Гълъбина Захариева
Понякога в живота – неусетно, но и някак неизбежно – носталгията по отминалото превзема мисълта и времето започва да тече с обратен знак. И като че човек се вглежда през бинокъл в него, поема из поляните на детството и през „всичко, дето вече е напуснато“, обземат го отново всичките съмнения, споменът за първите любови и разделите. После някъде по пътя си ще спре и ще поиска прошка за това, което е било или пък не е, за пътите, в които смелостта не му е стигала, и накрая ще се сбогува. Към това ни приканва Наталия Иванова в стихосбирката си „Човек с бинокъл“ („Арс“, 2020) – към един бавен танц с паметта за нещата и за нас самите.
Макар и дебютна книга за нея, това далеч не е първата й изява. Наталия Иванова е отличена в немалко конкурси в областта на литературата, но и на журналистиката като „Liternet“ (2014), „Васа Ганчева“ – за постижения в журналистиката (2015), „Боян Пенев“ (2015), „Веселин Ханчев“ (2016), „С море в сърцето“ (2016), „13 века България“ – за литературна критика (2018) и др., а стихосбирката е финансирана по програма „Дебюти“ на Национален фонд „Култура“. Нейни стихове са публикувани в „Литературен вестник“, „Кръстопът“, както и в две антологии за съвременна българска поезия – „Jamђs olvidados / Никога забравени“ и в „Зоната“, том 1 („Арс“, 2020).
Тя е редактор и журналист и може би именно това задава отчасти подхода й – едно внимателно взиране в живота, наподобяващ Маркесовия магически реализъм (чийто създател впрочем също е журналист) с „кашпите, прелели от петунии“, благоуханията, нижещите се едно след друго поколения, неспирния дъжд, пророчествата и вглъбеното очакване, че скоро нещо ще се случи или ще прозрем това, което вече е било. При нея дъждът се извалява под формата на спомени, разказани от един извънвременен говорител, който ту е дете, ту жена в разцвета на младостта си, ту възрастен в залеза на живота си.
Стихосбирката включва 30 творби, подредени композиционно в три части: I. „Отдалечаване“,
II. „Наблюдение“, III. „Приближаване“, а заглавията са кратки или обобщителни, импресионистични, използващи части от самото стихотворение или ключови думи така, че да насочват към най-важното. Първо идва споменът за детството, където колебанията ни дотогава не покълват и в което, вкопчени с детинска инатливост, желаем да останем още 5 минути. После следва младостта с всичките си обещания за „утре“, без да знае, че се остарява. И накрая идва ред на старостта и бавното изтляване на тялото, когато се възвръщат всички спомени. Вглеждането през бинокъла прави миналото свидно. И незначителният спомен се превръща в скъп, например: как меко пада светлината в един следобед.
Като в билдунгсроман героят напуска дома, отдалечава се и забравя за него, за да се сблъска със света и да го наблюдава със собствените си очи и тези на своето поколение. В последната фаза – на зрелостта, намира пътя си към вкъщи или пък осъзнава, че накъдето и да поеме, пътят винаги го връща. Това е и фазата на примирение с действителността и намиране на място в нея. И Наталия Иванова, без да има тази опитност, се справя със задачата с една условност – запазва правото си да се съмнява до края и до крайност в себе си и в живота:
Все по-зорко гледам
и все така не знам кое е истина,
един бог знае има ли такова нещо:
да си сигурен въобще.
(„Взиране“)
В „Отдалечаване“ темите за детството, напускането на дома и пътя, който следва, не са единствените. Те се смесват с тези за времето в различните му форми (изтичащо, изтекло, циклично, синхронно…). А градът се явява основен топос на паметта, като безвъзвратно отминалото се възражда чрез привидно незначителната памет на сетивата:
Нямам друго родно място освен града,
от детството си помня дърветата,
оцелели за радост между кооперациите,
мириса на йод от единствения орех,
мириса на чай от единствената липа…
(„Път“)
Във втората част, „Наблюдение“, героят проглежда собствената си маломерност в света, наблюдава младостта си, собствения град и изобщо всичко свое. Младостта е винаги надменна към старите, „преминали през същото на пръсти“, забравяща, че не е вечна. Смирява се впоследствие и иска прошка. Темите за прошката и милостта към себе си и другите (защото те са част от нас самите) също са централни в стихосбирката:
човекът не е чужд, когато е човек,
той носи сенките на другите,
когато те не са го разпознали в тъмното
и в миг са се изплашили за себе си.
(„Милост“)
Разбереш ли другия, си успял да разпознаеш собствената сянка. Простиш ли му, значи си простил на себе си. А дистанцираното наблюдение е първа необходима стъпка.
В тази част пак говори същият човек, непрестанно съмняващ се в себе си, в истините и действията си. Но в акта на самокритика прозира всъщност смелост: да снемеш мантията на силния на деня, да приемеш упреците, които сам на себе си изричаш скришом, да си признаеш, че те е страх от това и това, че не с всичко си съгласен, но се чувстваш малък, липсва ти куражът нещо да направиш:
Но ето ни
с отложените бунтове и къса памет
живи сме и нищо няма да направим,
не се страхувайте от нас,
защото утре ще са равни раменете ни
и с вас ще питаме кои са тези,
които все повтарят „трябва“.
(„Трябва нещо да направим“)
„Отложените бунтове“, за жалост, са симптоматични не само за младите, но и за изминалите поколения на уморените. Показателни са и за съвременния човек, който в наши дни отказва вече да се жертва.
Веднъж отстъпили крачка назад и прогледнали цялото, следва повторната крачка напред – „Приближаване“-то. В тази трета част обаче сякаш темата за любовта е водеща. Въведена е чрез спомените за онази любов, която вече е отминала, за настоящата или неосъществената. И любов ли е било въобще? Незавършените истории се доизмислят непрестанно, а с годините дори трагичните заприличват на изгубен рай. Защото паметта е винаги измамна. Тя се ражда при отдалечаването, за да ни приближи отново към почти същото, но някак видоизменено.
В „Човек с бинокъл“ движението е и вертикално: от корените към короната, от града към планински върхове. Особено видимо е в стихотворението „Път“, където колкото повече човек се изкачва, толкова по-малък става, а щом високото бъде постигнато, пред погледа, изненадващо, отново изниква домът. Това обръщане назад е едновременно равносметка на извървяното, но и осъзнаване на тепърва предстоящото или още – един анализ на крехкото и неизбежното.
Затова Наталия Иванова ни приканва да хванем бинокъла със собствените си ръце и да поемем по стъпките на своя опит. При нея частното и индивидуалното извикват личен спомен и се превръщат в активно съпреживяване. Стихосбирката ни подтиква към едно носталгично пътешествие в паметта през онова, което сме мислили и сме си обещавали, множеството колебания, собствените ни победи и разочарования. Към едно сладостно, но и болезнено завръщане с „надеждата познатото да бъде вечно“.
Наталия Иванова, „Човек с бинокъл“, изд. „Арс“, 2020.
