1. Как се преподава Данте днес?
2. Намирате ли разлика в начина, по който съвременните студенти възприемат „Божествена комедия“? Можем ли да говорим за поколенчески прочити?
3. Как оценявате изключването му от училищните програми?
4. Имате ли свое преживяване с Данте?
Миглена Николчина, професор по антична и западноевропейска литература в Софийския университет „Св. Кл. Охридски”
1. Или как ДА се преподава Данте днес? От няколко години, ако напишем в гугъл Dante Inferno, на второ или дори на първо място излиза видеоиграта Dante’s Inferno (Адът на Данте). Спомням си колко бях изненадана от самата популярност на темата, преди да открия, че се е появила такава игра. Нейното официално представяне[1] започва с прочутото „На попрището жизнено в средата“, след което обаче – и тук има много над какво да се замислим – не героят ще бъде напътстван от Беатриче за своето спасение, а той трябва да спаси нея…
Няма да коментирам какво е останало от Данте в играта – визуално, ако не в други аспекти, връзките са забележителни; те са и забелязани, доколкото играта очевидно е привлякла достатъчно голяма публика към поета Данте. Така че ето един важен проблем: за епоха, обсебена от визуалното, но и непрестанно артикулираща в кратки изречения големите си теми, задачата ни е да извадим наяве, да разиграем, колосалната визуална сила, с която Данте е изразил в думи един въображаем свят с мащабни естетически, етически, политически, философски, екзистенциални измерения. И трябва да поведем с думи студентите през този свят като през физически препятствия – през опасности, рискове, чудовищност и уродство, ужас, но и през постепенното просветление на огромна надежда. Към любовта, която движи звездите. Т.е. трябва да превеждаме във всички значения на думата – превод, водачество, прехвърляне и пренос, преображение… Данте изковава думата трансхуманизация, важно е да си припомним това тъкмо днес, за да можем да мислим и по друг начин онова, което технологиите правят с нас и от нас.
2. Как да няма поколенчески прочити? Всъщност Данте е измежду онези автори, които, съзнателно или не, са отново и отново препрочитани от последвалите епохи в европейската литература. Той самият – да не забравяме – препрочита и преживява телесно (той пътува жив през царствата на мъртвите), т.е. с цялата сетивна сила на поезията – онова време – от Разпети петък до неделя – което Исус прекарва в ада преди Възкресението. Ако в едно прочуто изказване на Уайтхед историята на европейската философия е определена като поредица от бележки под линия към Платон, аз бих определила европейската литература като поредица бележки под линия към Данте.
3. Нямам ключ към това, което се случва в училищните програми.
4. Преди да се науча да чета, знаех от книгите, които виждах в ръцете на майка ми, че тя преподава в училище Данте, както и други отдавна отпаднали заглавия като „Кървава песен“. Виждам се седнала на земята, с изданието на Ад от 1957 г. на пода пред мене. Така че моят път към Данте тръгва от илюстрациите на Доре в това издание, но и от загадката на подредените по строг начин знаци, които не разбирам и които искам, наложително е да разбера, да сглобя с тези илюстрации. Мисля, че тази книга, голяма почти колкото мене тогава, този спомен, бележат най-ранния взрив, от другата страна на сънуването, отварящ пред погледа ми светове отвъд непосредственото обкръжение. Светове на знаците, на неналичното, на фантастичното и с това натежали от по-дълбока реалност. Науката днес твърди, че всичко, което можем да възприемем или засечем с инструментите и теориите си, е около 5% от вселената. Данте е измежду онези умове, които от край време са осъзнавали това.
Клео Протохристова, професор по антична и западноевропейска литература в Пловдивския университет
1. Въпросът е твърде общ и отговорът му предполага достатъчно ясна представа за практиките в различни университети, с каквато който и да е отделен преподавател едва ли разполага. Личният ми опит от трайни или епизодични ангажименти към пет български университета, както и спорадичните ми впечатления от учебните програми на още няколко висши училища, ми дават основание да окачествя преподаването на Данте в момента като по-скоро инерционно, като задължително „място от конспекта“. Същевременно постканоничните нагласи, които ултимативно се налагат в актуалното академично литературознание, изглежда като да изтласкват Данте в зоната на т.нар. survey courses. Обичайно запознаването с творчеството му се свежда до „Божествена комедия“, а най-често и единствено до „Ад“. Личното ми разбиране за това какво би могло да противодейства на известното твърдение на Волтер, че славата на Данте е вечна, защото никой никога не го чете, е да се предложат на студентите интерпретативни ракурси, които да „преведат“ несъмнено трудния, упорито непрозрачен текст на тази поема на езика на модерната мисловност, за да направят значенията му умопостижими. Такива алтернативни решения са прочит на „Божествена комедия“ като фантастичен пътепис или като (анти)утопичен проект, или пък в смисловата перспектива на парадигмалния сюжет „престъпление и наказание“. Последното дава възможност да се проведат интересни наблюдения върху исторически променящите се критерии за грях и за възмездие (как, примерно, Дантевата визия се съотнася с етоса на съвременния консумизъм, или пък с всеизвестното „Адът, това са другите“), или най-общо върху историчността на аксиологизациите. Особено продуктивно ми се вижда да се акцентира върху ценностните противоречия при самия Данте, които предлагат надеждна оптика за проясняване на твърде мъгляво дефиниране на Предренесанса, стабилизирано от литературноисторическия дискурс.
2. В сравнително редките случаи, когато е налице готовност за усърдието, необходимо за задълбоченото ѝ и аналитично изчитане, забелязвам засилен интерес към политическата проблематика. Естествено, той също би трябвало да бъде провокиран, но четенето на „Ад“ в светлината на партийни пристрастности или идеологическа нетърпимост се оказва изненадващо добра възможност за преодоляване на пропастта между нашата съвременност и Флоренция от началото на 14. век.
3. Най-вече като симптом за деградацията на съвременната култура. Не ми е попадала информация, но не изключвам, след „отмяната“ на Бетовен и Моцарт, и Данте да се окаже поредната жертва на псевдолибералната лудост, лансирана с брандовете на Black lives matter или LGBTQ.
4. Да, потресно в интелектуален смисъл и същевременно много интимно, когато изведнъж осъзнах, че великият поет, визионерът, съградил мост над времена и епохи, дръзнал да си присвои Божествената промисъл, приписвайки ѝ не само собствените си представи за добро и зло, за хармония и справедливост, но и политическите си симпатии и антипатии, същият този свръхчовек, е бил напълно по човешки слаб и уязвим, защото не просто е бил принуден от житейските обстоятелства да прави компромиси от политически, религиозен или морален характер, но и е позволил тези компромиси да проникнат в творбите му, скрити зад имплицитно лансирани в тях идеи – привидно смели и новаторски, но всъщност конюнктурно съобразени и несвободни от корист.
Огнян Ковачев, доцент по антична и западноевропейска литература в Софийския университет „Св. Кл. Охридски”
1. Краткият ми отговор, с оглед на съдържащата се във въпроса съпоставителност, е: по разному. Предполага ли той преподаването днес да бъде мислено спрямо същото това вчера? А дали то е същото? После, то се подразделя синхронно: в гимназиалната класна стая и в академичната аудитория. Не е без значение и дали произведенията се изучават в оригинал или в превод, съответно дали университетският курс е в програма по италианска или по съпоставителна литературна история, под чиято егида попадат курсовете по Западноевропейска литература. С оглед на тези подразделяния (вероятно са възможни и други) моето трудово „днес” с Данте Алигиери обхваща вече близо три десетилетия, в семинарни и лекционни курсове. Границата между филологическите и академичните вчера и днес у нас бих поставил в началото на 1990-те. Обаче тя е най-малко темпорална, най-вече – методологическа, но и идеологическа, и конкретно политическа. Следва по-дълъг отговор.
2. В българското писане за Поета до 1989 г. включително неписано правило е да се цитира едно историческо обобщение, манипулативен финал в предговора на Фридрих Енгелс към италианско издание от 1893 г. на „Комунистическия манифест” – библията на господстващата тогава идеология: „Краят на феодалното средновековие и началото на съвременната капиталистическа ера са олицетворени в един грандиозен образ: това е италианецът Данте – последният поет на средновековието и същевременно първият поет на новото време” (спазен е правописът на изданието). В същността си определянето на Данте като наследник на една традиция и начинател на нова, произтичаща от старата, е неоспоримо. Но не е ли подобна двуликост типичен белег на всеки силен поет (в термините на Х. Блум)? Само че патосът на немския идеолог не е поетологически, а политически. И той си върши пропагандата и агитацията, като в заключение пита алегорически: „Ще ни даде ли Италия новия Данте, който ще възвести часа на раждането на тази нова, пролетарска ера?”. Този въпрос тогавашните литературоведи и учебникари, сред които са скъпи и незабравими за мен преподаватели и колеги, благоразумно пропускаха. Така и вълкът (на идеологическата догма) беше сит, и агнето (на професионалната съвест) оставаше цяло. Схващането, че основните творби на Алигиери съдържат характеристики на две епохи, е напълно основателно. Но по каква причина то трябваше да се обосновава единствено чрез последователно преписваната, копи-пействана, дорде не речеш на актуалния новговор, фраза на пролетарския месия? Надали някой би заподозрял тогавашното литературоведско войнство в непознаване на исторически и теоретични изследвания по темата, по-уместни и по-задълбочени от „Манифеста”. Не! Причината е, че в Началото на социалистическата наука, не само на хуманитарния ѝ дял, не бе нито Словото, нито Истината, а догмата на повтарящите се безкрай цитати от идеологическата „света троица”: Маркс, Енгелс, Ленин.
3. Показателен пример за въпросната методологическа двумисъл дава една бегла съпоставка между учебника по литература за 9-и клас от 1981 г. и неговото преработено издание от 1989 г. Те бележат началото и края на десетилетие, наситено с драматични събития и превратности у нас, дало тласък на преход от една епоха към друга – от тоталитарна към демократична власт. Може да се каже, че в най-новата ни история то е скромен, най-вече структурен, аналог на Дантевото време. Преработването се налага поради пренареждане на програмата по литература, но статията за Данте Алигиери и „Божествена комедия” остава, при това почти непроменена. И дяволът е тъкмо в детайлите на това „почти” различие между двете версии. В по-ранната горният цитат от Енгелс гордо е изведен на челно място като мото, а в бележка под линия има библиографско описание на източника, нещо необичайно за този дидактически жанр. Смятам, че такъв реторически ход цели не толкова да даде на учениците ключ за тълкуване на Дантевото творчество и значението му в литературния процес, колкото да открои авторовата употреба на легитимиращата Енгелсова формула. В по-късната версия мотото отпада, а цитатът е сгушен дискретно вътре в текста, съкратен до формулата „последен поет… първи поет…”. Формално знамето на марксизма е свито, благодарение на повсеместния срив на социалистическите бази и надстройки. Но това не накланя съществено везните в полза на филологическото спрямо идеологическото осветляване на Поета в по-новия учебник.
4. Като първи лястовички на новия български прочит на Алигиери бих посочил преводите на „Данте и прекосяването на писмото” от Филип Солерс и „Езотеризмът на Данте” от Рене Генон, долетели съответно в „Литературна мисъл” и „Литературен вестник” от началото на 1990-те. Приспособявайки структуралисткия инструментариум, Солерс задава концептуална филологическа перспектива на възприемането и съответно на преподаването на „Божествена комедия”. Тя е ориентирана към новото време – как, създавайки творбата, поетът разработва и постановява новия поетически език, на който я пише. Друг негов методологически акцент е интратекстуалната връзка на поемата с други съчинения на Поета, като „Нов живот”, трактати и писма, които очертават нейната метатекстова рамка. Противоположно на Солерс, Генон полага своето изследване на Данте в руслото на традицията – в ортодоксалния католицизъм, мистицизма и езотериката на Средновековието. На първо четене „Езотеризмът на Данте” ми се стори радикално консервативен и контраренесансов. Постепенно си дадох сметка, че този труд предлага на студентите същностна обосновка на определението poema sacro, което сам Тосканецът дава на творбата си. И че е в съзвучие с Ауербаховия прочит на „Комедия” като синтез на високите идеи на Средновековието и античния идеал за човека като мяра на всички неща. Така, от причудливата среща на Генон и Солерс, заедно с Ауербах, се роди моята литературоведска троица, към която през годините присъединих немалко имена. Така се оформи замисълът да преподавам Дантевото творчество и в частност „Комедия” в категорията не на автора, а на творбата. Така, вместо към манипулативни реторически опозиции като „старо време – ново време” и „последен поет – първи поет”, вместо раздвоението дали да четем поемата като „свещена” или светска, насочвам интереса на студентите към нейния величав concordia discors („раздорен сговор”) и към любовта, която движи на живота двете цели – в земните предели и отвъд.
Доц. д-р Бойка Илиева, Югозападен университет „Неофит Рилски“
1. С въображение. То е необходимо за справяне с времевата дистанция от цели седем века, за потапяне в епохата и за провокиране на интерес у студентите. Предизвикателствата в преподаването са свързани с необходимостта от историческа перспектива, която да даде необходимия ключ към моралните категории на времето. Тук на помощ идват съвременните аудиовизуални технологии, които дават възможност да се видят възстановки на Флорентинската синьория от XIV в., да се разгледат произведения на изкуството, както и ценни преписи и първопечатни издания на Комедията. Данте респектира с мащабността на идеите си, провокира отношение и критично мислене. Динамиката на критериите за добро и зло през вековете дава на студентите повод за интересни размисли и преоценки.
2. С времето Данте като че ли става все по-сложен за разбиране, и то не толкова заради дистанцията на времето, колкото поради „архаичния“ си морален кодекс. Сред съвременниците си той е бил обект на митологизиране, приписвани са му свръхчовешки качества и възможности. Бокачо свидетелства за съществуващото убеждение в истинността на задгробното му пътешествие и в пророческата сила на думите му. Ако у нас в края на XIX и началото на XX в. изобличаването на предателството като най-тежък грях е предизвиквало ентусиазъм и исторически аналогии с родната действителност, днешните читатели са склонни да оспорват логиката на Дантевата йерархия на греховете. В разговорите за Комедията се поддавам на изкушението да провокирам студентите към собствено степенуване на изобличените от Данте прегрешения. Те се озадачават от суровото осъждане на обикновени наглед човешки слабости като чревоугодничество и разточителство, намират за антихуманна тежката авторова санкция над сексуалните и религиозните различия.
Всяко поколение чете „Божествена комедия“ през личната си ценностна оптика, така че прочитите неминуемо се множат. От друга страна, непроменена остава нагласата към поемата като към авторитетен и ключов образец за развоя на европейската култура. Или ако трябва да обобщя наблюденията си, всяко следващо поколение възприема поемата като все по-архаична, но и все така респектираща.
3. В последните години инерцията да отпадат произведения заради ксенофобски внушения доби неочаквани размери. През 2012 г. неправителствената организация „Gherush 92“, консултант по човешките права към ООН, начело с Валентина Серени призова към изключването на „Божествена комедия“ от училищните програми заради антисемитско, ислямофобско, расистко и хомофобско съдържание. Смятам, че ревизирането на канона спрямо днешната ценностна мяра лишава обучаващите се от обективно знание за еволюцията на идеите през различните културни епохи. От друга страна подобна рецептивна нагласа „смалява“ класиката до възприемателските вкусове на едно или няколко поколения. Лично аз не съм привърженичка на радикалната разправа с „проблематичните“ образци от класиката. Бих предпочела внимателния и осъвременен прочит, снабден с различни гледни точки и коректна информация за епохата пред категоричното изключване. Фактът, че Данте си позволява гражданска позиция, не го прави по-малоценен от Омир.
Ренесансовият класик присъства в българската учебна книжнина от 1884 г., когато Вазов и Величков съставят своята изключителна Христоматия. В стремежа си да наваксат културните пропуски и да приобщят учениците към европейските достижения следосвобожденските училищни програми отреждат на Данте средищно място. Изключването му от учебното съдържание преди две години на практика лишава учениците от знания за едно от произведенията с най-мощен културен потенциал в европейската традиция. Тук обаче искам да направя уговорката, че за да има смисъл изучаването на „Божествена комедия“ в училище, то трябва да е съобразено с възрастовите способности на учениците, да е обезпечено с внимателно подбрана и достъпна информация за контекста, което предполага достатъчно часове за усвояване на темата. Изучаването на Ренесанса в осми клас вместо в десети поставя ограничения и при усвояването на произведения като „Хамлет“ и „Дон Кихот“. Възприемателските способности в по-ранна ученическа възраст възпрепятстват пълноценното осмисляне на по-дълбоките идейни пластове в тях.
- 4. Сам по себе си досегът с Данте е необикновен и вълнуващ, а всеки нов прочит е съпроводен с преоткриване и преосмисляне. Личните ми преживявания с Данте са многобройни и вълнуващи – от мистичното усещане в родната му къща във Флоренция през вълнението от сдобиването с първите български издания на „Ад“ и „Нов живот“ до изненадващите срещи чрез различни интерпретации в изкуството или пък през погледа на българските преводачи и критици.
Гл. ас. д-р Елица Дубарова, Университет „Проф. д-р Асен Златаров” – Бургас
1. Данте в някакъв смисъл е епифаничен автор. Преподаването му е огромно предизвикателство както за дантевисти, така и за нас, преподавателите, които трябва да го обясним в широкия контекст на литературноисторическата процесуалност, в по-тесния контекст на феномена Проторенесанс, в още по-тесния биографичен контекст, а накрая и в перспективата на допустимите тълкувания на „Божествена комедия“, които сами по себе си са сложна херменевтична плетеница от средновековна каноничност, библейска и митологична символика, дръзко новаторство, езотерични примеси и т.н.
Данте е почти невъзможен за обяснение, но преподаването му е уникална възможност да се представят нагледно, през самата „Комедия“, най-знаковите феномени на Средновековието и на Ренесанса. Всъщност смятам, че Данте е дотолкова велик и осъзнат в своето визионерство, че пред(п)оставя чудесни възможности на съвременното образование да използва всички модерни методи и средства за преподаването на творчеството му. Лично аз се възползвам от визуалните възможности, но с акцент върху уникалните илюстрации на Густав Доре. Интересна е реакцията на студентите и когато гледат първия италиански пълнометражен филм от 1911г., базиран на Дантевия „Ад“ – L`inferno, на режисьора Франческо Бертолини. Честно казано, преподаването на Данте е най-успешно по отношение на първа кантика – „Ад“, донякъде и по отношение на „Чистилище“, тоест там, където миметичният авторов маниер е определен от своеобразния хорър в „произвеждането“ на адови преживявания.
2. Да, разлика има и смело заявявам, че възприемането на Данте днес е благоприятствано от възможностите, които предоставят киното, видеоигрите (именно в хода на преподаването на Данте разбрах, че има и видеоигра „Адът на Данте“), целият интернет ресурс с достъп до научни, научнопопулярни и визуални материали, свързани с темата Данте Алигиери и неговия opus magnum. Със сигурност днес студентите възприемат по-пълноценно „Божествена комедия“ в сравнение с времето, в което ние трябваше да я „постигаме“ и „достигаме“ умозрително.
Не мисля, че прочитът на „Божествена комедия“може да бъде определен от поколенчески различия. По-скоро можем да говорим за обогатяване на прочита и възможните тълкувания с оглед на различните „отигравания“ на Данте като своеобразна митологема и „Комедия“-та като жанров и сюжетен архетип. Съвременното изкуство, в това число и електронното изкуство на видеоигрите, не предлага различен прочит, то просто гребе с пълни шепи от непомерното въображение и поетически талант на първия италиански auctor и author.
3. В учебните програми авторите от западноевропейската литература се учат в 8. и 9. клас. Не смятам, че учениците в тази възраст биха могли да възприемат пълноценно „Божествена комедия“с целия вложен в нея митологичен, библейски и символен код. Всъщност възприемането на творбата, ако присъства в учебните програми, ще е изцяло определено от преподаването на литературноисторическия процес в прехода от Средновековие към Ренесанс. Едва ли е възможно повече да се направи в училище. Най-вероятно, и без да е в програмите, Данте се упоменава в съответните урочни единици и не смятам, че е необходимо много повече от това, тъй като с оглед на всичко, казано по-горе, смятам, че „Божествена комедия“ заслужава задълбочено представяне, което да намира своя „таргет“ в лицето на хора, заинтересовани конкретно във филологическото знание. Доколкото ми е известно, самите учители могат да избират дали да включат допълнителни автори в преподаването на задължителния учебен материал. Мога само да пожелая успех на тези, които се одързостяват да предават „Божествена комедия“ на ученици в 8. клас.
4. Всъщност преживявам Данте всеки път, когато започвам лекционния курс по западноевропейска литература. А иначе комични и други подобни преживявания имам редовно със студентите. Именно на семинарно занятие върху Данте, в началото на преподавателския ми стаж, се почувствах за първи път доста глуповато пред студентите си. Регулярният ми въпрос „Прочетохте ли поне „Ад“ на Данте“ получи утвърдителен отговор. Започна дискусия по вълнуващите моменти от фабулата на първа кантика. Изумлението ми беше огромно, когато двама-трима от студентите въодушевено разказваха за любимата Беатриче, за препятствията на героя Данте, за невероятните му подвизи, свързани с освобождаването на Беатриче от Луцифер. Пред мен се разиграваше един съвсем друг сюжет – героичен и едновременно с това любовно-романтичен, а аз до последно не бях сигурна дали „Божествена комедия“ на „Народна култура“ е правилното издание J. Тогава всъщност за първи път разбрах за видеоиграта „Адът на Данте“, както и за придружаващия я анимационен епос със същото заглавие.
Йордан Ефтимов, доцент в Нов български университет
1. Днес, но къде? Българските ученици и студенти живеят в различно историческо време от своите връстници по света въпреки илюзията за все по-уеднаквен свят. Дори попкултурата не ги свързва тотално обезличаващо, макар това да е големият ужас на културната ни общественост.
Но за Данте в преподаването. Опитвал съм да въвеждам Данте през християнските фундаменталии като Седемте смъртни гряха и Десетте Божи заповеди, за да установя всеки път, че българските младежи обикновено знаят за две от заповедите и не познават дори филми като „Седем“ на Дейвид Финчър или „Името на розата“ на Жан-Жак Ано. Привличал съм толкова вкусен популярно пишещ автор като Жак Льо Гоф, автор на „Раждането на Чистилището“, все още непреведена на български, но и на преведени вече книги като „Цивилизацията на средновековния Запад“ и „Средновековието. Как да го обясним на децата“.
Опитвал съм и през най-атрактивните проекти за илюстриране. От Сандро Ботичели през Гюстав Доре и Уилям Блейк до Салвадор Дали. Все пак криминалните трилъри непрекъснато актуализират Блейк, а Дали продължава да присъства във всевъзможни прояви на модата и попкултурата. Когато преди двайсет години паралелно с работата си в Нов български университет преподавах на хонорар пред студенти от българска филология в Софийския университет, опитвах с „Ходене на Богородица по мъките“ или с дръзновението на първооснователите на модерната българска литература, сред чиито първи и задължителни за тях преводи е „Ад“ на Данте. Не мога да кажа, че съм имал грандиозен успех.
Признавам, че в преподаването си съм се възползвал от всякакви ситуации. Например когато през 2014 г. в Княжеския дворец в София гостува голяма изложба на Огюст Роден (ремонтираха музея на Роден в Париж и така българите за първи път в историята имаха възможност на родна земя да видят творбите на този френски класик), в която бяха включени и фрагменти от голямата му композиция „Портите на Ада“. Нима няма да заведа студентите си да видят как големият скулптор е представил граф Уголино? Стандартна техника за привличане на вниманието, подходяща и за ученици от началното училище, но много подходяща, когато става дума за по-спокойни и малко на брой студенти.
Днес бих се възползвал от новата патриотична вълна и бих показал на студентите репродукции на сцените с грешниците, измъчвани в Ада, както са представени на стените на църквите в Рилския или Троянския манастир.
Истината обаче е, че „Комедията“ може да бъде преподавана, сякаш се отнася до съвременна България. Това също е начин да бъде излъскана от патината, макар че подобни анахронистични прочити превръщат класическия образец в публицистика. Но как да не им посоча папа Николай III, който заради симонията е в някакъв трап с крака във въздуха и глава, забита в калта (през Средновековието е имало такова реално наказание – убивали са престъпниците, като са ги спускали с главата надолу, а после хвърляли пръст в ямата, докато ги задушат). А симонията е обвинение и към съвременни български клирици – като пловдивския митрополит Николай (през 2008 година в пресата се появиха статии за подарени на Пловдивския митрополит луксозни лимузини и джипове от страна на бизнесмени като Тодор Батков). Или онези знаменити флорентинци, които са се били провинили в обществени кражби и които претърпяват в седмия ров най-чудесни преобразования от човеци в змии и от змии в човеци. Тук бихме срещнали такива като Делян Пеевски. Ами грешниците в деветия ров – онези, които са сели граждански и религиозни раздори (те вървят разсечени и когато раните им започват да заздравяват, дяволи ги разсичат изново). Тук пък биха стояли съвсем на място много журналисти и политици – например тези от „Има такъв народ”.
2. Със сигурност има промяна в рецептивния хоризонт на всяко следващо поколение – но не по отношение на Данте, а на културните реалии изобщо. Например сегашните ученици и студенти не гледат телевизия. Тоест едва ли са гледали сериала на Нийл Джордан „Борджиите“. Макар че в него се представя историческа картина почти два века след епохата на Данте, образите на Савонарола и Макиавели, на папа Александър VI и Лукреция Борджия биха им пресъздали картината на остри политически схватки и на идеологическите сблъсъци на едно време, което днес ни изглежда толкова равно.
Да си дадем сметка обаче, че докато Савонарола и Макиавели са били използвани като нарицателни в публицистиката на Иван Вазов и Димитър Благоев, днес българските политици нямат никакво познание за тези образци и те не присъстват в речта им.
Съществуват обаче още по-едри разминавания между поколенията. Например темата за смъртта от глад. Сегашните ученици и студенти познават феномени като анорексията и булимията, а Освиенцим е някакъв мъгляв образ. Как да съпреживеят страданието на Уголино и синовете му?
3. В момента Данте не се изучава. В програмата за 8. клас, която е в сила от 2017/2018 учебна година, Средновековието е представено с Библията, „Пространното житие на Константин-Кирил“, „Азбучна молитва“ и „За буквите“, а Ренесансът – с една новела от „Декамерон“, две глави от „Дон Кихот“, „Хамлет“ и два сонета на Шекспир. Изобщо не се шегувам.
А според предишната програма Данте е присъствал само в профилираната подготовка на 10. клас. Всъщност доста отдавна за българските средношколци изразът „Надежда всяка тука оставете“ и името на Беатриче не значат нищо.
Наскоро говорих с колега от Великотърновския университет, който се ядосваше на отпадането на „Кентърбърийски разкази“ на Джефри Чосър.
За мен отпадането на класически произведения от такъв порядък не може да доведе до нищо друго, освен до разпасаното самомнение на съвременните български автори. Защото ако си чел Данте или Чосър, ще имаш ли нахалството да развяваш домораслите си стиховце и да вярваш, че литературата е просто израз на чувства? И нима ако учениците са чели Данте или Чосър, няма да забележат липсите в мисленето и в речта на политиците ни?
4. Имам не едно. Всеки европеец има. Но първото, което изниква в ума ми, е настояването на Ани Илков. В първите години на „Литературен вестник“ на страниците му излизаха като четиво с продължение „Разговор за Данте“ на Осип Манделщам и „Езотеризмът на Данте“ на Рене Генон. Така че нищо чудно, че в едно от упражненията по Нова българска литература обсъдихме писмото на Данте до Кангранде дела Скала и четирите нива на кодиране. Но и за „Завладяването на Америка“ на Цветан Тодоров си говорихме в часовете, посветени на Алеко.
[1] https://www.youtube.com/watch?v=UUOZRRU_Dyg&ab_channel=ElectronicArtsFrance
