Дария Карапеткова
Чудя се дали ще се съгласите с мен, ако ви кажа, че една стихосбирка трябва да се чете като речник. Имам предвид хартиен речник, от онези, които бяха дефицитна стока в моите ученически години. Излизаха рядко, внасяха се още по-рядко, намираха се трудно и ги ползвахме жадно, настървено, бързо се разпадаха и страниците изтъняваха до прозрачност там, където ги хващахме, за да отгърнем и да продължим на следващата в търсене на… ами на какво, на смисъла, разбира се. Ако има място, което да наречем официалната квартира на смисъла, и място, на което да го търсим, то е речникът. Но невинаги го откриваме от първо четене.
Ето това е усещането, което трябва да изпитва човек пред страниците на една стихосбирка. Но кой ти чете стихове днес? Статистиката е безмилостна, цифрите са ясни. Днес не е златният век на поетите. Материалът на нашата епоха не е злато. Камъка, желязото и бронза също сме ги отметнали и имам тревожното чувство, че на нас ни се е паднала пластмасата. (Виждам, че вашата реакция прилича на моята.)
Та питам се: в пластмасовата епоха какво да търсим в една стихосбирка? И най-вече: какво би трябвало да ни предложи тя?
На първо място: памет. „Възрастта на думите е първото, което се обелва“ – прочитам вътре и си мисля как стиховете, от които има нужда днес, са реставратори на всичките ни паметници. На нашата отминала невинност, на близостите и на знанието. Има много начини стихотворението да съдържа знание, и има много видове знание, включително емоционално, които можем да получим от него. Но паметта е равносметка, а това често значи тъга. (На тази сцена за тъгата се знае много.) И да, вярно е, че днес май мнозина предпочитат да рецитират стихотворения, след които естественият възглас да бъде: наздраве! Може би има смисъл и в това.
Казвам смисъл и се сещам за речника. Разбрахме се, че възрастта е важна, затова отварям Найден Геров на думата „стих“. Времето през март е на стихове, пише вътре – менява се. Човек на стихове – непостоянен, навейничав, стиховит. Стиховито време. Знам му стиха – нрава, табиета. Знам му спатиите, с други думи – това от мен. Виж ти.
Но това не е достатъчно в пластмасовата епоха. Стихотворенията са призовани и да запълват онзи страшен, безпрецедентен дефицит на близост, който е характеризирал не едно и две исторически състояния на обществото. „Светът ми е с размер на твърде умаляла дреха“ – това изречение е покъртително, обезоръжаващо, то може да събори всяка стена. Твърди го двойкаджийката от последното стихотворение в книгата – „Двойкаджийка“, но всъщност го казвам аз. Аз съм двойкаджийката. И докато разговарях в последните дни с читатели на тази стихосбирка, установих, че те също претендират да са го казали, някои са тук тази вечер. Оспорвана титла… Но веднъж изречено и споделено, не било толкова страшно. И изобщо – забележително е как тази поезия може да бъде толкова крехка и така безстрашна.
Но не, и това не стига като очакване към стихосбирката в пластмасовата епоха. Трябва надежда. Каква ти надежда, та нали вътре пише: „Утре е най-спорната категория“… Нищо не предвещава да кажем: наздраве! Но вие помните, че сме решили да търсим друго в тези страници. Ще търсим смисъл. И ако те успеят да ни възвърнат „способността / да произнесем онези важни думи / които някой още може и да чака“ – е, значи сме търсили точно където трябва.
Пластмаса. И като контрапункт на нея – рециклиране. Всъщност, колко логично.
Амелия Личева, „Потребност от рециклиране“, ред. Дария Карапеткова, изд. „Лексикон“, 2021
Текстът е четен на представянето на книгата, което се състоя на 20 януари в Американския център на Столичната библиотека. В него участваха още Георги Господинов и Здравка Евтимова. Стихове чете Снежина Петрова.
