Савина Петкова
През октомври 2019 г. (ЛВ, бр. 31) писах възторжено за „Сувенирът“ с впечатлението, че едва година ни дели от обещаната втора част на филма. Както се очаква, англичанката Джоана Хог винаги си е представяла проекта в две части, разработени и заснети едновременно, но „пуснати“ поотделно. Като част от независимата сцена, нейните проекти трогват фестивалното жури, но рядко получават разпространение извън англоезичния свят. Филмите ѝ досега представляват камерни истории, в които потиснатите емоции на средната класа дирижират картини на лъжливо спокойствие. „Сувенирът I“ (2019) се различава от останалите със своята интимност, тъй като е вдъхновен от лични спомени. Фактът, че Хог продължава тази линия с втората част може да не е изненадващ, но определено е важно да се отбележи, че за режисьорка, която се слави с перфекционизма си подобна фриволност може да означава само творческа метаморфоза. Така, след двегодишна пауза по финансови причини, на екран излиза „Сувенирът II“ с премиера в секцията Quinzaine des réalisateurs на Международния кинофестивал в Кан.
Още преди три години ми се стори важно, че „Сувенирът I“ превръща лична история в материал за киноразказ, и то не какъв да е, а такъв, разкриващ болезнената истина, че може би животът започва едва след първата любов. Във филма главната героиня Джули (в ролята Онър Суинтън Бърн) се влюбва в тайнствения и харизматичен Антъни (Том Бърк), макар щастието им да е обречено на провал. Отровната динамика, в която се оказват вписани, е захранвана от хероиновата зависимост на Антъни, чиято ненавременна смърт от свръхдоза закрива първия филм. „Сувенирът II“ ни заварва точно там, където част едно ни е оставила – под завивките на Джули, в мълчание и ступор.
В началото на филма всички хора са представени като фонов шум за скръбта на Джули. Семейство, приятели и състуденти са загрижени, но не прекалено; съвсем в духа на класовата традиция, никой не вокализира чувствата си по травматичен начин, затова и не очакваме самата героиня да реагира другояче. Плачът е тих и приличен, предимно насаме, отсъстват напълно както невротични моменти, така и викове на отчаяние. Уязвимостта на Джули обаче се оказва нейната сила и благодарение на нея ходът на филма разгръща скръбта като процесуалност.
„
Връщайки се, знаех, че трябва да я защитя“, споделя ми 24-годишната Онър в интервю по повод премиерата на филма. „Последно я видях ранена и болезнено уязвима, затова много ми се искаше да я видя как успява да открие щастие след всичко това.“ Питам я дали ѝ се е сторило трудно да се въплъти отново в онова чупливо и пасивно момиче от първата част, и то след две години, които за млад човек често са не по-малко оразличаващи. Онър признава през смях, че самата тя много се е притеснявала от подобно развитие до последния ден преди снимките: „Въпреки това беше като да срещнеш стар приятел. Беше лесно“. Чуденето ѝ е напълно оправдано, тъй като Джоана Хог имаше по-специфичен подход за снимките на двата „Сувенира“. Макар че режисьорката познава Онър от малка (Хог е нейна кръстница), двете нямат твърде много допирни точки до 2017 г., когато се срещат на една гара в Северна Англия. Още преди да ѝ предложи главната роля на сурогатна на нея героиня, Хог я разпитва за темперамента ѝ, за връзките ѝ и за опита ѝ с манипулиращи мъже. Напасвайки душевните си разположения, двете явно разпознават невидимата връзка, която ще дари проекта с убедителност. По време на снимките на втората част Хог постепенно приобщава Онър в процеса на работа именно защото след известно време започва да разпознава напреженията между актрисата и героинята, различими и в сдвоения им образ.
Смелото решение, което „Сувенирът II“ предприема с цел да представи движението от отрицание към приемане, е свързано с киното като медиум. Така филмът прави скок в метанаративното поле. Изтормозена от неспособността – и незнанието си – как точно да се справи, Джули се обръща към едното нещо, върху което има контрол в живота си, а именно дипломния си проект по кинорежисура. Тук отново филмът се възползва от близостта на фикцията с реалността, вземайки назаем образи, реплики, срещи и най-вече поведения от дните на самата Хог в академията. Втората половина на филма се концентрира върху ролята на Джули като режисьор и това гарантира допълнително наслояване – актрисата, която играе фикционализирана версия на режисьорката, сега сама ще режисира. И за да стане още по-интересно, дипломният филм вече няма да е посветен на бедните рибари в Съндърланд, какъвто беше планът в началото на първия филм, а ще има за свой предмет връзката между Джули и Антъни. Това решение носи със себе си и допълнителен пласт на идентификация, тъй като Джули ще режисира друга актриса, която да изиграе самата нея. В ролята на Гаранс се въплъщава магнетичната Ариан Лабед, която става известна благодарение на филмите на Йоргос Лантимос и наскоро дебютира със свой собствен късометражен филм, който спечели немалко фестивални награди („Ола“, 2019).
„Сувенирът II“ продължава интерпретативната линия на кривото огледало: второстепенните герои помагат да разберем образа на Джули по-добре, тъй като самата тя предстои да се научи да артикулира своето присъствие. Ако в първия филм главният обект беше Антъни и огледалността се разглеждаше в рамките на тяхната връзка, то във втория се наблюдава едно специфично отваряне към света, и то опосредено чрез женските фигури. Освен актрисата Гаранс, другият важен женски персонаж е Розалинд, майката на Джули, която е изиграна с внимателна загриженост от самата Тилда Суинтън. В интервюто ни Онър не пропуска да отбележи колко различни са Джули и Розалинд от нея и майка ѝ в тяхната сдържаност и тихо разбирателство, „докато ние с майка ми сме свикнали на физическа близост, на прегръдки и закачки“. Така филмът се превръща в приобщаващо упражнение по отваряне и размяна на роли, женска солидарност и сестринство. Това е нова посока за Хог като режисьор, но се получава толкова естествено, че сякаш винаги е било заложено да се поеме по този път.
Интересно е да говорим за откритост и импровизация, когато филмите на Джоана Хог винаги са се отличавали със стилизираност, пестелив киноезик и детайлен мизансцен. Операторът Дейвид Редикър се завръща за втория филм с безкомпромисното си кадриране и плавното отместване на камерата като нежно махване с ръка, а в хода си екранът променя своя формат не един, а цели четири пъти, за да улови естествено моментите, в които „филм във филма“ заема цялото полезрение. В тези моменти ясно прозира любовта на Джоана Хог към класическите холивудски филми като „Аз пея под дъжда“ и към експерименталното кино, заснето на 16 мм лента. Що се отнася до изразните средства на филма, те са заложени да бъдат незабележими и да изпъкват единствено посредством диалога, разпределението на героите в кадъра (т.нар. „блокинг“). Тъй като „Сувенирът II“ започва от травмата и чертае траектория на рехабилитация, в саундтрака му са включени много повече песни, 80-арски хитове и класически композиции на Верди.
Вниманието ѝ към костюмните детайли и декора в „Сувенирът“ I и II се изразява в собствените ѝ дрехи от 80-те, реплика на апартамента ѝ, плюшените играчки на Онър, обувките, които Тилда Суинтън носи в дипломния филм на самата Хог от академията, за да ги носи Онър. Отвъд това пресъздаване на свят в миналото, Хог оставя място на зрителя да си поеме дъх. Затова и „Сувенирът II“ е апотеоз на скрупульозността и едновременно с това на умението ѝ да оставя героите сами да доведат наратива до своя естествен край. Експерименталният ѝ подход поставя актьорите в сцени без традиционен сценарий с цел импровизация на базата на предварителни разговори. Така Хог подкрепя своята Джули в нейния път, осъзнавайки, че въпреки всичко това не е нейният собствен път преди близо 40 години. Онър си припомня тежките моменти по време на снимките на първия филм и нетърпението, с което е приемала болката на героинята си: „Джоана ми повтаряше да изчакам, че има време Джули да се научи и обещаваше това търпение да се оправдае, макар че не знаех точно как“, споделя ми тя. Въпреки че няма актьорски амбиции да наследи майка си, тя се справя впечатляващо със задачата да представи две версии на героинята си, както и прехода помежду им. Чувствителността и доверчивостта на 24-годишната Онър се превръщат в нейния щит срещу евентуален провал или изкуственост – това личеше и в личните ни разговори.
В края си „Сувенирът II“ се възползва от трансформативния си потенциал, за да демонстрира как кривото огледало може да бъде врата. Наистина филмът радикално се променя – като тон, стил и сериозност – когато ни показва завършения дипломен проект (споделящ името „Сувенирът“) на Джули. Разбира се, това е и кулминацията на наратива, в която обаче изненадващо отпада въпросът, дебнещ от началото, а именно: „Възможна ли е изобщо подобна сублимация?“. Метанивата, на които работи филмът, се удържат взаимно, без да се сринат под тежестта на напластяването. Този експериментален кратък филм във филма преобразява цялата ни представа за стилистиката на двете части досега, но по съдържание пресъздава метафорично движението на Джули в гората на спомените, несъзнаваното си и страховете си. Пътят ѝ включва както разширена алегория за излизането от отровните цикли на самообвинението, така и смели по своята същност опредметени метафори. Призрачност, вълнение и самообладание са движещите сили на този кратък филм-резюме на двата „Сувенира“. В киното всичко е истинско и всичко е изкуствено; едновременното съществуване на двете (привидно) взаимоотричащи се истини би объркало всеки логик. Но логика в чувствата няма.
