Неда-Мария Величкова Панайотова
Аксиния Михайлова е познато име в новата българска поезия от 90-те години на XX в. насам, както и като преводач от френски език и съставител на сборници с лирика. Тя е носител на няколко значими бълагрски и международни поетични награди, между които една от най-сериозните световни награди на името на Аполинер през 2014 г., удостоена е и с високо отличие на Република Латвия – „Рицар на Ордена на Трите звезди“ през 2011 г.
Сама признава, че пише малко и между първата („Тревите на съня“, 1994) и втората ѝ поетична книга („Луна в празен вагон“, 2004) минават цели десет години. Пише задъхано, после замлъква, за да се върне с книга, която грабва поредна награда.
Новата книга на поетесата „Изкуството да се сбогуваш“ – десета подред – е посвоему компендиум, защото съдържа стихотворения от три десетилетия – избрани и нови – в седем раздела.
Дали числата са значещи? Десет – с окръглеността си и баланса, както и седем – съвършеното число, съчетаващо земното и небесното. Това всъщност не е толкова важно, макар в този поетичен свят случайностите да са закономерни.
Като пулсираща идея в стихотворенията от различните раздели минава идеята за сбогуването. Но ако сме точни – това е по-скоро идеята за невъзможното сбогуване, за невъзможния избор между няколко избора, между няколко живота.
Всичко, което е част от теб,
има право да съществува
Макар да знаеш, че трябва да избереш „от няколко нежности най-правилната“, това е труднопостижимо. Може би защото светът се сбъдва по-различен начин за всеки и дори когато преживяваме една и съща емоция, гледаме с различни очи:
Това оранжево сред пръските
дали за теб и мен е същото?
Сред ключовите думи в тази книга са думите белези, памет, дом и свобода, птици и плитчини, знамения и знаци. Всички те говорят за желанието на лирическата героиня да опише опознаването на света – като сочността на вкусен плод (стискам панер със смокини), като мъчителна самота, но и като надеждата за разперени криле на безсмъртна птица.
Така подхвърчаме по тротоарите
на този континент, всеки в своето ято,
кълвем зрънца, които случайността ни подхвърля,
препъвайки се в Запада, отдавайки се на Изтока,
и само един път в годината ставаме безсмъртна птица.
Дори повърхностният поглед открива удоволствието от вплетената културна символика: асоциации от Кавафис и Вивалди, през Октавио Пас, Ояр Вациетис, до Ариадна и Овидий, приказки и легенди. Но поетичната книга не е четиво за ерудити. Тя разплита духовната биография на лирическата героиня, в която липсата на любов или споделеността на света окръглят неговото преживяване. И всички неща са свързани помежду си:
Една пеперуда се откъсва
от измачканата риза на небето
и върху корема на Вселената
изплува кървава драскотина.
Или:
Слънцето си ляга в ореха,
едно гущерче пробягва по зида
и кожата ми, освободена от теб, диша
на синора на този следобед в края на август,
на синора на едно свечеряване, в което те няма.
Книгата „Изкуството да се сбогуваш“ е събрала различните пътувания на поетесата: не само географски, но най-вече духовни, пътувания, които не са завършени, защото няма как да се сбогуваш с частица от себе си. Когато търсиш петата посока („Така, преодолявайки петата посока на света, изграждаме нетленния си дом“). Когато жаждата за завръщане е всъщност жажда за ново начало, а необходимата раздяла, изкуството да се сбогуваш, е осъзнато като истинската ценност на човешкия избор, онова, което може би е равносметката със себе си.
Надмогването на умората, самотата, несполуките, оцеляването и осмислянето на своя път е сред философските послания на тази книга. Като дете поетесата се учи да срича света „с други някакви сетива“ и пак като дете знае:
Не ми остава друго,
освен да сглобя детския си телескоп
и да бърша потъмнелите звезди
докато пак разсъмне.
Тази книга не ни обещава разсъмване, но ни обещава насладата от поетичното четене, насладата от споделената мъдрост и красота, размисъл за истински важните неща. А това никак не е малко.
Аксиния Михайлова, „Изкуството да се сбогуваш“, изд. „Жанет 45“, 2021.