Ина Иванова
„Направени от вина” на Йоанна Елми е роман за домашното насилие, понасяно от жените в едно семейство – с мълчание, страх, откази, мания за контрол и саморазрушително послушание (защото „за хората, които не знаят какво да правят със себе си, любимата дума е „трябва“).
Със същата сила „Направени от вина” е и роман за емиграцията, която се осъзнава през липсите, но и през носталгиите. Независимо че етимологията на думата може да се изведе от тъгуването по завръщането у дома (а според М. Кундера в „Незнанието” и изобщо от тъгуването, което той припомня през известните Weltschmerz или saudade), емоционалната ни опитност често ни поставя в ситуация да носталгираме по големия архетип на детството – все едно щастливо или недотам. Детството на героинята (пък и на самата авторка) принадлежи на 90-те години и България от първите години на прехода. Затова дебютната книга на Йоанна Елми е и текст, фиксиращ острия, студен и гладен свят на децата, отглеждани в буренясалите ни градове през последното десетилетие на 20. век. Или ръждивите първи години на 21. век. Наративът на болката, последователно удържан в целия роман, възкресява столицата ни мръсна и настръхнала, но обичана така, както се обича нещо „осакатено”: „на инат, от съжаление, но и безусловно”.
Главната героиня има две имена – Яна в българските си спомени и Джейн, докато живее и търси мястото си в Америка. И тази двойна номинация е знак за спасителния трамплин на емиграцията, за скока отвъд Океана, с помощта на който тя мечтае да се еманципира от семейството си и да построи друг живот. Но и за принадлежността ѝ към две култури – и за предвидимо последвалото „навсякъде ничия”. Яна-Джейн има два езика, два конструкта, които действат едновременно – английският я интегрира, пришива я към повърхността на битийното, дава ѝ възможност да работи и общува в САЩ, но българският на детството и семейството ѝ я определя. Българският е единственият език, на който тя успява да премълчи или избълва в кратки изречения травмите си. Разказвайки ги. Формулирайки липсата – защото (оказва се) единствено през това, което ти липсва в социокултурния код, успяваш да усетиш на субатомно равнище, че си емигрант, че си присаден.
Въпреки плътния си, чудесно изграден екстериор, „Направени от вина” акцентира основно върху личните истории на три поколения жени – Ева, бабата на Яна; Лилия – майка ѝ; и самата Яна-Джейн. През „гласа” на Яна чуваме историята на семейството ѝ. Тайният свят на възрастните е пропит от насилие, ругатни и алкохол. Действащият патриархален модел с почти ритуална точност възпроизвежда ежедневните битови унижения, които жените в тази част на света, през недалечния 20. век, често са възприемали като норма(лност). И те всъщност не се бунтуват особено – нито майката, нито бабата на Яна. Точно тази примиреност нагнетява усещането за безотрадност, за несвършваща несправедливост.
„Ево, подай ми солта. Ево, подай ми миналото” е ритуалът, който разиграват бабата и дядото на героинята. И в него няма нито човешка милост, нито опит за преодоляване. Има семейство, зациклило върху възпроизвеждането на един и същ гневен разговор.
Майката на героинята е лекар и съпруга на мъж с проблеми с алкохола. Целият ѝ живот минава в онази унизителна липса на средства, в която действително живееха голяма част от образованите хора през първото десетилетие на прехода. Лилия обаче винаги е поставяла акцента отвъд бита: „Това ми липсва най-много. Свободата да избирам. Сега съм свободна само да умра”. Нейната педантична строгост не просто лишава дъщеря ѝ от усещането, че е обичана, а дори не умее да я защити от бащата-насилник. През цялото си детство Яна получава основно забрани. Вменява ѝ се чувство за страх и вина, тя расте със знанието, че светът е заплашителен и несправедлив. И когато пораства достатъчно, Яна-Джейн бяга от този конструкт. Бяга в САЩ заради смътната идея, че иска да премине „спокойно през случайната, неведома хармония на света”.
Романът на Йоана Елми е безкомпромисно точен в назоваването на начините, по които може да бъде съсипано едно детство. Отвъд благоприличието, толкова важно за поколението на родителите ни, отвъд допустимото и обществено приемливото. Детството на героинята ѝ е разпнато между страха и мълчаливото несъгласие. Но има една съществена отлика в сравнение с излезлите наскоро на български и други текстове, свързани с травматични детски преживявания („Неудобството на вечерта” на Марийке Лукас Райнефелд, „Разкази” на Мешчанинова, „Топи се” на Лизе Спит) – и това е фактът, че Яна е до известна степен охранявана, защитавана от останалите жени в семейството си, които всъщност са беззащитни почти колкото нея пред пияния ѝ баща. И тази двойствена, плашещо-похотлива и разрушителна ситуация (напомняща Константин-Павловите бебета с мустаци и бради) е колкото провокирана от балканския, по-близък до Изтока модел на фамилна йерархия, толкова и от обществените договорености, от отказа на институциите да се месят в отношенията вътре в прословутата „клетка на обществото“.
Затова и така силно се преживява – на всички нива – вечният за всички поколения разрив между вината и свободата. Твоето щастие струва болката на онези преди теб, затворените в собственото си време. Твоето еманципиране струва да обърнеш гръб на амбициите и желанията на родителите си, на тяхното „за твое добро“. Да познаеш отвътре тайния свят на възрастните и да простиш, защото носиш роднините и травмите им в себе си.
А „понякога истината е толкова трудна, че човек си измисля друга“, за да се спаси от суровото страдание.
Стегнат, ярък, поетичен, но и болезнено личен е наративът на „Направени от вина”, но авторката успява да постигне умиротворение и катарзис във финала. И макар че не винаги се случва, съпричастието и обичта са тези, които лекуват, дори рационално не знаем, че сме готови за подобна трансформация.
Йоанна Елми, „Направени от вина“, изд. „Жанет 45“, 2021.
