Да избършеш потъмнелите звезди

Популярни статии

Неда-Мария Величкова Панайотова

бр. 1/2022

Аксиния Михайлова е познато име в новата българска поезия от 90-те години на XX в. насам, както и като преводач от френски език и съставител на сборници с лирика. Тя е носител на няколко значими бълагрски и международни поетични награди, между които една от най-сериозните световни награди на името на Аполинер през 2014 г., удостоена е и с високо отличие на Република Латвия – „Рицар на Ордена на Трите звезди“ през 2011 г.

Сама признава, че пише малко и между първата („Тревите на съня“, 1994) и втората ѝ поетична книга („Луна в празен вагон“, 2004)  минават цели десет години. Пише задъхано, после замлъква, за да се върне с книга, която грабва поредна награда.

Новата книга на поетесата „Изкуството да се сбогуваш“ – десета подред – е посвоему компендиум, защото съдържа стихотворения от три десетилетия – избрани и нови – в седем раздела.

Дали числата са значещи? Десет – с окръглеността си и баланса, както и седем – съвършеното число, съчетаващо земното и небесното. Това всъщност не е толкова важно, макар в този поетичен свят случайностите да са закономерни.

Като пулсираща идея в стихотворенията от различните раздели минава идеята за сбогуването. Но ако сме точни – това е по-скоро идеята за невъзможното сбогуване, за невъзможния избор между няколко избора, между няколко живота.

 

Всичко, което е част от теб,

има право да съществува

 

Макар да знаеш, че трябва да избереш „от няколко  нежности най-правилната“, това е труднопостижимо. Може би защото светът се сбъдва по-различен начин за всеки и дори когато преживяваме една и съща емоция, гледаме с различни очи:

 

Това оранжево сред пръските

дали за теб и мен е същото?

 

Сред ключовите думи в тази книга са думите белези, памет, дом и свобода, птици и плитчини, знамения и знаци. Всички те говорят за желанието на лирическата героиня да опише опознаването на света – като сочността на вкусен плод (стискам панер със смокини), като мъчителна самота, но и като надеждата за разперени криле на безсмъртна птица.

 

Така подхвърчаме по тротоарите

на този континент, всеки в своето ято,

кълвем зрънца, които случайността ни подхвърля,

препъвайки се в Запада, отдавайки се на Изтока,

и само един път в годината ставаме безсмъртна птица.

 

Дори повърхностният поглед открива удоволствието от вплетената културна символика: асоциации от Кавафис и Вивалди, през Октавио Пас, Ояр Вациетис, до Ариадна и Овидий, приказки и легенди. Но поетичната книга не е четиво за ерудити. Тя разплита духовната биография на лирическата героиня, в която липсата на любов или споделеността на света окръглят неговото преживяване. И всички неща са свързани помежду си:

 

Една пеперуда се откъсва

от измачканата риза на небето

и върху корема на Вселената

изплува кървава драскотина.

 

Или:

 

Слънцето си ляга в ореха,

едно гущерче пробягва по зида

и кожата ми, освободена от теб, диша

на синора на този следобед в края на август,

на синора на едно свечеряване, в което те няма.

 

Книгата „Изкуството да се сбогуваш“ е събрала различните пътувания на поетесата: не само географски, но най-вече духовни, пътувания, които не са завършени, защото няма как да се сбогуваш с частица от себе си. Когато търсиш петата посока („Така, преодолявайки петата посока на света, изграждаме нетленния си дом“). Когато жаждата за завръщане е всъщност жажда за ново начало, а необходимата раздяла, изкуството да се сбогуваш, е осъзнато като истинската ценност на човешкия избор, онова, което може би е равносметката със себе си.

Надмогването на умората, самотата, несполуките, оцеляването и осмислянето на своя път е сред философските послания на тази книга. Като дете поетесата се учи да срича света „с други някакви сетива“ и пак като дете знае:

 

Не ми остава друго,

освен да сглобя детския си телескоп

и да бърша потъмнелите звезди

докато пак разсъмне.

 

Тази книга не ни обещава разсъмване, но ни обещава насладата от поетичното четене, насладата от споделената мъдрост и красота, размисъл за истински важните неща. А това никак не е малко.

Аксиния Михайлова, „Изкуството да се сбогуваш“, изд. „Жанет 45“, 2021.

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img