвал части от изследвания на други учени (най-вече от Наталия Киселова), без да ги посочи в библиографския апарат. Публикуваните в някои медии откъси наистина показаха смущаващи сходства между текстовете на Илиев и на Киселова. Но никой не може да бъде съвсем сигурен, защото към всичко се прибави конспиративният сюжет с почти пълната неоткриваемост на книгата „Компетенцията на Народното събрание“ в автентичния й вид от 2015 г. Като капак – наскоро се появи нейно издание от 618 страници, докато има данни, че преди шест години книгата е излязла в обем от 698 страници. Как така е „намаляла“ във времето?
По-съществени за социокултурната среда остават реакциите – на политици и на академични лица. Илиев обяви, че е подложен на „медийно и академично тричане“ и акцентира върху изтеклата давност на евентуалното плагиатство, без да си даде сметка, че никой не желае да го изпрати в затвора, но мнозина искат да разберат дали наистина е крал на чуждата мисъл.
Най-изненадващо обаче прозвучаха обясненията на лидерите на „Има такъв народ“, които изразиха убеждението си, че атаката срещу Илиев е заради това, че е издигнат за кандидат-министър, т.е. тя е политически мотивирана, иначе никой не би се сетил да „разопакова“ опакован преди шест години в катедрата по конституционно право на СУ скандал. И те са абсолютно прави. Разбира се, че този случай възникна заради политическите амбиции на Петър Илиев. Това е напълно очаквано. Политическата кариера мотивира всякакви здрави и нездрави любопитства спрямо устремилата се към поста персона.
Но не в това е основният проблем. Не става дума и за празнотата на годините, през които никой не е „сигнализирал“ за плагиатство. Съществени са отговорите на въпросите: Каква е степента на търпимост в обществото към прояви на плагиатство? Готови ли сме да ги „опростим“ заради това, че споделяме едни и същи граждански и политически възгледи с евентуалния извършител? Може ли политически да се овластява академичен авторитет, придобит частично и чрез интелектуална кражба? Колко и какви случаи на плагиатство днес се прикриват в академични и други институции само защото вероятните извършители на неправомерното взаимстване не са станали политици? Ако приемаме утвърдените в закона години за давност на деянието, трябва ли да се откажем от морална, професионална и гражданска оценка на плагиатството, когато и да бъде установено то? И накрая – открит реторичен въпрос: Публичното омаловажаване на такива случаи не се ли дължи на все по-видимата тенденция към антиинтелектуализъм, подценяваща и дори осмиваща интелектуалния труд, характерна за общества от популистки и авторитарен тип?
Ето още няколко европейски примера, представени телеграфно:
През 2012 г. самият президент на Унгария Пал Шмит подаде оставка заради обвинения, че е взел от другаде огромна част от дисертацията си. Впрочем евентуалното преписване е с давност от над 20 години.
През 2013 г. германската министърка на образованието Анете Шаван, също се оттегли заради подобни обвинения. Давността в нейния случай се изчислява от далечната 1980 г., когато защитава докторат в Дюселдорфския университет, т.е. от над 30 години.
Два случая от Чехия в две поредни години също промениха правителството. Първо министърката на правосъдието Татяна Мала през 2017 г. сдаде поста заради подозрения в плагиатство, осъществено не в докторат, а в две „скромни“ дипломни работи. През 2018 г. социалният министър Петер Кърчал подаде оставка след твърдения, че е извършил плагиатство в своята… бакалавърска теза. Нека повторим: за плагиатство в бакалавърска теза.
В началото на тази година австрийската министърка на труда Кристин Ашхабер също приключи с политическата си кариера след твърдения, че е преписала от други източници около 1/5 от докторската си дисертация.
Българският случай с Петър Илиев от лятото на 2021 г. е съвсем скромен. Той не стана министър и засега няма изгледи да бъде такъв. Но по-важното е, че се намират негови съпартийци и симпатизанти, които продължават да твърдят, че едва ли не няма значение дали е преписвал, щом обвиненията са продукт на политическа целесъобразност.
Каква друга целесъобразност в България?
Е, вече настъпи време и за прояви на академична етика. Етичната комисия на Софийския университет се е нагърбила да разплете случая – без политически предразсъдъци, нали така? Желаем успех на колегите!
