Разговор с Веселин Праматаров
Колко време работихте по „На конци. 1968. Една действителна история“? Как се зароди идеята за комикса?
Работата по създаването на комикса от замислянето до излизането му от печат в издателство „Кибеа“ ми отне повече от година с няколко малки прекъсвания. Идеята дойде от страна на г-жа Дагмар Остранска, директор на Чешкия културен център, която беше основен двигател на начинанието. Без нейните усилия и енергия, както и тези на Чешкото и Словашкото посолство в България, начинанието не би успяло. На среща в Съюза на художниците с нея и с Антон Стайков – историка на българския комикс, ми беше предложено да се заема с проекта. Приех идеята присърце, стори ми се изключително смислена и актуална – междувременно протестите у нас вървяха с пълна сила. Първоначално трябваше да получа готов сценарий, който да визуализирам. Но това така и не стана, тъй че сам трябваше да се заема с написването на историята. Много ценни за мен бяха материалите, които ми предостави Антон Стайков, както и посочването на ценни източници, към които да се обърна. Изредил съм основните на последната страница. Консултациите с Александър Димитров – единствения жив участник в събитията, бяха безценни не само за оформянето на сценария, но и за самото графично изпълнение на комикс новелата.
Как стигнахте до главната история в книгата – протеста на трима студенти през 1968 г.? От къде ползвахте информация?
Преди да пристъпя към сценария, трябваше да се заема с проучването на историческите документи и материали и да синтезирам в едно цяло морето от факти, с които бях затрупан. В началото си представях всичко като класическа комикс история, следваща относително популярна схема. Но тук бях изправен пред предизвикателства, свързани най-вече с това, че героите са действителни, че Александър Димитров е жив свидетел и участник в събитията, че самата история е реална – тоест историята в комикс новелата ми трябваше да следва стриктно хода на действителната история. Появи се и друго обстоятелство – изискването изданието да може да бъде ползвано като учебно пособие в образователния процес. Изведнъж 48-те страници, които имах, ми се сториха нищожно малко. В тях трябваше да опиша времето, да пресъздам контекста на събитията, да проследя хода им и да обоснова това, което правя. Самата 1968 година се оказва белязана със съдбоносни събития, разтърсили света из основи. Как биха могли да бъдат побрани в определения ми обем? Затова изцяло промених подхода си. Трябваше да събера хилядите парчета в едно, да поднеса на читателя не някаква енигма, судоку, а стройна и ясна история, която да не прилича на грубата и зловеща по мащабите си политическа агитация, характерна за онова време. Казано накратко, не можех да подходя като историк, не можех да се отпусна като писател, страниците бяха недостатъчни за една разгърната история в картинки – и в мен някак естествено се зароди идеята да създам колаж, конструкция от отделни знакови моменти, които да бъдат организирани в едно цяло на принципа на киномонтажа. Ето защо и самата комикс новела кръстих „На конци“, тъй като водещ елемент в историята са нишките, мотивите, зависимостите, повелите, линиите, които следваме. Тези „конци“ са скритите герои на комикса. Всъщност няколкото ни разговора с Александър Димитров бяха може би най-важната нишка, която трябваше да следвам, за да постигна желаното.
В комикса присъстват много политически личности от комунистическото минало на страната ни и на света. Обяснявате кои са те. Имате ли наблюдение как се възприемат те от онези, които нямат спомени от това време?
Така е, в комикс новелата се появяват някои от основните политически фигури от епохата. Би могло зад политическата фасада да се потърсят и по-сложни мотиви, да задълбаем в по-дълбоки пластове, но това оставям за друг комикс, друга история. В случая съм се опитал да запечатам, да „щракна“ случващото се, да намеря характерния момент. Всяка една от тези личности навярно е имала свой особен живот, своя „харизма“, но не това беше моята цел. Просто се опитах да внуша представата за гигантски театър, в който всеки играе ролята или на „кукловод“, или на „марионетка“. Надявам се тази „карикатура“ на времето да помогне на днешните млади хора по-ясно да видят границата между едните и другите и да им спести фалшивите представи, които една или друга идеология се опитва да насади дори сега, когато вече има достатъчна дистанция за ясна и точна оценка на случилото се.
Главните герои на книгата са млади хора, личности, които са платили скъпо за това, че са били единствените, които са се осмели да протестират. Как стигнахте до тяхната история?
Макар да съм бил шестгодишен по времето на описваните събития, все пак съм бил техен свидетел, пък и „живял съм социализма“. Ученическите и студентските ми години преминаха под знака на тоталитаризма и ръководната роля на Партията. Докато се ровех в материалите, разбрах, че кой знае каква разлика между 1968-ма и годините до 1989-а не може да се открие – все същата отровна атмосфера, все същият фалш. И тогава, и по-късно децата бяха карани да носят червени връзки и да крещят „Винаги готов!“, юношите не можеха да избират дали да бъдат или не членове на ДКМС, от това зависеше бъдещето на всеки един от нас, макар над всеки от нас да висеше въпросът „Що за бъдеще пък е това?“. Репресивният апарат на всички нива, огромната машина, която помиташе всяко инакомислие, при цялата си ефективност все пак се оказваха безсилни и съществуваха „острови“, на които идеите за справедливост, за лична свобода, за равенство успяваха да излязат на повърхността като малки индивидуални бунтове, искрици от човешкост, която се предава от поколение на поколение. Прегледът на документите от онова време показва много и различни несъгласия със случващото се, които обаче старателно са били потулвани. Историята на тримата студенти от есента на 1968 година е част от това недоволство, те са прекрасен пример как стремежът към свобода, към човешко достойнство успява да се съхрани и да оцелее въпреки Държавна сигурност, затвора и интернирането. „Ние не искахме да събаряме строя и да превземаме властта – казва Александър Димитров. – Ние искахме да изразим възмущението си от случващото се в Чехословакия, тъй като то беше несъвместимо с нормите на едно нормално човешко общество.“ Писането и разнасянето на позиви срещу една масивна въоръжена офанзива на пет армии се оказва единственото оръжие, използвано да опази гражданското чувство, без което е невъзможно съществуването на което и да било общество.
Дали картината влияе извън езика? Имате една илюстрация на чудовище. Разкажете повече за този образ.
На някои картината влияе силно и извън езика, на други недотам. Както казва Салвадор Дали в трактата си „Завоюване на безсъзнателното“, това „зависи от собствения ни параноиден капацитет“. Филмът „Агресията“ за тези събития на режисьорката Ана Петкова въздейства по един начин, книгата на Ангел Филчев „1968. Смазването на Пражката пролет“ по друг, статиите на Стефан Дечев, сайтът на Найо Тицин – по трети. Всички тези свидетелства посвоему допринасят за откриването на истината. С моя комикс предлагам нов, неизползван досега у нас начин, а именно със средствата на политическата графична новела да бъдат обяснени съдбите на тримата младежи, дръзнали да назоват с истинското му име „марионетка“ един партиен функционер, провъзгласил се за „кукловод №1“ в Републиката, и платили тежка цена за това. Пример в това отношение е и въпросното „чудовище“, както го наричате. То е част от контрапункта, който въвеждам в началото, между „светлото лице“, което търсят хората в Чехословакия, и „истинското лице“ на социализма, чийто върховен израз е Съветската държава, Големият брат, на когото човешкото лице на малкия брат не се нрави и който взима строги мерки то да не се случи. Образът на чудовището е еманацията на този строй, който в стремежа си за господство е забравил човешката си природа. Появява се дори терминът „хомосос“, социалистически човек, изкривено подобие на гражданина на Русо и хуманистите от епохата на Просвещението.
Някои от илюстрациите в комикса са без реплики – там оставяте картината да говори сама – такава е онази, в която студените в Прага протестират за повече светлина. Някои реплики пък използват ключови за епохата фрази. В текст извън основната картина сте поместили обяснителни бележки или цитати. Може ли да се каже, че комиксът функционира като своеобразна енциклопедия на социализма, не само на 1968 г.?
От гледна точка на чистота на изказа навярно е трябвало да има повече илюстрации без реплики и без балончета. Аз лично не без съпротива прибягнах до „бележките под линия“, струват ми се прекалени за един комикс. В интерес на яснотата и недвусмислеността се наложи да направя тези компромиси именно защото днешното поколение просто не знае за въпросните събития. Ако това издание има шанса да се превърне в учебно пособие, тези „вмъквания“ биха подсказали на любознателния читател, който иска да научи повече за онова време, как да задълбочи познанията си и къде би могъл да открие повече подробности. По самата си природа комиксът няма как да бъде енциклопедия. Въпреки че съм използвал немалко преки цитати – от документи, от преса, от лични спомени, използвал съм дори някогашни вицове, цитирал съм старите имена на улици, вмъквал съм реклами и лозунги, не мога да кажа, че това е енциклопедия, защото знам колко много неща не съм успял да изразя. Например, освен Младежкия фестивал, за мен беше много интересна и писателската среща, проведена през онази година. Нейното описание също би допринесло за долавянето на тогавашната атмосфера и би засилило още повече контраста между порива за социализъм с човешко лице и действителния социализъм. В края на новелата прибавих чисто документална, фактологична част, в която са отбелязани само някои от възловите моменти. Пълната хронология на събития оставям на историците. Нямам претенции да правя такава. За мен тя е от интерес само дотолкова, доколкото обяснява действията на моите герои.
Разговора води: Яница Радева
