Дюлеви семки
Тогава бяхме млади, щастливо млади и красиви. Бяхме преизпълнени с мечти и с надежди, Словото, величието на Словото вече беше част от нас, думите ни будеха нощем и ние се изпълвахме с подчинение единствено пред тях. По това време Иван Цанев беше издал първата си стихосбирка „Седмица“ и всички ние вече знаехме, че се е родил един голям български поет, който с таланта си е надраснал скудоумието и посредствеността на тогавашната политическа система. Вярвам, че човешката свобода е форма на различие, а Иван Цанев беше един наистина забележително различен поет.
Като човек Иван Цанев е отзивчив, приятелски настроен, цени и уважава чуждите успехи, но е доста мрачен, сякаш непрекъснато присъства в някаква кишава и смрачена душевна есен. По времето, за което говоря, той беше малко по-приветлив, беше може би в края на своето душевно лято. Тогава вече на по тридесет и няколко години бяхме млади и красиви, но бяхме започнали безнадеждно да оплешивяваме. Това нараняваше мъжкото ни достойнство, обиждаше ни някак. Аз оплешивявах доста драматично, въпреки невероятния и справедлив успех на стихосбирката „Седмица“, неудържимо оплешивяваше и Иван Цанев. Бях опитал всякакви мазила, бях търкал скалпа си с чесън, бях успял да се снабдя с „магическото“ унгарско лекарство „Банфи хайсас“, нищо не помагаше. Един слънчев летен ден с Иван Цанев се срещнахме в кафенето на Съюза на писателите и там той с най-мрачната си и скръбна физиономия ми сподели: „Владо, спасени сме. Казаха ми едно невероятно лекарство, абсолютно сигурно, но е толкова мощно, че трябва да внимаваш. Ако си мацнеш челото или носа, може там да ти поникнат косми!“. Продиктува ми рецептата, беше доста заплетена и сложна, помня само, че съдържаше смлени дюлеви семки и още десетина най-странни и екзотични съставки. Нямате представа колко трудно беше в ония години да се намерят тези чудотворни дюлеви семки и всичко останало. Преборих се мъжествено и се сдобих с невероятното лекарство. Започнах да се мажа с нетипична за мен воля и настойчивост, всеки ден сутрин и вечер. На няколко пъти опасно си капвах от магическата течност на челото и това беше ужасно изпитание за човешката ми смелост. Минаха няколко месеца, слава богу, не поникнаха косми по челото и носа ми, но и плешивината ми продължаваше бавно, ала трагически да расте.
В един слънчев и изпълнен с ведрост, с радостни предчувствия ден, ние отново се срещнахме с Иван Цанев в кафенето на „Ангел Кънчев“ 5. С най-измъчената си и скръбна физиономия, сякаш го болеше зъб, с най-мрачния си глас, сякаш беше почти готов да се разплаче, той ми каза: „Не става, братко, и с дюлеви семки не става!“
Честит рожден ден, Иване! Бъди здрав и помни – „умна глава коса не държи!“
ВЛАДИМИР ЗАРЕВ
Сприятелени с идващите вечери
Може би най-цитираното стихотворение на Иван Цанев е „Между два разговора с Веселин Тачев“, особено първите му два стиха: „По-малко говори, по-малко говори / и ако можеш – истината само!“. И с право, защото в тях е нравственият императив на поета. Бих добавил – и на човека Иван Цанев, ако можеше те да съществуват разделени един от друг. Аз обаче предпочитам емблематичното за поезията му „Дърво на хълма“: „Да не забравям никога, че има /дърво на хълма – / някъде, далече / където и да е – дърво без име, / сприятелено с идващите вечери“. Да, нашите вечери дойдоха, Иване. Заедно с горчивата и все пак благосклонна към нас съдба, че сме ги доживели. При толкова други жестоки загуби на хора, които обичахме.
Запознахме се преди повече от 60 години на есенна ученическа бригада, аз в осми, той в девети клас на русенската гимназия „Баба Тонка“. Ще добавя, тогава се срещнах с Иван Цанев, художника на гимназията. Но се сприятелих с поета. После него го взеха в казармата на Звездец, пехотинец, най-тежката служба. В едно писмо ми описа учебна стрелба с бойни куршуми, свистели над главата му, защото в окопа държал мишените. Нали помните, онези с начертано човешко тяло, по което се следят попаденията. След доста години, когато излезе стихосбирката му „Ранни стихотворения 1960 – 1967“, открих в нея не само юношата Иван, но и началото на същинската му поезия. Съвсем различно от трафаретните войнишки стихове, създавани тогава.
За поета Иван Цанев е писано много и ще продължава да се пише. Не само по повод на юбилеи. Без него поезията ни би изглеждала по-бедна и самотна в литературната ни история. За мен той, подобно на „оня неразгадан датчанин“ от стихотворението му „Почти епитафия“, съедини разкъсаната нишка между високата ни поетическа класика и съвременната ни поезия. Други сигурно ще го кажат по-точно и по-професионално от мен.
А аз просто ще се върна към „идващите вечери“, в които вече сме и двамата. И ще му пожелая да е здрав, за да се радва на малката си внучка и да осъществи, колкото и трудно да е това, докрай творческите си замисли!
Своя Автопортрет Иван Цанев ми подари, доколкото си спомням, през абитуриентското си лято на 1959-а. Пазил съм го в студентски квартири и жилища като скъп спомен. Един от най-съкровените, които съм имал през живота си.
ВЛАДИМИР ПОПОВ
Уязвимият стоик
За Иван Цанев – най-неюбилейния поет – може да се говори само лично и кратко.
През 2016 г. написах няколко думи и кръстих текста си за него „Възхвала на несигурността”. Обичам онова изречение на Бродски, че поезията е непрекъснато упражнение в несигурност. Несигурността отваря коридори към другия, несигурността не претендира за крайна истина, несигурността е милостива, не плющи с лозунги, не бие шамари, не чупи чаши и не пълни стадиони. Иван Цанев е милостив. И едва ли подозира колко е важно неговото неотменимо присъствие за нас. Деликатно и неотменимо, тук няма противоречие.
И сега ще коригирам онова заглавие на текста си, така както Иван Цанев обича да пренаписва, да бутне някоя дума, да търси отново и отново. Не несигурност, а уязвимост вероятно е точната дума. Една стоическа уязвимост. Уязвимост и стоицизъм в едно. Това е дълголетен етос, удържан в две различни времена, всяко със своите заплахи и изкушения.
А неговите стихотворения продължават да пренареждат света, да съединяват частиците му като онази вечно прелитаща пчела в поезията му. И там, от пукнатините на живота, през цялата му нетрайност, уязвимост, счупени щурчета и внезапни телеграми накрая поникват тъй дълго чаканите млечни зъбчета…
И нещо лично – в най-тежките моменти на малки публични екзекуции от млечни братя, когато приятелите притихват, знам, че телефонът ще звънне и ще чуя смутения, пресекващ, гневен и топъл, несигурен и утешителен глас на Иван Цанев. И светът е отново цял.
Бъди жив и здрав, Иване! Частиците съединявай… И пчелите да са с нас.
ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ
Иван и пчелата
Иван Цанев е поет, цялостен като естеството. Ясен, бистър и висок поет, видим, вълнуващ – като „дърво на хълма“, като „водопад“, като „пролетна вода“. И това е дори отвъд метафорите, открити от Иван и запечатани в паметта на поезията.
Понеже сме пътували заедно тук и там, из Германия и Италия, с много прекачвания на влакове, самолети и спомени, все се опитвах да си представя на кое от своите стихотворения прилича Иван Цанев и все си казвах наум (на глас не исках да го изрека): на „Епитафия за пчелата“. По-скоро на самата пчела, „сестра на усърдието му“, жужаща, медоносна, с жило – „коренче на песен“. Разбира се, че е доста неправдоподобно да оприличиш един толкова всеобемен поет само на едно негово стихотворение, но нека ми бъде позволена тази литературна игра. Защото самият Иван обича литературната игра, своята и общата – към колко епиграфи от своите събратя е „посегнал“ вдъхновено, за да почете поезията, да й се поклони…
Честит юбилей, Иване, бъди здрав и остани дълго с нас, с „болката и свободата“ да обичаме твоята поезия!
МИРЕЛА ИВАНОВА
Археология на изричането
В своето „Автопредговаряне” към лирическата автоантология „Дърво на хълма” от 2001 г. (изд. „Слово”) Иван Цанев е написал: „До края на 2001 би трябвало да се появи Археологически разкопки (подбрани стихотворения в превод на чужди езици). Що се отнася до още неиздадените Посвещения и епитафии, почти половината от тях помествам в тази книга.”
Точно след 20 години лирическата автоантология „Археологически разкопки” („Жанет 45”) вече е факт. Видно е, че тя не отговаря точно на заявените през 2001 г. намерения, защото тази сегашна антологична лирическа книга носи щедро, но друго подзаглавие – „Късчета от счупена поема. Преизбрани стихотворения. Подбор от недоизреченото. „Посветени сонети”. Да променя концепцията в наредбата на ръкописното съдържание в никакъв случай не е изненедващо за този поет. И все пак – дали пък назованото някога като превод на чужди езици не е тъкмо това, което имаме днес? Вероятно не би било странно и да се усъмним (с усмивка) дали пък неволна техническа/редакторска грешка не е изписала някога „0” вместо „2” в годината, обещана за раждането на „Археологически разкопки”. И дали тогава, през 2001 г., поетът всъщност не е предрекъл съвсем точно явяването ѝ – през 2021 година.
А именно с припомнянето на някогашната антологична книга „Дърво на хълма”, начева „Археологически разкопки”, защото още първите ѝ страници представят „Късчета от счупена поема” във вида, в който тези късчета са познати от „Седмодневник на поета (седем късчета от счупена поема)” в изданието от 2001. Което пък унаследява (но само) заглавието си още от „Седмоднев” (1987). Оттам насетне в сърцето на новата автоантология са поставени текстове от цикъла „Подбор от недоизреченото”, последвани от цикъла „Посветени сонети” – с кодовете на предишна памет за литературни и човешки родства, но и с (не)изненадващо нови движения върху цялостния релеф – както на всяка сонетна гравюра, така и в съдържанието на общия списък. Тъкмо „Подбор от недоизреченото” обаче ми се привижда като антологично средоточие, но не единствено заради мястото, което му е отредено в композиционния модел. Вероятно и този цикъл ще изкушава тепърва литературните изследователи да доловят новите светлосенски в променливото, но устойчиво и устояващо Иван-Цанево лице – с уж позната, но и изненадваща острота сред деликатния ритъм на тези редове, с доведеното този път почти до предел метасамосъзнание, метапроникновение в персоналната творческа територия. Да се вслушаме, за да чуем отново: „Докато самозванците се дуят, роденият свирец не пада духом – надува си, но без да се надува. Естествено, щом има въздух в дробовете и копнеж в душата”, „…и колкото и да слухти литературоведчикът, до днес не е разчел съставките на тишината”, „Господи, смили се над страхливите душички, дето се спотайват чак в петите – отучи ги от пълзене, гордата походка им върни!”, „Толкова охолни недоволнички и мамини бунтари се боричкаха системно със системата, която ги отхрани, охранявайки подполната им младост (от ненаши съидейници)”, „О, през която и епоха да живее моралистът, според него нравите са все в упадък!”, „Чистофайнико, защо не запуши ушите си, докато слушаше откровенията на мръсника?”. Подразбираща се е уговорката за извеждането на тези късчета от контекстите им. Но тези 22 фрагмента в цикъла от новата антология, цялата им динамична, актуализирана в днешен контекст алегорико-метафорична плътност, мощният ресурс за разчитане, който излъчват и най-вече – етическата стабилност, върху която са изградени и която тук ми се струва повече от всякога, повече от където и да било по страниците на неговите лирически книги – убедено, настояващо авторефлексивна, могат неочаквано да ни стреснат с едно, макар и очевидно, но все пак стъписващо просветление. То е свързано с десетилетните нагласи към тази поезия, които с основание представят уникалността ѝ и през нейната съзнателно поддържана от автора неокончателност, не(до)постигнатост, поезия, несекващо преработвана, шлифована всеки път преди да се вмести – винаги отново временно – в някаква финална гравьорна отливка на самата себе си. Това е така и можем да го видим и тук – в новата автоантологична версия в на лириката му, прибрана измежду кориците на „Археологически разкопки” (още една сладостна болка за литературните историци, особено за онези сред тях, за които е особено важно да проходят текстологичните синусоиди в движението на едно творчество). Но заедно с това епицентърното полагане на „Подбор от недоизреченото” – и с отчетливия реторически ход на озаглавяването му – оголва пред очите ни непоколебимо здравата нишка, онова устойчиво на заплашителни и далеч не само идеологически разлюлявания ядро – през всичките тези десетилетия. По ясния днес отпечатък на това недоизречено можем да ре/конструираме цялата генеалогия на нередактирания и винаги завършен в своите основания етическия дух на този поет и на тази поезия. За да установим, че тя, въпреки привидната колебливост на всички преработващи и пренаписващи процедури, съвсем неколебливо изрича, че винаги е изричала, дори когато изглежда иначе. Дори когато измежду стиховете ѝ светят недоизречения. И дори когато ни мами да влезем в съвсем осъзната илюзорна роля на притежаващи временна читателска власт над стиховете и се самозалъгваме, самодоволно при това (както каза още преди години проф. Михаил Неделчев), че е възможно да постигнем тази поезия в целостта ѝ.
От много дълги години насам отглеждам убедеността си, че фрагменти или дори цели творби от Иван-Цаневата поезия носят молитвена сила. Най-първо се роди това усещане с емблематичната му творба „Дърво на хълма” и нищо през годините не разколеба способността на слуха ми да чува това стихотворение именно като своеобразен посредник между светове – през тайнството на молитвения ритуал. Който дори и за не съвсем посветения винаги е и опит да превъзмогне кръговете на гняв и болка, безверия и слабости, да намери своята реч, своите думи в чуждия, т.е. непознат език, с който да разговаря и с онова дърво – на хълма, някъде, далече… И поезията на Иван Цанев прави възможен този превод. Сред тъмните пластове на свечеряването просветляващо блестят бавните и дълголетни нейни археологически разкопки. Да следваш отблясъците ѝ – с поглед възхитен, завързан със светла нишка за думите, откриващи се из нейните пластове – е спасителна и вечна археология.
Археология на изричането.
ГЕРГИНА КРЪСТЕВА
