Разговор с литературния историк и българист Якуб Микулецки
Якуб Микулецки е българист и славист, работи в Славянския институт на Чешката академия на науките в Прага. Завършил е славистика и история в Университета в Пардубице, защитава докторат в Пловдивския университет. Автор е на монография за българската неофициална литература в периода 1944–1989 г., публикувана през есента на миналата година в Прага. Тя е и поводът за този разговор.
Господин Микулецки, преди няколко месеца в Чехия излезе Вашата книга „Между дисидентството, ъндрърграунда и сивата зона. Неофициалната българска литература 1944–1989“. Разкажете малко повече за интереса си към тази тема, как стигнахне до нея, как протече работата Ви?
Здравейте, уважаема доцент Бурова. Благодаря за интереса Ви към моята книга. Всичко започна преди няколко години в Пловдив, където следвах докторантура. Темата на моя дисертационен труд беше литературното творчество на чешкия поет, писател и философ Егон Бонди, представител на чешкия литературен ъндърграунд. Дисертационният ми труд, макар и с чешка тематика, възникна в България, в българска среда и върху българска почва, и така все по-настоятелно питах сам себе си каква е била ситуацията в т.нар. НРБ. По-късно, през 2018 г. спечелих конкурс за постдокторантски стаж в Славянския институт към Чешката академия на науките в Прага именно с проект за българската неофициална литература от периода 1944–1989 г. Тогава вече сериозно се заех с работата върху тази изключително интересна проблематика и така се роди книгата „Между дисидентството, ъндърграунда и сивата зона“. С това издание си поставих за цел да запозная чешкия читател с положението в България – една страна с подобна историческа съдба в следвоенния период. Надявам се книгата ми да послужи като основа за едно бъдещо компаративно сравнение между държавите от тогавашния социалистически лагер.
Изследването Ви е с обем от 500 страници, така че с този въпрос със сигурност ще Ви затрудня, но все пак – ще щрихирате ли накратко основните си тези за българската неофициална литература от 40-те до края на 80-те години на миналия век?
Наистина много труден въпрос, но все пак ще се опитам да обобщя някои от своите наблюдения. Неофициалната литература в НРБ не е била свързана с организирани дисидентски структури, в повечето случаи тя е била проява на индивидуален творчески акт. Съответно доста от авторите, на които обръщам внимание, са били малко известни или съвсем неизвестни както в страната, така и зад граница. В сравнение с чехословашкия случай, където самиздатът е подкрепян до известна степен материално, финансово и психологически от Запада, в България такава помощ и „защита“ липсва. Докато в Чехословакия властта вече няма силата да спре нарастващия самиздат и се примирява с него, за българските комунистически власти не е трудно да се справят с отделни случаи и опити за самиздатска дейност – режимът се разправя решително с подобен „произвол“. Що се отнася до самите литературни текстове, бих ги поставил в две основни категории. Първо, творби, които със своето съдържание са насочени срещу доминиращия партиен дискурс и се явяват като негова антитеза. И второ – литературни творби, които не са пряко насочени против обществената действителност и са стриктно аполитични; има любовна и природна лирика, срещаме се също с философстваща поезия, в която лирическият субект изживява дълбоки екзистенциални драми и т.н. В българския контекст не всички неофициални текстове са антитоталитарни и не всички антитоталитарни творби са неофициални. Например „Тихик и Назарий“ от Емилиян Станев е пълен с антитоталитарни алюзии и излиза по официален път. Друго, което е типично за българската неофициална литература от времето на социализма, е един младежки бунт срещу ценностната система на по-старите поколения. Особено от 60-те години нататък бунтарите са до известна степен вдъхновявани и повлияни от идеите на западната контракултура. Тя, макар и „левичарска“, намира в България плодородна почва, понеже и тук, в „социалистическия рай“, вече е сформирана новата управляваща класа – червената буржоазия, която живее своя буржоазен живот за сметка на широките маси. Именно младите хора биват обикновено чувствителни към обществените неправди и имат смелост да се изправят срещу тях. Бунтът срещу ценностната система на статуквото понякога прониква и до официалната литература, но в повечето случаи е спиран от цензурата и остава заключен в чекмеджетата или стига до ограничен кръг читатели като самиздат.
Вашата родна литература – чешката, има огромна неофициална традиция в периода на социализма и тя е детайлно проучвана през последните три десетилетия. По отношение на нея съществуват много по-ясни разграничения между понятия като „алтернативна“, „неофициална“, „самидздатска“, „ъндърграунд“ литература и т.н. В българската литература явленията са доста по-дифузни. Как прилагате подобни определения към нея и къде прокарвате границите между тях?
Това е много важен и сложен въпрос. Понятието „алтернативна“ може да се отнася както за неофициална, така и за официално публикувана литература, както показва например Пламен Дойнов със своя „алтернативен канон“ в поезията, където основната част от включените от него автори са публикували своите творби по официален път в държавни издателства. Те са алтернатива спрямо соцреализма, а не спрямо официалната литература като цяло, защото те са интегрална, макар и маргинализирана част от нея. При „самиздатската“ литература е друго, тя е такава, която е „самоиздавана“ в няколко екземпляра, обикновено по аматьорски начин – най-често в машинописни копия с помощта на индиго, но са употребявани и други техники (списанията „Мост“ и „Глас“ са фотопечатни издания). Самиздатът е начин на разпространение, а не някакъв литературен стил или направление. В чешкия случай като „ъндърграунд“ се подразбира само една част от неофициалната литература, самоопределяща се като естетическа и стойностна алтернатива не само на културния мейнстрийм на социализма, а също и на консерватизма на чешкото дисидентство. Според мен ъндърграундът трябва да има определен контракултурен етос, да се проявява като естетически и аксиологичен бунт срещу общественото статукво. Струва ми се, че в българския контекст това се отнася напр. до софийските авангардисти от групата „Кукув ден“ от 70-те и 80-те години.
Изследването Ви е много детайлно, спирате се на различни аспекти на литературата от раглеждания период и на творчеството на голям брой творци – някои известни, други – слабо познати. Стигнахте ли до някакви неочаквани за самия Вас открития в хода на писането на труда?
Запознаването ми с непознати за мен дотогава автори беше много интересно и вълнуващо. Когато прочетох например романа на Филип Дахилов „Хроника на жестоките дни“, се учудих защо този изключително интересен автор е така малко познат в България. Също сред поетите, чиито творби са били публикувани като самиздат, могат да се открият изключително интересни творци. Поети като Васил Урумов, Севдалин Генов, Христо Николов – Ричката, Красимира Алексиева бяха съвсем непознати за мен, а те всички и много други са издавали своите творби под форма на самиздат – извън издателските структури, контролирани от партията-държава. Трябва да призная, че много ме вълнува и поезията на Георги Мицков, който е бил познат само като преводач преди 1989 г., а е бил и много талантлив поет с една изключително задълбочена екзистенциална нагласа. Неговото стихотворение „Единак“ е много силна поетична изповед на човек, изтласкан по политически причини в периферията на социума.
Познавате добре изследванията на българските литературоведи по темата. Има ли случаи, в които Вашата гледна точка се разминава с техните изводи? Помагаше ли Ви при изследването фактът, че познавате процесите и в други източноевропейски литератури от разглеждания период?
Що се отнася до темата на книгата ми, българските литературоведи свършиха огромна работа в последните три десетилетия след падането на Живковия режим, всъщност моят труд се базира основно върху техните постижения. Не смея да си представя как би изглеждала книгата ми без безценните изследвания на Пламен Дойнов, Цвета Трифонова, Вихрен Чернокожев и редица други. Относно разминаването не мисля, че съществуват някакви изводи и тези, които се разминават съвсем, по-скоро биха се намерили нюанси, но фундаментални различия според мен няма. Единственото, което е различно в концепцията на моята книга, е ключът при избора на текстове. В повечето случаи той е ясен – става дума за литературни текстове, които не са били публикувани навремето по официален път, а са останали в писателското чекмедже, излезли са във формата на самиздат или са били конфискувани след официалното им издаване. Разбира се, има и изключения, когато привеждам и анализирам и творби, публикувани официално, но това е само за да се покаже защо например даден автор е бил остракиран и наказан от „отговорните другари“ в културния апарат. Относно последната част на въпроса Ви, мисля, че концепцията ми е доста повлияна от съвременното чешко литературознание. Неофициалната литература от времето на социализма се разглежда не като някакво монолитно и едноцветно поле, а като разноцветна мозайка, в която намират място най-различни идейни, естетически и стойностни ниши. В чешкия случай по този начин е разглеждан т.нар. „ъндърграунд“, който е смятан за едно специфично контракултурно гето, приемащо отчасти образци и модели на западната контракултура. Подобни контракултурни гета е имало например и в Полша, където те се разграничават не само от официалната соцкултура, но не приемат и консерватизма на Римокатолическата църква и някои среди от полското дисидентство.
Ако продължим тази съпоставителна тема, кои са характерните специфики на българската неофициална литература в контекста на останалите източноевропейски литератури, или поне на тези, върху които имате по-подробни наблюдения?
Мисля, че няма да е изненадващо, ако кажа, че в сравнение с чешката и полската литература в България самиздатът е бил сравнително слабо явление. Според мен съществуват обективни исторически причини. В Чехословакия самиздатът се развива най-мащабно след смазването на Пражката пролет през 1968 г. Тогава много писатели – реформаторски настроени комунисти, са били остракирани и изтласкани от официалните структури без възможност да публикуват. Става дума за десетки и стотици влиятелни интелектуалци с богати контакти в чужбина, те формират основната човешка база за организиране на самиздата, а впоследствие след появата на Харта 77 получават и материална и финансова подкрепа от Запада. Подобна е и ситуацията в Полша, особено след 1981 г. Там самиздатът (т.нар. „drugi obieg“) е свързан с опозиционния профсъюз „Солидарност“ и влиятелната Римокатолическа църква. В България ситуацията е съвсем друга, няма август 1968 г., няма го и военното положение на Ярузелски. В България всички прояви на политическото несъгласие с режима на Живков са смазани жестоко. Затова и самиздатът в България е ограничен, още повече че българският самиздат много рядко има политически характер, това се случва чак в края на 80-те години. Дотогава актът на литературния самиздат е просто желание да видиш творбата си в книжно тяло, да я дадеш на приятели, да я запазиш за бъдещите поколения. Често пъти става дума за библиофилия – любов към книгите.
Кои други теми, свързани с българската литература, Ви интересуват? След издаването на книгата насочвате ли се към друго българистично изследване?
Докато работех върху проекта, се докоснах отчасти до една друга тема – емигрантската литература. Това е проблематика, която напоследък много ме привлича. Би било интересно да се проследи развитието на емигрантската литература, писана на български език в периода 1944–1989 г. Тя е доста богата и предлага обширен текстов материал, за съжаление разпръснат по най-различни места по света – Германия, Италия, Франция, САЩ, Канада. Пишещи емигранти произхождат от какви ли не идейни и политически среди – от ратници и легионери, през „пладненци“ и социалдемократи, чак до анархисти и избягали бивши комунисти. Разбира се, има и стриктно аполитични автори, за които не идеологията е важна, а по-скоро автентичното литературно творчество, освободено от цензурни намеси и партийно-политически съображения. Българската емигрантска литература е явление, което остава малко известно и до този момент, струва ми се, не е било изследвано систематично. Наскоро прочетох например „С трева обрасли“ от Атанас Славов и се убедих, че този тип литература, издадена в някоя от западните страни преди 1989 г., определено има какво да предложи – и то не само на българския читател.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
