С какво XXI век би разочаровал Хърбърт Уелс

Популярни статии

Елиф Шафак

бр. 3/2022

Хърбърт Уелс

В лекция, посветена на Х. Уелс, организирана от международния ПЕН клуб, авторката на „10 минути и 38 секунди в този странен свят“ възхвалява отдадеността на писателя на борбата с неравенството.

Учех в университет в Турция, когато за първи път отворих книга на Хърбърт Уелс. Открих старо издание в безистен с магазини за стоки втора ръка, където често купувах романи и списания и проверявах за нови албуми с хевиметъл. Книгата издаваше следите от предишните си собственици – по корицата имаше петна от влага и страниците бяха леко опърпани. Заглавието ѝ беше „Първите хора на луната“. По-късно щях да разбера, че в превод на турски то е полово неутрално, но в оригинал – The First Men in the Moon не беше.

По това време не бях запалена по научната фантастика. Книгата привлече интереса ми по причина, която не ми беше съвсем ясна. Романът обаче не се оказа сред приоритетите в списъка ми за четене. Тогава се увличах от руската литература; „Мъртви души“ на Гогол, „Записки от подземието“ и „Братя Карамазови“ на Достоевски бяха книгите, които формираха мисленето ми. Исках да чета текстове, които отразяват онова, което наричах „сурова социално-политическа реалност“. Подцених и пренебрегнах Х. Уелс и книгата му остана на лавицата дълго време, нежелана и непрочетена.

Нямаше специална причина да взема книгата на Уелс със себе си, когато се преместих от Анкара в Истанбул в началото на 20-те си години, тайно мечтаейки да стана писателка. Но я взех. Наех малък апартамент в близост до площад „Таксим“, на „Казанчи Йокусу“ – стръмната улица на майсторите на котли. Брокерът ме увери, че предлага апартамент с гледка. Ако поставиш стол в един от ъглите на единствения прозорец във всекидневната, която беше и кабинет, и спалня, качиш се на него, наклониш се достатъчно надясно и проточиш шия, ако небето е ясно и няма мъгла, издигаща се на хоризонта, можеш да зърнеш разпръснатото сребро на трептящата синя вода, частица от красотата на Босфора, и дори да бъдеш примамен ако не от самото море, то поне от смътното обещание за него.

Точно в този апартамент, в тези ранни дни в Истанбул, започнах да чета „Първите хора на луната“. По някакъв начин лунният град на Уелс, със своите поразителни каверни и капризно, изменчиво време, се свърза във въображението ми със стария мегаполис, в който се озовах, с неговите лъкатушещи улици и не по-малко странни хора. Местните обитатели на луната – селенитите, част от сложно устроено, технологично развито общество, не бяха лесни за разбиране. Нито жителите на Истанбул, както щях да открия по-късно.

Елиф Шафак

Уелс, който завършва биология и пише книги в различни жанрове, е в уникалната позиция да съчинява истории, които се оформят и израстват върху почвата на мултидисциплинарното знание. Това го отличава от повечето му съвременници на литературната сцена. Той не само долавя нашия екзистенциален стремеж към новото, необикновеното, експеримента, но и споделя опасенията си, свързани с тъмната страна на технологиите.

Уелс насища текстовете си с футуристични предсказания, от пътуванията в космоса до генното инженерство, от атомната бомба до световната информационна мрежа. Няма друг автор като него, който да вижда така ясно бъдещето на човечеството и така смело да го предрича.

Ако беше жив в самия край на ХХ век, какво би казал за нашия свят? Любопитна съм какво би помислил за необуздания оптимизъм, характерен за това време, споделян от либералните политици, политолози и хората в Силициевата долина; за наивното убеждение, че западната демокрация е триумфирала веднъж завинаги и благодарение на бързо развиващите се дигитални технологии целият свят, рано или късно, ще се превърне в демократично устроено глобално село. Какво би казал за лековерното схващане, че ако можеш да разпространяваш свободно информация отвъд всякакви граници, хората ще бъдат информирани граждани и ще взимат правилни решения в точния момент. Ако историята по дефиниция се развива линеарно в прогресистка посока, защо би трябвало да се тревожим за човешките права, върховенството на закона, свободата на словото или медийното разнообразие? Западният свят беше определен като сигурен, солиден, стабилен свят. Смяташе се, че демокрацията, веднъж постигната, не би могла да се разпадне. Как е възможно някой, който е вкусил от нея, да се съгласи да я загуби?

Ако бързо се придвижим напред във времето, ще видим, че тази дуалистична картина на света беше разбита на парчета. Земята под краката ни вече не е така стабилна. Навлезли сме в Епохата на Страха. Това е време на песимизъм, а светът, в който живеем, ни причинява болка. Ако Уелс беше жив днес, как би оценил този нов век, белязан от задълбочаваща се поляризация, нарастващ брой популистки авторитарни режими, удивително бързо разрастващо се консуматорство – включително консумиране на дезинформация – процеси, подпомагани от дигиталните технологии?

Наред със забележителното си прозаично творчество Уелс пише силни публицистични  текстове, засягащи политически, обществени и научни въпроси. Според него човешката история се превръща все повече в „състезание между образованието и разрухата”. Той страстно вярва, че „историята на човечеството в своята същност е история на идеите”. Уелс насочва смело стрелите на критиката си към своята родна страна, способен е да се присмива открито на самия себе си, да анализира своите недостатъци и глупави прищевки, да осъжда англоцентризма.

Историята доказва, че възходът на нативизма върви винаги ръка за ръка със засилване на бинарните опозиции. Ние срещу тях. Популистите демагози високо заявяват, че човек или е нативист, поставящ на първо място своята страна с цената на високи стени и заключени врати, които да ни предпазват от „проблемите на другите хора”, или напуска родината си и става част от глобалния елит. Това се двете възможни позиции, казват те. Уелс, който не спира да се интересува от въпросите на интернационализма, демонстрира умело, че е възможно да излезем от този шаблон. Не бива да се хващаме в капана на надменния ултранационализъм или на алчния глобализъм, задълбочаващ несправедливостите в нашия свят. Важно е да говорим за тази тема днес, когато се нуждаем от международна и от женска солидарност, в момент, в който имаме нужда от споделен и човечен свят.

Пандемията от Ковид-19 показа колко тясно сме свързани. Климатичната криза оголи факта, че никоя част от света няма да е имунизирана срещу глобалното затопляне. Пред човечеството стоят сериозни предизвикателства и с никое от тях няма да се справим чрез митовете на ексепционализма, нативизма и изолационизма. Срамно е, че във време, в което имахме крещяща нужда от международно сътрудничество, предпочетохме ваксинационния национализъм. Всичко това би разочаровало Уелс, ако беше жив днес.

Демокрацията не е медал, който сме спечелили и можем да сложим в рамка на стената, за да скрие някоя пукнатина. Тя е деликатна екосистема, жива среда на взаимодействие, контрол и баланс, разнообразие и включване, сътрудничество и съвместно съществуване. Трябва постоянно да полагаме грижи за тази екосистема. Изборната урна сама по себе си не е достатъчна за поддържане на плуралистична демокрация. Нека не забравяме, че в много страни с нелиберални авторитарни режими редовно се провеждат „избори”. Налагането на волята на мнозинството не е еквивалент на демокрация.

Освен от право да гласуваме се нуждаем от върховенство на закона, разделение на властите, свободни и разнообразни медии, независими университети, права на жените и на представителите на ЛГБТК общността. Когато се нарушават демократичните принципи и се обезсилват демократичните институции, когато политическият език става твърде агресивен и се насища с войнствени метафори, навлизаме в опасна територия. Монополизирането на властта е опасно. Нито политици, нито политически партии или технологични компании трябва да имат абсолютна власт в обществото. Историческото развитие не е стабилна линеарна прогресия. Новите поколения могат да повторят грешките на своите предци. Когато държавите направят крачка назад, жените и малцинствата са първите, които губят своите права.

Уелс вярва в литературата на идеите, в изкуството, което е ангажирано с проблемите на света и не се страхува да задава въпроси. Той си представя бъдеще, в което „жените са толкова свободни, колкото и мъжете“. Осмелява се да засяга теми табу, говори за равенство на половете и сексуално освобождение на жените, подкрепя контрола над раждаемостта във време, в което това никак не е лесно.

Хърбърт Уелс осъзнава дълбокия проблем на неравенството, знае, че неговото задълбочаване разяжда живота и подкопава шансовете за човешко добруване. Разбира и отчаянието на хората. В своята емблематична книга „Правата на човека” писателят казва: „Ако не преодолеем нарастващите затруднения на днешния ден и не постигнем нов световен ред на законност и сигурност, ако не съумеем да запазим спокойствие и да съхраним своя кураж, за да градим живота си на основата на истината, човешкият род ще загине – като умопомрачена, войнствена, говореща нечленоразделно, стопяваща се, деградирала тълпа от супернацисти на една опустошена Земя”.

 Превод от английски: Ружа Мускурова

Източник: „Гардиън“, 17 септември 2021 г.

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img