Слово при откриване на Поетичния Никулден 2021
Пламен Дойнов
Тази вечер сме се събрали да направим нещо непостижимо. Всички ние, които излизаме отпред, пред вас, ще се стремим да опишем една неописуема липса. Знам предварително, че това усилие е обречено на неуспех. Само че в самия опит да опишем тази неописуема липса се състои смисълът на общуването, смисълът да съградим отново общност.
Искам да говоря точно днес за общността на българските поети, част от които бяха фасцинирани от респектиращата осанка на Николай Кънчев през годините. Същата тази общност беше привлечена от магнетичното присъствие на Федя Филкова, особено тогава, когато след 2007-ма тя реши да подържа чрез този Поетичен Никулден паметта за Николай Кънчев и четенето на неговата поезия. Всичко това Федя Филкова правеше в името на идеята, че съществува една различна, специална общност от български поети.
Много често през последните месеци ми задават въпроси, а пък аз задавам същите въпроси на други хора, т.е. взаимно се питаме: Можем ли да направим така, че Поетичните Никулдени да продължат да съществуват? Ще се присъжда ли отново наградата за поезия „Николай Кънчев“? Кой ще върши това? Как ще го прави?… Само знаем кога трябва да го прави – винаги на 6 декември. Но отговорите на първите въпроси, боя се, никой не знае.
Участвайки в организацията на този Поетичен Никулден, аз се опитах да стигна до отговорите на поне част от тези питания и в момента никак не съм сигурен в техните отговори. Защото голямата дилема е дали съществува българска поетическа общност, която иска да има своя Поетичен Никулден. И трябва ли да има такива раздори в нея, заради които поетите да не си говорят помежду си? Защо тези раздори правят така, че на поканите за участие в Поетичния Никулден понякога отвръща една голяма тишина?
Благодаря на всички вас, които сте тук! Особено благодаря на онези, които отговориха на поканата и се съгласиха да прочетат стихотворния от Николай Кънчев и Федя Филкова. Защото това съгласие е отвъд обичайната куртоазия, отвъд традиционната суета да се изправиш и да прочетеш текст пред публика. Разбирам как на някои от вас им се е наложило да преодолеят различни предразсъдъци и прегради, изпречили се в миналото между нас, за да бъдат днес тук. Благодаря на всички, които по една или друга причина отказаха да участват, но отговориха на поканата и любезно отклониха възможността да четат стихотворения тази вечер по различни, наистина извинителни причини.
Но аз няма да инвентаризирам мълчаливите откази от участие в това четене. Няма да позволя да се правят интриги от тези факти. Защото би означавало да тръгна срещу собствените си думи. А те звучат така: Можем ли ние, които искаме да запазим духа на Поетичния Никулден, да преодолеем натрупаните между нас недоразумения, да продължим да си говорим и заедно да продължим да правим този празник? Кой има нужда от Поетичния Никулден? Кой има нужда от наградата „Николай Кънчев“? Кой се нуждае от обикновеното чудо – общуването между съвременните български поети?
Отговорите на тези въпроси предстоят. Нека след тази вечер всеки насаме си отговори на тях.
Най-важното е да бъдем чисти пред паметта на Николай Кънчев и Федя Филкова. Не дължим това на никого освен на самите себе си. Защото имаме нужда от този разговор. Защото, както казва в едно стихотворение Николай Кънчев, поезията на двамата разговаря на български с всички народи по земята, където безсмъртниче нека цъфти. И докато ги чуваме, докато ги четем и помним, имаме шанс да бъдем истинска общност от поети.
6 декември 2021 г.
