Ива Стефанова
I. Човекоподобна осанка
Историята на странната фантастика е историята на нейните чудовища. Зовът на титаничния Ктхулу е чут за първи път през 1928 г. от тези, осмелили се да разгърнат февруарския брой на списание Weird Tales; древният бог е разбуден от вековния си сън, пипалата му се превръщат в творчески заряд за цяла група млади писатели, а поклонниците му днес са повече от когато и да било. Можем да кажем, че смесената чудовищна форма на Ктхулу – отчасти антропоидна, отчасти наподобяваща октопод и дракон, се разпространява по логиката на заразата, епидемично, съвсем както е присъщо на чудовището[1]. Ктхулу е хибриден и невъобразим. Нямаме възможност да си създадем представа как отделните му части взаимодействат, къде приключва октоподът и започва драконът. Няма ясна граница между формите му, има само силует. Неговата чудовищност е породена от проблема за вечно изменящата се форма. Моделът, по който Хауърд Филипс Лъвкрафт изгражда своите създания, се превръща в образец за авторите след него, също както и предписанията му за създаване на разкази, ясно изложени в есето „Бележки относно писането на странна фантастика“.
„Странна фантастика“ е предложеният от Филип Стоилов превод на понятието weird fiction[2], прилепено към всеки текст, който не може да бъде свободно поставен в категорията на научната фантастика, градското фентъзи, хоръра или магическия реализъм поради факта, че притежава елементи от всяка от тези категории. Джеф и Ан Вандърмиър, автори на художествена литература и редактори на няколко антологии със „странни“ разкази, сред които и The Weird: A Compendium of Strange and Dark Stories, защитават тезата, че странната фантастика не е жанр, а по-скоро модус на писане, при който на преден план са изведени атмосферата, чувството за нещо прикрито, което не може да бъде назовано, а самото „странно“ е сведено до елемент, който причинява безпокойство.
Създаването на антология с представителни извадки от литературата на странното се оказва нелека задача, тъй като е трудно да се подберат и систематизират художествени текстове по критерий, когато критерий липсва. Основната отличителна черта на странната фантастика е противопоставянето ѝ на жанровите граници и съзнателното им прекрачване. Странната фантастика си играе с формите и техните предели, тя е хибридна и чудовищна във всяко едно отношение. Списание Weird Tales, лабораторията на странното, където се появяват първите и най-значими разкази, написани от последователите на Лъвкрафт и от самия него, е създадено, за да събира и издава текстове, които останалите периодични издания не биха публикували, ако не се вписват в ясно посочена формула. Списанията, които публикуват уестърни, биха пропуснали такъв, в който има елементи на хорър или фентъзи например. Именно по тази причина Weird Tales се превръща в свърталище на чудовищната странна фантастика със своите неясни очертания и изменящи се форми.
II. Пипала
Чайна Миевил нарича общото между тези текстове „пипалото“ на странната фантастика – това, което остава неназовано, но може да бъде доловено във всеки един от тях. Може да бъде доловено и в новата вълна на странната фантастика, т.нар. new weird, чиито основни представители са Миевил и Джеф Вандърмиър. След първоначалния прилив от „странни“ текстове през 20-те и 30-те години на XX в. следва период на затишие, в който влиянието на Лъвкрафт се прелива в далеч по-изчистените в жанрово отношение предели на хоръра, където трудно би могла да се проследи нишката на „странното“. Но отделни явления като М. Джон Харисън и неговият „Вирикониум“ или пък Клайв Баркър и поредицата сборници „Кървави книги“ (в частност повестта от първия том – „В хълмовете, градовете“) се оказват предвестници на основното събитие, което дава нов тласък в посоката на странното – романа на Миевил „Станция Пердидо“, публикуван през 2000 г. „Станция Пердидо“ и следходните текстове на Миевил съумяват да събудят древното чудовище на Лъвкрафт – странната фантастика, и да въведат спящото вековно „странно“ в нов контекст. Множество автори като М. Джон Харисън, Майкъл Сиско, Джефри Форд, К. Дж. Бишъп, Нийл Геймън откриват свобода в неограничените възможности на новата странна фантастика[3]. Това древно и неназовимо, което с тътен преминава през творчеството на Лъвкрафт, в тези текстове на новото странно е самият Лъвкрафт.
Основният залог на новата странна фантастика е създаването на хибрид между традицията на pulp-литературата, от която черпи вдъхновение, и „високата“ литература. Автори като Чайна Миевил до голяма степен използват модела за създаване на светове и чудовища на Лъвкрафт, но едновременно с това в палимпсестното му творчество прозира влиянието на Дикенс, Мелвил и Мервин Пийк също толкова отчетливо. Една от целите, които Миевил си поставя като писател е да напише роман във всеки един жанр, но въпреки това романи като „Градът и Градът“ (криминална проза), „Посланическото градче“ (научна фантастика), „Морелси“ (приключенски роман за юноши), Iron Council (политически уестърн) или пък „Станция Пердидо“ („бароково“ фентъзи с елементи на стиймпънк) се чувстват уютно под шапката на новата странна фантастика. Според Джеф и Ан Вандърмиър основният елемент, който оказва влияние върху тенденциите на новата странна фантастика е смесването на модерната и еклектична градска култура с дебнещия древен космически ужас, завещан от Лъвкрафт.
Стремежът на новото странно да инкорпорира актуални теми от съвремието не е нещо, което не може да бъде открито при първото поколение „странни“ писатели, към което Лъвкрафт принадлежи. Напоследък му се отделя все повече внимание в светлината на представител на модернизма, който отразява кризите на своето време. Като скрит механизъм зад творчеството на Лъвкрафт Чайна Миевил вижда травмата, която Първата световна война нанася на представата, че светът се опира на рационални закони. Новото време изисква нови чудовища. В Theses on Monsters Миевил пише: „Епохите бълват чудовищата, от които се нуждаят. Историята може да бъде описана с чудовища и в самите тях. Преживяваме съчетанията между върколаци и прогнилия от кризи феодализъм, между Ктхулу и разкъсаната модерност, между творенията на Франкенщайн и Моро и затормозеното в различни отношения Просвещение, между вампирите и отегчението, между зомбита и мумии, и извънземни, и големи/роботи/автомати с часовникови механизми и техните собствени тревоги. Преминаваме също през безкрайните промени на подобни чудовищни бактерии и антигени към нови рани. Всички наши мигове са чудовищни мигове“[4].
III. Глава на октопод
Х. Ф. Лъвкрафт не разчита на зомбита, мумии, върколаци, вампири и всичко онова, което до този момент дебне из сенките на литературата на ужаса. Замества ги с шоготи, Ми-Го, Дагон, Нярлатхотеп, Азатот и потомците им с гъбести тела, с части на бръмбари и морски звезди, омари, мекотели, горили и разбира се, октоподи.
В чудовищната таксономия на американския писател присъствието на октопода е най-отчетливо и оказва се, най-продуктивно. След инагурацията му от Лъвкрафт той започва все по-често да се появява по страниците на масовата литература и бързо става част от буквара на литературата на ужаса. Трябва да признаем обаче, че чудовищната природа на октопода не е откритие, което можем да припишем изцяло на Лъвкрафт. В „Морски труженици“ (1866) на Виктор Юго главата, именувана „Чудовището“, започва по следния начин: „За да вярваш в октопода, трябва да ги го видял. Октоподът няма мускули, не реве застрашително, няма броня, нито рог, няма жило, нито щипци, ни опашка, която лови или пък удря, нито остри или ноктести перки, ни бодли, няма мечообразен нос, електрически ток, заразни слюнки, отрова, нокти, човка или зъби. Октоподът е най-страшно въоръженото животно. (…) Прилича на скорбут или гангрена. Болест, превърната в чудовище. (…) Прилепва плътно към жертвата си. Как? С празното си пространство“[5].
Мекотелото не е чудовище в разпространеното схващане за такова – няма остри зъби или пък дълги нокти, няма свръхестествена тежест. Не е част от фолклорната традиция. Пантеонът на Лъвкрафт е изцяло sui generis и не се припокрива с фолклорния бестиарий. Забележително обаче е, че писателят подсилва въздействието, което неговите чудовища оказват, като ги снабдява със свой собствен фолклор и по този начин съумява да създаде достоверна представа за тяхното древно, извънвремево присъствие. Инструментът, посредством който успява да постигне това, е позоваването на стари забранени книги, най-известна сред които е „Некрономикон“ с всички свои преводи.
Този жест на съзнателно разграничаване от традиционните образи на чудовището в страшните истории е предпоставка да бъдат избегнати и похватите на този тип литература, предшестващ Лъвкрафт. Ако приемем, че странната фантастика покълва именно от този нов пантеон, то тя самата е скъсване с традицията на литературата на ужаса и фантастиката. Традицията, от която най-вече се прави крачка встрани, е тази на готическия роман. В небезизвестното си есе „Свръхестественият ужас в литературата“ Лъвкрафт заявява: „Истинската свръхестествена история съдържа нещо повече от тайнствено убийство, кървави кости или призрачна фигура, подрънкваща с вериги съобразно правилата. Трябва да е налична атмосферата на задъхан и необясним ужас от външни незнайни сили, необходимо е да съдържа намек, изразен сериозно и злокобно, който да стане нейна тема, на онази най-ужасна представа в човешкия мозък – злостно и специфично прекратяване или поражение на фиксираните закони на природата, които са единствената преграда срещу набезите на хаоса и демоните на непознатото пространство“[6].
Също както хвърлянето на чудовищна светлина върху октопода, странната фантастика не е проект, осъществен изцяло от Лъвкрафт. Писателите в кръга около Weird Tales и Бащата на Ктхулу често обръщат погледа назад към автори като М. Р. Джеймс, Артър Макън, Уилям Хоуп Ходжсън, Робърт У. Чеймбърс[7] и поименно ги посочват като творци на „странното“ още преди идеята за такова да съществува. Този акт на пътуване назад през литературната история, измъкването на фигури и колажното им поставяне в нов контекст напомня на това, което Бретон прави в своите „Манифести“, посочвайки вестителите на сюрреализма през различните епохи. Подходът на сюрреалистите може да бъде открит също и в неназовимите хибриди на странната фантастика, в антивизуалния им характер. Зърването на тези хибридни изпитания на формата води до лудост. Те периодично изплуват в творческия екстаз, в съновиденията на делириума, какъвто е случаят с музиката на Ерих Цан в едноименния разказ или пък с художника Ричард Пикман от „Моделът на Пикман“. Лъвкрафт често прибягва до това да опише неописуемото, като го свърже с творчеството на някой реален художник или писател. Така например в „Зовът на Ктхулу“ се позовава на Кларк Ащън Смит и Сидни Сайм сред други, с което прави още една крачка към легитимацията на пантеона си, тъй като виденията за него са се появили много преди самия Лъвкрафт. „Те дойдоха от звездите и донесоха Своите изображения със Себе си.“[8]
IV. Гъбесто тяло
Оказва се, че не чудовищата са нахлули в света на човека, а по-скоро човекът се е озовал в един чудовищен свят, в който дори собственото му тяло е заразено и генетично обременено. Някои от разказите на Лъвкрафт („Сянка над Инсмут“, „Плъхове в стените“, „Отхвърленият“) проследяват един друг тип среща между чудовищното и човешкото, която протича вътре в самото човешко тяло и регистрира ужаса от това, че хората са потомци на уродливите древни. Това е поредното нарушаване на границите на чудовищното. Ужасът не е единствено грандиозен и космически. Ужасът е втъкан в човешкото същество, буквално е част от генетичния му код. Има скрито, спящо чудовище в гените на човешката форма.
Странната фантастика не се позовава на законите на физиката, а на биологията. Пренася заразите през формите с тесните си ципести криле.
[1] Дельоз, Ж., Гатари, Ф. Хиляда плоскости. Капитализъм и шизофрения 2, прев. Антоанета Колева, София: Критика и хуманизъм, 2009.
[2] Въвежда го в превода си на Лъвкрафт, „Бележки относно писането на странна фантастика“ // К., бр. 9/2019, с. 12, https://kweekly.bg/publication/2632
[3] М. Джон Харисън първи започва да използва new weird, за да назове заформящата се група от автори и текстове.
[4] Mieville, C. “Theses on Monsters”, In: Conjunctions, 2012, Colloquy, 143.
[5] Юго, В. Морски труженици. Прев. Йордан Павлов, София: Народна младеж, 1953.
[6] Лъвкрафт, Х. Ф. Свръхестественият ужас в литературата. Избрани есета, писма и поезия. Прев. Явор Цанев, София: Изток-Запад, 2020, с. 14.
[7] Най-вече с цикъла разкази „Кралят в жълто“.
[8] Лъвкрафт, Х. Ф. „Зовът на Ктхулу”. – В: Некрономикон. Прев. Адриан Лазаровски, София: Ентусиаст, 2012, с. 107.
