Пламен Дойнов
Когато на пленума на ЦК на БКП между 2 и 6 април 1956 г., констатират, че към дотогавашния министър-председател на НРБ Вълко Червенков се е разгърнал през годините „култ към личността“, всички удобно премълчават, че такъв култ се е практикувал още приживе на почиващия по това време в мавзолея Георги Димитров. Но „героят от Лайпциг“, въпреки че се откроява като още по-верен ученик на Сталин, е изключен от порочната историческа верига. Той започва да играе ролята на български аналог на Ленин – безгрешен революционер и вечен вожд и учител с неугасимо мавзолейно битие, докато за Червенков остава неблагодарния етикет на български Сталин – обожествен сатрап, повярвал в злия си гений. Така продължително време пропагандата затваря „епохата на култа“ в НРБ между 1950 и 1956 – годините на червенковизма.
Обикновеното проучване обаче веднага показва, че култът към Георги Димитров е съвсем навременен и последователен, т.е. прижизнен и тотален, подготвен още в месеците преди окончателното му завръщане в България между септември 1944 и ноември 1945 г., за да го превърне до смъртта му на 2 юли 1949 г. в живо въплъщение на безпрекословен диктатор, в български Ленин и Сталин, взети заедно. Георги Димитров през 40-те, Вълко Червенков през 50-те, след тях Тодор Живков (той изчаква почти до 80-те) – все имена, около които се разиграват сцени на прижизнено обожание.
Разбира се, в това няма изненада. Култът към актуалния водач е сред най-разпознаваемите белези на една диктатура. Пропагандата работи. Певци песни за него пеят. Художници го рисуват – едновременно обикновен и внушителен, достъпен и отдалечен. Когато умре на поста си, както става с Димитров, култът към него се трансформира в посмъртен. Още по-неудържим. Зазвучават траурни химни. Произнасят се клетви от продължители на делото му. Статуите му раснат като гъби на тоталитарната памет.
Защо разказвам всичко това? Има ли някаква „поука“ за днес? Трябва ли да свържа тези изречения с актуалния момент?
Няма нужда. Само нека знаем, че драмата започва преди това – приживе, с прижизнения култ към водача, който прави възможно поробването на разума и проясняването на погледа до остъкляване. Култ, който е подхранван със страх и корист, с истинска и фалшива вяра. И няма как да избегнем неприятната гледка, че винаги има големи и малки поети, които са готови да участват в официалния ритуал.
