Сбогуване с Марин Бодаков

Популярни статии

бр. 31/2021

Снимка: Светла Енчева

На 8 септември 2021 г. внезапно си отиде Марин Бодаков. Навършил 50 години на 28 април, той си тръгна, оставил тук осем книги с поезия, стотици изследвания, статии, рецензии, бележки и интервюта, хиляди изречени думи по радио и телевизия и много, много хора, които го ценят и обичат. Марин Бодаков беше поет и критик, доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация в СУ, присъстваше в журита на множество литературни конкурси, но без съмнение негова знакова социална и културна роля остава работата му като дългогодишен литературен редактор на
в. „Култура“ (2000–2018) и в. „К“ (2019), която самият той в един прощален текст назова свой „основен идентификационен фактор“.
За нас от ЛВ Марин завинаги ще бъде един от поколението на 90-те, дебютирал тогава със стихове и рецензии на страниците на нашия вестник, винаги откликващ на общи четения и акции, съмишленик и приятел. Без него поезията губи един от най-проникновените си гласове, а в литературната публичност зейва липса от щедрост и разбиране, която няма кой да запълни. Поклон!

ЛВ

Насред изречението

Марин си тръгна буквално насред изречението. През тези няколко дни, откакто го няма, в опита си да проумеем случилото се всички това повтаряме – говорих с него вчера, онзи ден, преди два дни, писахме си, трябваше да се видим тези дни… Но като се замисля, не си спомням някой разговор с Марин изобщо да е бил завършван – той помнеше нишки от стари и скорошни разговори, продължаваше ги, от него пристигаха ненадейни кратки мейли с неща, на които се е натъкнал…

Беше открит, непринудено и естествено отворен към хора, събития, книги, неща. Пазеше онази безрезервност в общуването си със света, която повечето от нас губят с времето, опита и неизбежните разочарования. Вероятно заради това успяваше да върши всичката онази работа по книгите на други автори – редактиране на ръкописи, критически колонки, интервюта, всякакви отзиви… Трудоемка, поглъщаща време работа, понякога невидима, но без която литературата е невъзможна. Освен собствената му поезия, ще остане и тя – следа от случилото се в тукашната литература в продължение на почти три десетилетия.

АНИ БУРОВА

 

 Когато говоря за Марин…

Когато говоря за Марин, мога да разказвам за срещи, в които сме си приказвали за книги, за нуждата елитарното да надмогне елементарното, за общите ни студенти. Тези срещи имат дълга история, започнала преди 20-ина години, когато Марин и Кольо Вандов идваха всеки петък към 10 ч. в Яйцето и тримата пиехме кафе. А после те влизаха при студентите от прохождащата тогава програма „Преводач-редактор“, в която ги бях поканила. По-късно тези срещи прераснаха в разговори кои да са книгите, които да включа в колонката си „Думи срещу думи“, която дълги години водих в „Култура” заедно с Милена Кирова; в опити да отстояваме общи каузи; в разменени писма за неизвестни автори, които той подкрепяше и предлагаше за публикация в „Литературен вестник”; в обяснения за талантливи студенти от „Книгоиздаване“, които идваха в същата тази програма „Преводач-редактор“ и на които разчитахме да са новите попълнения в културната журналистика.

Мога да започна разказа си и така – Марин е един от хората, с които повече от 20 години неотлъчно сме били в полето на критиката, поезията, журитата, университета. Четях всичко, което пишеше, мнението му ми беше много важно. Сравнявах своето виждане с неговото. Радвала съм се безкрайно, когато е писал за мен, когато ми е казвал мили думи. А той беше щедър в подкрепата си, в оценките си. Имало е периоди, когато ЛВ и „Култура“ са воювали, но Марин винаги си остана съмишленик, човек над ниските страсти, приятел.

Харесвам поезията му – тишината в нея, изчистения език, кълбетата многозначност, изненадите. И онази скромност, с която оттласкваше себе си, за да даде път на всички други, чието слово като че ли му беше по-важно от собственото.  Неговите книги като че ли се раждаха по желание на другите, не като лична себеизява.

На 7 септември се видяхме на Алеята на книгата – продаваше книгите на „Точица“. Смяхме се, че сме с амбицията да изчетем всичко, че лакомо искаме и тази, и онази книга. Спомена каква ще е колонката му в „Тоест“, поканих го да я разшири за ЛВ. Похвали своя студентка, която сега е и моя. И някак между другото каза – знаеш ли коя е единствената книга, която днес съм продал – „Книга за смъртта“. И се засмя. Защото такъв беше Марин – ироничен, самоироничен, винаги леко на ръба.

И изведнъж… Обаче шегата, която ни спретна, беше много неочаквана, жестока и непоносима. Не в негов стил. И въпреки че мястото му в историята на съвременната българска критика и литература е запазено, това в момента не е утеха за никого.

АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

 

Одеонъ

на М. Б.

И ние ще изстинем някой ден

тъй както купичката чай изстива

забравена на задната веранда

тъй както калиите паднали в калта

тъй както орхидеите по старите тапети

и ние ще увехнем някой ден

но не така изящно не така

и не във тези филми

(2003)

Оплаквахме се кой какви хапчета взема, иронични хипохондрици, той се шегуваше, че е щатният автор на некролози в „Култура“, посветих му това стихотворение за остаряването, то ни тревожеше, а сега Марин рязко мина отвъд…

Част от историята на последните 30 години и личната ми история от края на 80-те, вече няма да е същото. Ще ни трябва време да приемем мисълта за това отсъствие. Деликатен минималист в поезията, боязлив ангел на неизговореното, на нюанса и несигурността, внимателен наблюдател, прецизен във всяка дума, приятел и неуморен насърчител. Светла памет, Марине, разговорът продължава…

ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ

 

Лично. За Марин.

През късната зима на 2002 година влязох в редакцията на вестник „Култура“ с твърдото намерение да пиша за него. Главната редакторка Копринка Червенкова прочете CV-то ми, викна с мощен глас “Маринеее” и Марин Бодаков влезе с леко строг вид. Тя му подаде CV-то, после ме заразглежда любопитно и ме попита дали имам нещо против да пиша за музика, вместо за литература. Казах й, че дори предпочитам. Тя изправи гръб на стола в знак, че разговорът е приключил, предаде ме на Марин и така за мен започна цяла нова ера.

Марин е един от хората, от които съм научил най-много по отношение на писане, четене, подход към текста, независимо чужд или собствен, стил и компактност. Бяха такива спорове, караници, тръшкания (от моя страна), закани (“Аз повече никога…”), докато ми просветне, че писането е умение, което се усвоява, за което трябва работа и че не е достатъчно да си (мислиш, че си) талантлив. Осъзнах това достатъчно рано и то благодарение на Марин. Като редактор беше безкомпромисен. Ако се противях на някоя намеса, той обясняваше защо тя е наложителна. До ден днешен онези следобеди в редакцията, седнал на табуретка до него, са школата, която ме научи да ценя езика и да го почитам.

Някъде тогава му дадох и първите си опити в поезията. През началните ми години като сътрудник на в. „Култура“ двамата излизахме често, той ме водеше по четения, награждавания или просто да изпием едно питие някъде. По този начин ме въведе в литературния живот и можех да се ориентирам кой кой е, какъв е и какво е отношението на Марин към него. Защото той имаше отношение към всеки и всичко и не го криеше. Признаваше го, при необходимост го защитаваше – без значение дали говорим за човек, книга или политическа идея. Няма да забравя начина, по който избра да ми каже, че според него стихотворенията ми не струваха. С онова типично за него сериозно изражение, но и без никакво колебание: „Мисля, че не ги бива“. Не каза – не струват, слаби са, имаш много да учиш, мойто момче… не, избра възможно най-тактичния начин, чрез който да каже истината, без да прави компромиси с нея и в същото време да не бъде прекалено суров и да ме нарани.

Няколко години по-късно се засякохме случайно на улицата и той побърза да ми каже две неща: „Много хубави стихотворения си започнал да пишеш. Но истински те поздравявам за преводите ти на Целан.“ Малко след това започнах да подготвям стихосбирката си за печат и имах нужда от кураж, защото бях неуверен и на ръба да оставя всичко „в чекмеджето“. Двама души изиграха съществена роля тогава книгата да се появи на бял свят – Петър Чухов и Марин. Не само, че ми вдъхна кураж (а след първия случай, няколко години преди това, бях сигурен, че е искрен), но Марин ми написа блърб и той беше толкова хубав, че място не можех да си намеря, след като ми го изпрати.

Когато се засичахме по литературни събития и аз го питах как е, той отговаряше неизменно „По-скоро добре“. В един разговор в Созопол по време на „Аполония“ преди няколко години му казах, че хоризонтът се отдалечава, а той ми отвърна, че не знае за хоризонта, но живеем във времена на все по-снишаващо се небе. Снишаващо се небе.

Марин подбираше думите изключително точно. Те никога не бяха случайни. И оставаха да звучат у другия. Без значение дали пишеше поезия, рецензия, вземаше интервю или просто ти разказваше някоя любопитна история от литературния живот. Това негово умение да подбира думите с такава прецизност ме е впечатлявало винаги.

В часовете след страшната вест си дадох сметка, че ми е невъзможно да си представя литературната ни сцена без Марин. Той беше оста, която държеше бранша цялостен, свързан на много нива. Познаваше поети, писатели, преводачи, книжари, преподаватели и културни дейци от всички поколения. Каквото направи за мен преди 20 години, го направи за десетки други млади поети. И го правеше буквално до смъртта си. Редактираше ги, представяше ги, промотираше ги, рецензираше ги. Мисля, че за първи път мога да кажа наистина, че светът опустя, литературният свят на съвременна България загуби сърцето си, своя жизнен център. Загуби своето вечно момче, което по неповторим начин съчетаваше меланхолия и ентусиазъм. И колкото повече минаваха годините, толкова повече той оставяше себе си като автор на заден план, не просто за да даде път на младите, а за да ги тика напред по този път.

Между нас се беше установила традиция, която мислех, че ще следваме още дълго: за всеки негов рожден ден му пращах стихотворение на Паул Целан в мой превод. Радваше се искрено, радостта му радваше и мен. И ме мотивираше.

За последния му рожден ден съм изпратил това:

Паул Целан

Остави окото ти да бъде свещ в хранилището,

погледа ти да бъде фитил,

остави ме да бъда достатъчно сляп,

за да го запаля.

 

Не.

Остави да бъде друго.

 

Излез пред къщата си,

впрегни своя сън на бели и черни петна,

остави подковата му да говори,

към снега, който ти издухваше,

от билото на душата ми.

 

Прекалено много се сниши небето, приятелю. И прекалено рано.

ЕМАНУИЛ А. ВИДИНСКИ

 

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии