Маргарита Бурмова
„Поразените“ на Тeодора Димова е творба, връщаща читателя във времето, когато политическата ситуация в България е била явен повод за проливане на кръв и дълбоко морално подкопаване на населението в името на наложената за правилна идеологическа рамка. Книгата е компилация от три разказа, целящи да пробудят гражданското самосъзнание, споени от идеята за поразяващата и унищожителна сила на тоталитарния режим в периода след 9.9.1944 г. и поставени, някак нямо, в плоскостта на настоящето. Дали романът е своеобразен словесен пантеон на загиналите от това време, или дълбока, раздираща похвала за оцелелите, онези, надмогнали мизерията, униженията и самия живот, е въпрос, чийто отговор се крие у всеки читател.
Въпреки времевата дистанцираност от конкретиката на сюжетните моменти, „Поразените“ е силно историческо ехо, обгръщащо съвременния читател в добре изградения художествен свят. Пространството по страниците на тази книга е метафоричен еквивалент на божествения модел – чистилище, ад и рай. Силният авторов отпечатък изтласква текста далеч след хоризонтите на литературната статика и изповядва неизказаните истини, недоказаната докрай бруталност и неизживяната човешка мъка.
Романът лесно може да се определи като опит за пълноценно прелистване на наслоените пластове страдание, тъй като освен основните три сюжетни линии, чиито нишки Димова разплита успешно до самия финал, плътността е подсилена, крепостта на страданието е допълнително укрепена от постоянно съпътстващите второстепенни разкази, предистории и ретроспекции. Има редица косвено засегнати теми като насилствено наложената цензура, опитите за обезсмисляне на религията и съпътстващите я ценности и други, като именно тези съдържания добавят стойност на реалното и уплътняват безпощадната линия на унищожение и в двата плана на повествованието. Теодора Димова силно набляга на продължителните и пенетриращи съзнанието завръщания към миналото. В контекста на книгата ролята на ретроспекциите като художествено изразно средство за засилване на мотивите за мъчение и изначална обреченост е ключова. На моменти обаче, заради честото обръщане на читателския поглед към миналото, фабулата на дадения сегмент се загубва. И то умишлено. Границите на обективната реалност, отвлечеността на миналото, в което се намира както утехата, така и вкореняването на разрастващите се душевни дрязги и неизговорената безперспективност на бъдещето, са неясно очертани фундаменти, върху които се строи художествената крепост, обемаща в себе си всички измерения на човешката смърт – морална, идеологическа, физическа и душевна. Човешкото е заклещено в безвремието на скръбта.
Дори чисто графическото оформление на страниците е ключово за генералните внушения на текста. Диалозите не са отделени от останалия текст, което създава усещането за заклещващ преразказ, който води към прякото осезание на миналото, мъките, оковали героите в тяхното настояще. Изреченията са сложни, изключително утежнени, създаващи усещането за неминуемата протяжност на ситуациите, които описват. Дори само от формата, изгледа на текста и авторовото придържане към минимализиране на абзаците се появява чувство за обреченост, житейска монотонност и поробване на персонажите в матрицата на ужаса от преживяваното.
Душите на централните фигури са композирани по различен – нединамичен начин. Образите в книгата са ситуирани сякаш на шахматна дъска, на принципа на яркия и веществен контраст, което пречи да се осъществи по-задълбочен и широкоспектърен прочит върху личностните им сблъсъци. Има ясно изразени представители на доброто и злото, но естественото „преливане“ на индивидуалности, добродетели и поквара, присъщо за всеки човек, липсва. Дали това е поредният психо-литературен способ на писателката за изразяване на масовото политическо обезличаване, или просто пренебрегване на задълбочените психологически профили на героите, не знаем със сигурност. Тези, които системата е претопила в олицетворение на тиранията, нямат шанс да артикулират собствения си житейски разказ. Твърде вероятно, ако имаха, палачите и жертвите щяха да се изравнят и тяхната структурираща наратива роля в „Поразените“ – да се обезсмисли.
Трите разказа са сякаш шаблонни, конструирани по сходни начини, но разказващи различни истории, обединени от общата социална и политическа вакханалия на времето си. Няма особено голям колорит по отношение на пространството и душевните портрети на героите. Тази обединеност в начина, който Димова разказва, подчертава още веднъж обобщения образ на невинния човек, потърпевш от ситуацията. „Едноизмерността и статиката“ на повествователния механизъм обаче уеднаквява жертвения модел на отделния индивид и поставя основите за тъждествена тъга и общовалидност на емоционалните парадигми. Палачите са представени еднопланово, само чрез външността си – техните черти и маниери – обективната им грубост, която не предполага близост, за да бъде установена или засвидетелствана. Представата за привлекателността на потисничеството е сякаш заразна и плъзнала дори по лицата на хората, но оставяща трайни белези не в своите преносители.
Силната вяра и религиозната принадлежност като основно бутало на човешката екзистенция е традиционно схващане за Димова. Кодирано е и в книгата. Присъствието на множество библейски елементи е спойката и общият знаменател между протагонистите-мъченици и в трите повествователни сегмента. Вярата като фундаментален екзистенциален мотив, придаващ смисъл и изпълващ със сила, е парадоксално съпоставен с времето, в което се разгръща художественият свят – период на подкопаване на религиозните устои в България и своеобразното и многоетажно непризнаване на религията като човешки метод за придобиване на животоосмислящ мироглед. На нерелигиозно ангажираните читатели светът на героите ще се струва неадекватен за брутализма на онези времена, сюрреалистичен, а действията – като акт на примирение и приемане на обречеността. Това обаче не е докрай така. За трите жени, поставени в центъра на авторовото изложение, Господ е единственото спасение, самосиндикалната фигура, олицетворяваща избавлението и изначалния смисъл.
Българското литературно пространство има своите луфтове в искреността, що се касае до пречупване на действителността от Девети септември през призмата на художествените текстове. Теодора Димова напуска тези така удобно установени коловози на писателския и читателския комфорт и предоставя историческо, но и болезнено адекватно за нашата съвременност пространство от малко над 300 страници… такова за натрупване на наблюдения, за илюстриране на всеобщия смут, паника и разочарованията. „Поразените“ е роман, функциониращ като трибуна за болката и пиедестал на надеждата.
