Тадеуш Ружевич
Грях
Ние сме едно тяло. Моята ръка е твоя ръка, окото ми е твое око. Не усещаш ли това?
– Не знаем нищо един за друг.
– Вече ти казах всичко. В живота твърде рядко се случват необикновени неща. За войната няма да говоря. Това не е нещо интересно.
– Говори за себе си, само за себе си.
– За себе си? Добре, ще ти разкажа най-страшната случка. Никога след това не съм изпитвал такъв страх. Такова изкушение и такава уплаха. Помня всяка дума, всяка светлинка, всяка прашинка. Тогава бях на осем… В нашия дом нямаше много красиви неща. На масата в стаята стоеше гилза от оръдие. Това беше единствената красива вещ.
–Гилза?
– Не знам дали това е точното наименование… беше част от снаряд. Казвахме ѝ гилза. Беше от мед. Отдолу имаше кръгла капса, вдлъбната след удара на иглата. Беше гилза от изстрелян оръдеен снаряд, още от Първата световна война. Тогава държавите можели да си позволят толкова скъпи снаряди, все още не била измислена по-евтина сплав, която да замени месинга. Винаги бъркам медта с месинга. На грошовете казвахме медни монети, макар че сигурно са били от месинг или бронз. През зимата гилзата бе пълна с хартиени цветя, от филтърна хартия. След Първата световна бе тежко. Едва десет години след войната мама купи по-голямо, овално огледало. В продължение на няколко години вкъщи имаше малко квадратно огледалце. Висеше в кухнята. Тогава мама купи и голяма разтегателна маса. В тази стая нямаше слънце. Винаги бе сенчесто. Имаше дървета пред къщата, но вече не ги помня. Вечер майка ми кърпеше чорапи и чорапогащници. Понякога, но много рядко, баща ми сядаше с вестник в ръка. На масата имаше газена лампа. Край масата бе светло, но в ъглите цареше мрак. По стените се движеха сенки. Огромни ръце, глави.
Един ден отворих вратата и видях ваза на масата в стаята. Приличаше на голямо яйце. Не забелязах гилзата, сигурно съм я бил забравил. В онзи миг цялата стая бе изпълнена от вазата. Приближих се към масата, вперил поглед във вазата. Беше бяла. Залята от светлина отгоре и почти прозрачна. Коремът ѝ бе дебел, блестящ. Протегнах ръка. Чух стъпките на майка ми и пуснах ръката си. Майка ми запита с усмивка: „Сега е по-хубаво, нали? Само не я пипай, не я докосвай! Това е порцеланова ваза. Много скъпа. Навярно баща ти ще се сърди, че съм я купила. Ала сега в стаята е по-красиво“. „А какво ще има в нея? Цветя ли?“ „Не – отвърна майка ми – тя не е за цветя“. „А за какво?“ „За нищо. Просто е красива, има толкова красива форма, че самата тя е украшение. Само те моля, не я докосвай“. „Защо?“ „Красивите неща не трябва да се докосват“ – отвърна майка ми и излезе.
Постоях още миг, взирайки се в порцелановата ваза. Беше първата красива вещ в жилището ни, която не служеше никому за нищо. Естествено, домът бе пълен със столове, тенджери, чинии, лъжици, кошове, картини, легла, часовници, маси, но всички тези предмети имаха своето предназначение. Дори гилзата бе била някога оръдеен снаряд. А тази красива порцеланова ваза бе безполезна. Никога не е била нещо друго. Всъщност това дори не беше ваза. Защото в нея не можеше да се налее вода, нито да се сложат цветя. Беше красива сама по себе си. Без цветя. Бе се озовала в дома ни внезапно. Майка ми никога не беше споменавала, че има намерение да купи такава ваза. За огледалото и новата маса се говореше месеци преди това. Че трябва да ги купим, но нямаме пари и прочие, и прочие. А вазата се появи внезапно. Като яйце, подхвърлено от някаква непозната, голяма птица. Почти всичко у дома бе ръбесто, квадратно или правоъгълно.
Един ден бях останал сам вкъщи… Не слушаш какво ти разказвам.
– Слушам.
– Не слушаш, скъпа, а това е най-голямата тайна в живота ми.
… стоях край масата и се взирах във вазата. След това протегнах ръка и я докоснах с пръсти. Повърхността ѝ бе хладна. А в стаята бе топло. Най-ясно си спомням светлината и вазата. Светлината в стаята бе като в короната на огромно гъсто дърво. Влажна като в кладенец, зеленикава и подвижна. Сякаш през стената течеше вода. В центъра на светлината стоеше вазата. Докоснах я леко с пръсти. Погладих нежно студеното ѝ тяло. Положих ръка, а във вътрешността на ръката си усетих изпъкналост, заобленост. В ръката си държах формата на красотата. Дълго държах ръката си, усещайки, че повърхността на вазата се нагрява. Бе топла. Свалих ръката си от вазата и отидох в кухнята, където държах войниците си в една кутия под масата. Наредих ги в две редици. Но това не ме радваше. Захвърлих войската обратно в кутията и се върнах в стаята. Положих ухо на вазата и лекичко почуках. После още веднъж. Не бях сам в стаята. По-рано бях сам, а сега бях с вазата, която бе чуждо тяло в дома ни. Красеше стаята, но не служеше за нищо. Всички останали вещи, уреди, картини бяха свързани с нас или помежду си чрез невидими нишки. Като вени, по които тече кръв. Ден и нощ. А вазата бе сама. Откъсната от всичко. Наистина ли бе красива? Съмнявам се, че сега би стояла в жилището ми. Но и тогава не ми се струваше красива. Беше ми тайнствена, чужда. Не принадлежеше на дома ни. Чувствах към нея това, което чувства някой дивак, кланяйки се на идол. Чудна фигурка, паднала от небето. Беше преди всичко неприкосновена. Но ставаше красива; виждам лицето на майка ми, когато казваше: „Погледни колко красива е вазата“. А в разговор с баща ми същия ден каза: „Краси жилището повече от най-красивата мебел“. Вече не помня какво отговори баща ми…
Дойде зимата. Топлината идваше от желязната печка, в която от сутрин до вечер гореше торф. Локвите бяха покрити с ледени стъкла. Удряхме в тези стъкла с камъни или подковани токове. Ледът се пукаше и сякаш бели коси се стелеха по повърхността му. Хрущеше хрупкаво под копитата ни. Водни балончета се движеха под леда като в стъклената тръбичка на нивелир. Един ден ме болеше гърлото и не отидох на училище. Лежах си в леглото и разглеждах „Муха“… имаше такова хумористично издание… печатано на розова хартия. Не точно розова, а някакъв нюанс на розовото. Уж разглеждах „Муха“, но „с очите на душата си“ виждах вазата на масата. Стоеше си там чужда, съвършена и неприкосновена. Въпреки че вкъщи нямаше никого, вървях на палци, бавно и внимателно. Прокрадвах се в тишината, в която вазата стоеше като в памук. Дръпнах покривката, вазата помръдна. Тогава дръпнах по-силно. Вазата се разклати и се преобърна. На масата имаше вестници. Вазата се търкулна няколко сантиметра и спря на ръба на масата. Във вътрешността ѝ блестеше синкава светлина. Знаех какво ще последва. Много се боях. Дори започнах да се моля: „Ангел Божи, страже мой, винаги край мен бъди. Сутрин, вечер, ден и нощ, Ти в беда ми помогни…“, но нещо ме изкуши и отново дръпнах подложката. Сега вече не вярвам в това, но тогава ми се яви самият дявол, протегна ръката ми и дръпна. Наистина не исках това. Все още можех да хвана вазата в последния момент, защото се завъртя бавно, сякаш около себе си, и много бавно падна на пода. Наистина падаше бавно и можех да я хвана във въздуха… ала дяволът задържа ръцете ми. Сега също се смея. Ала само веднъж в живота ми дяволът ме изкуши. По-късно винаги грешах за собствена сметка…
1963
Клонът
Момчето отвори очи. Беше нощ. Дочу силно дишане и вопъл. Беше тъмно. Лелята не затваряше гардероба през нощта, макар че чичото ѝ крещеше и нареждаше винаги да го затваря. Навън духаше вятър. Търчеше по покрива и запъхтян вреше ръбестата си муцуна по всички кътчета. Момчето вдигна глава и надзърна през открехнатата врата. На леглото се въргаляше голямо кълбо. Някъде изръмжа мотор. Лъч светлина проби през прозореца; светлият правоъгълник се плъзна по стената. В тази светлина момчето съзря чифт големи бели крака, вдигнати нагоре, без черни обувки и копринени чорапи, неподвижни като странни животни. В тъмнината се разнесе смях и хлипане, а след това – пляскане. Чичото и лелята пак се биеха на леглото.
Момчето се скри под одеялото, направи колибка над главата си и присви крака. Топли и солени сълзи се стичаха по устните му.
Лелята беше по-добра към него; веднъж, когато се върна от града, му каза да излезе от гардероба и му даде бисквита, поръсена със захар звезда. Дълго след това в джобчето му се търкаляха сладки трохи, които изгребваше и опитваше.
Стана му задушно и измъкна глава изпод одеялото. Сега чуваше хъркането и едно тъничко свистене, сякаш малко птиче цвърчеше в самото сърце на тъмнината, която няма лице и е навсякъде. Вятърът фучеше по покрива и биеше в керемидите.
Сега отново чу удара в прозореца, стъклото прозвъня. „Сигурно мама е дошла – помисли си – и стои зад прозореца“. Ако дойдеше, щеше да я целуне, а веднага след това щеше да я помоли да го среше. Веднъж хвана въшка, която изпълзя от косата му и започна да лази по ухото му; беше колкото зърно; голяма и мека като неузряло пшеничено зърно. Кожата на главата силно му пареше. Когато отново чу удара по прозореца, отвори гардероба. В стаята бе тъмно. Отвън нещо се движеше. Подаде крака си от гардероба и пръстите му докоснаха пода. Дочу се внезапно хъркане и момчето бавно затвори гардероба. Уви се в одеялото и притаи дъх. Стори му се, че гардеробът скърцаше и стържеше плашещо. Чуваше монотонно почукване, все по-тихо и по-тихо, докато накрая ударите се превърнаха в шумолене, сякаш някой сипеше пясък по стъклото.
Събуди се, когато в къщата нямаше никого. Внимателно отвори вратата на гардероба и излезе. Седна на стола в средата на стаята. Краката му бяха сковани и крехки като слама, огъваха се в колената. Чичото му бе казал, че ще го убие, ако излезе от гардероба.
На кухненската маса стоеше хаван. Светеше като звезда. Нещо отвън се раздвижи. Чу шумолене, на стената се олюля сянка; сега някой почукваше по стъклото. Момчето се мушна в гардероба. Там бе тихо и тъмно като в чувал. Никога не поглеждаше през прозореца, дори когато беше сам, се обръщаше с гръб. Знаеше, че не е позволено. Мама му казваше да не гледа през прозореца и плачеше. Отвръщаше, че няма да гледа. Чичото му казваше, че ако гледа през прозореца, немците ще го застрелят. Немците носеха високи черни ботуши и всички се бояха от тях. Имаха червени лица и стреляха със златни куршуми. Немците стискаха тези куршуми в зъбите си и тогава се виждаше как куршумите светят. Веднъж при чичото дойде един немец и стреля с такива огнени куршуми по тавана. Ала момчето вече не можеше да си спомни. Така беше и със слънцето. Затваряше очи, за да види слънцето, притискаше с пръсти клепачите си и тогава в тъмнината се показваха очертанията на бяло колелце без лъчи: това колелце не приличаше на слънцето на небето и бе студено.
Бръкна с ръчичката си в джоба. Там имаше няколко камъчета, с които си играеше. Бяха кръгли и остри. Знаеше всичките камъчета и техните цветове. Този най-малкият, кръглият, беше розов, а този триъгълният и острият беше син като цветенце. Другите бяха сиви и жълти. Имаше и един бял, който приличаше на малко яйчице. Когато удариш камъка в камък, изскача малка червена искра, която ухае на дъжд. Тези камъчета бе събрал по пътя, докато мама го водеше към чичкото, към гардероба. Бе си направил от тях дрънкалка и скришом си дрънкаше на ухо. Понякога говореше с камъчетата и ги слагаше в устата си.
Дочу викове, които идваха откъм улицата и отново дрънчене по стъклото, почукване и шумолене, сякаш някой се бореше отвън. Това е мама – помисли си – стояла е цяла нощ под прозореца, а сега го чака. Отвори гардероба и притича на пръсти до прозореца. Отсреща, до червената стена, момчета играеха на топчета. В прозореца се удряше клон. Мокри листенца полепваха по стъклото и политаха след отдалечаващия се клон, вятърът лъхаше в дърветата и нашепваше нещо. Едно от момчетата приклекна над една локва и пусна малко бяло корабче във водата. В небето не се виждаше слънце. Момчето, което бе пуснало корабчето, вдигна глава нагоре; изведнъж грабна корабчето и се затича към прозореца. Прилепи лице към стъклото; имаше сплескан нос и две големи ноздри. Момчето от гардероба стоеше на прозореца, не можеше да помръдне, краката му бяха толкова леки, че не ги усещаше и в същото време тежки като къща. Очите на момчето с корабчето бяха неподвижни, очи от жълто стъкло. Изведнъж замига и подвикна нещо. Другите момчета край червената стена се затичаха към прозореца. Повдигаха се на пръсти и прилепваха лица към стъклото. Едно от тях, което стоеше отзад, подобно на пръчка, изплези широкия си език и после крясна:
– Евреин!
Момчета започнаха да подскачат, подвиквайки:
– Евреин, еврейче, еврейче – а после отново прилепваха към стъклото чела, устни, носове, очи и езици, като широки розови лопатки.
Момчето, което приличаше на пръчка, взе камък и го метна по прозореца. Един мъж, който стоеше на ъгъла на улицата и четеше вестник, вдигна глава и започна да размахва бастуна си. Момчетата се пръснаха на всички страни, подвиквайки:
– Евреин, еврейче, еврейче!
Момчето бавно се извърна с гръб към прозореца. Под масата лежеше голям сив камък. Момчето погледна камъка и каза:
– Какво направих?!
Повтори тези думи няколко пъти, а след това се върна в гардероба и скри глава под одеялото.
Превод от полски: ПАВЕЛ ПЛ. ПЕТРОВ
