Не сме чудовища, Рапунцел

Лидия Кирилова

бр. 4/2022

Съществуването ни е невъзможно без другите. Индивидуалността и идентичността на отделния човек в контекста на общността – невъзможни без осъзнаването за различност и съзнанието на Аза за самия себе си. Другостта е необходима, за да се избегне уравниловка и унифициране, за да можем със собствените си уникални характеристики и потенциал да допринесем за цялото и да компенсираме външните и вътрешните дефицити. Но кога тя се превръща в отчужденост и кога, вместо да е повод за взаимодействие и допълване, става аргумент за осъждане, сравняване, категоризиране и отделяне? Въпреки цялото и единството на човека, ние сме условни в материята, плътта, личността, характера, заобикалящия ни свят, и затова функционираме спрямо тази двойственост, разграничена от добро и зло. Но защо като части от цялото, вместо да се развиваме през допълването, се саботираме взаимно чрез съпоставянето?

Смятам, че това са едни от въпросите, които поставя третата книга на Никола Петров „Не са чудовища“. Разгръща темата за другия като необходима за оцеляването ни шизофренност и поставя на човечеството смъртоносната диагноза отчужденост. Определя реалността като чудовищна, защото с простото невъоръжено човешко око това можем да видим – чудовищното си отражение у другите. Само едната половина от дуалната си природа. Без да разбираме, че възприемането на другите като злодеи всъщност е неосъзната саморефлексия и нашият собствен образ. Стихосбирката констатира чудовищната епоха, докато с успокоение, заклинателно и ритмично я интерпретира като нещо нормално и съвсем в реда на нещата („Всичко е естествено, щом го има“). Необходимо зло, подходяща среда, за да се осъществи процесът на трансформация, на очовечаване и одухотворяване. Оправдава я с ясното съзнаване, че всичко е точно така, както трябва да бъде. Няма чудовища и жертви, а само роли, които биват разпределени и играни във вселенския спектакъл на съществуването. Няма и крайности, а неизброими нюанси помежду им. За да оцелеем, е необходимо да прозрем тази дихотомия и да не заемаме страна, а да бъдем част от човешкото цяло. Единствено автентичността и голотата печелят в ролевата игра на жертви и злодеи. Те са вечност, за чието достигане са необходими именно тези чудовищни условия. А отчуждението е сигурният признак за озверяване, ампутацията на човека от самия себе си.

Рапунцел

II

Щом чуждата досада е уют, щом чуждата печал

е мистика, щом ужасът на другия

не е ужас, щом краховете на отсрещния

са само повод за поука

и единствено съдбата ти

е твоята съдба, тогава можеш ли

да останеш чужда,

на върха на чужда кула,

отстранена

от самата себе си.

…

И можеш ли да чакаш,

без да чакаш никого. Тогава ще те има ли.

Стихотворението „Рапунцел II“ разгръща понятието за другост през отсъствието ѝ и през принудителната онтологична алиенация, която предизвиква необходимостта от друг като доказателство за собственото съществуване. В света на Рапунцел няма други и тя е принудена да осъществи себе си само и единствено чрез собствената си реалност и присъствие в нея. Това е парадоксът на тази реалност, ограничена до едно до болка познато изолирано съществуване. Ще има в нея „каквото от каквото си дадеш“ („Рапунцел I“). Обричането ѝ на липса на каквато и да е рефлексия поражда раздиращата необходимост от друг, за да добие смисъл всичко, всяко нещо, всяко събуждане и дихание. В първата част на стихотворението има една надежда и едно обещание – „Още малко и ще дойда“. Така, след появата на друг, който да изпълни със смисъл дните и нощите, да осмисли съществуването, след осъзнаването на тази изначална липса, се стига тъкмо до обратното в човешката ни реалност – отчуждаването. Рапунцел е жертвата-потенциален спасител, от чиято обреченост можем да се поучим, но човекът очевидно е развил потребност сам да носи кръста си и сам да се окичва с корона от тръни, затова невинаги успява да улови поуките и предупреждението.

Едно от посланията на книгата за мен е именно да се вгледаме в тази необходимост от другия и в самия него, като докосването, което ще ни спаси от това да останем приковани към самите себе си. Заблудата, че можем да сме си самодостатъчни, е манипулация на демона на отчуждението. Поведението на другите е форма на условност, която не ги идентифицира като чудовища, а позицията на жертва се корени в основните шаблони на егото и нуждата му от автономия. Посланието е закодирано още в заглавието – „Не са чудовища“, после разгърнато в парадоксалното препотвърждаване на с. 15 в стихотворението „Неприспивна песен“ – „чудовищата не са чудовища. Това е чудовищното“. Отрицанието и потвърждаването му сякаш ни освобождават от наслоената колективна потребност да сме жертви. Освобождават ни от натрупаната болка, която храни енергийното тяло на страдащия и ни казват, че ако няма чудовища, реално няма и жертви. И че определянето на другия като чудовище е защитният механизъм на психиката ни, познат като психологическа проекция. Може би намеква, че земното пребиваване всъщност е въплъщаване в роли, сляпо следване на правила и указания и трупане на убеждения, които могат само да ни попречат да достигнем до истинската си човешка и духовна същност, така че да я опознаем, както и да направим своя личен избор точно каква да бъде тя и като каква да се прояви.

Чудовища

са наизлезли в тези части на нощта.

…

Всички до един, Рапунцел, са омагьосани от теб. Всички

с най-дълбоки намерения.

Ни един не мисли, че ще стори зло. Дори и аз.

Ни един не мисли, че някога, че някому ще стори зло, Рапунцел:

Чудовищата не са чудовища.

Това е чудовищното.

Ние носим всичко в себе си. Телата ни са лодките на дуалността и изборът към коя крайност да се наклони лодката ни е лично наша отговорност. Ние сме алфата и омегата на страданието и на състраданието, на уязвимостта и злодеянието, на грехопадението и възвисяването, на всичко човешко. Стихосбирката се доближава до тъмната, демоничната човешка страна. Дори с чисти и дълбоки намерения, пак стигаме до чудовищни проявления и така запазваме мястото си в паяжината на Рапунцел-Арахне, която ни е омагьосала в качеството си на други да проявим себе си именно като такива, като присъстваме в крайностите, забравяйки за монохроматичното разнообразие от нюанси на сивото между тях.

Затова, а и не само, ни е нужна поезията, която да облагороди сетивата и да подреди хаоса ни. Както казва Пламен Антов в едно интервю: „В един свят, който от ден на ден губи човешката си същност, поезията трябва да остане изразител на тази същност“*. Отношението ни към другите е израз на отношението ни към самите себе си, което води до така необходимата за хармонията цялостност и цикличност. Тази възможна интерпретация ни предлага перспективата за единение с другите като единствената възможност за достигане до по-висше ниво на съществуване, която напълно изключва алиенацията като способ за утвърждаване на личността. Разглежда вероятността отделянето да е фиктивно, само на ниво живот и материя, като единствен път за очовечаване чрез одухотворяване още на земно ниво. Приемем ли я за даденост, приемаме и правото си на избор за възвисяване или падение на душата, но като начало – за осъзнаването ѝ изобщо. Както и за осъзнаването, че отговорността ни за нея, докато пребивава в тялото, е твърде голяма. А също и разбирането, че дуалността ни е нужна, за да пазим равновесие, а не да изпадаме в крайности и че само любовта притежава силата да я неутрализира и преобразува. „Да не забравяме и нуждата на егото постоянно да се намира в конфликт с някого или нещо, за да поддържа усещането си за отделеност между „аз“ и „другите“, без което не може да оцелее“ (Е. Толе – „Гласът на покоя“). Колкото егото е успяло да „зарази“ душата на преносителя си, толкова е и шансът за спасението ѝ след чудовищната фаза на трансформация.

Кулата на Рапунцел в нейната изолираност и самота, чакаща другия, за да осъществи себе си, правеща се на чужда, за да валидира присъствието си, е символът на осъзнаването, че за да се осъществим, ни е нужен именно този друг, когото трябва да приемем отвъд ограниченията на егото си. Само на върха на чуждата кула, отстранена от самата себе си, същността може да осъзнае необходимостта от сливането с друго същество на степен, много по-висша от материално-телесната. С това знание да възприеме взаимоотношенията не като унищожителна заплаха за идентичността, а като изключително духовно изживяване. В Рапунцел има констатация на въпроса – Ако съществуваме сами, ще ни има ли? Ако приемем, че ние всички сме едно цяло, един организъм, малки детерминирани частици от това цяло, то би могло фиктивната представа за другост да е двигател на съществуването, която обаче при апогея на егото и проявленията му се преобръща и изражда в отчуждаване. Променя функцията си и от съзидателна енергийна единица, придаваща смисъл и стойност, се превръща в разрушителна стихия, водеща до автофагия. Дори да се възприемаме като атоми, пак не можем да функционираме сами по себе си, тъй като има сили на взаимодействие в нас и извън нас, които обуславят функциите ни. Фалшивата самодостатъчност, на която е обречена героинята на Никола, чийто първообраз е тази на Братя Грим, е неестествена и създава дълбок вътрешен конфликт за нещо нередно. Тя не познава друг, но усеща екзистенциалната му липса. Необходим ѝ е външен източник, за да активира собствената си жизнена енергия. „А сега не знам какво. Опитай се да дишаш“ – е препоръката на Никола към нея за оцеляване, докато чака. В гръцкия и латинския език думите за дишане и душа са мъжкият и женският род на един и същ корен. Дали тази заръка на автора към героинята му не е повод за нея да отправи поглед към душата си?

В края на книгата, традиционно за издателство за поезия „Да“, има Речник на автора. Това е едно изключително ценно допълнение към същността на всяка книга, което повече ни доближава до представата за личността на автора и до спецификата на неговата поетика. В речника на „Не са чудовища“ Никола определя поезията като „най-близка до заклинанието“. Точните му думи са: „Когато се е сблъскал с хаоса на света, човек е започнал да го рисува, да го изпява, да го подрежда в други възможни разкази и колажи, да го люлее за успокоение, да му прави заклинания – и така може би е тръгнало всяко изкуство. За мен поезията е най-близка до заклинанието“. Това схващане на Никола за поезията може би обяснява и заклинателната форма на неговите текстове, отличаващи се с неколкократни повторения на най-ключовите си фрази. Повтарящ се монотонен ритъм, минорен, но и дълбоко утешителен в същото време. Магически формули за утехата, че макар светът да е загубил човешкия си облик, това може и да е за добро. Може и да е необходимият за истинската трансформация подготвителен етап – да озвереем, за да се очовечим и одухотворим. И тези чудовищни маски, образи и роли, да бъдат премахнати и ритуално изгорени. А докато сме в пъкъла на тази фаза, да четем поезия, за да сме имунизирани, защото „Поезията не трябва да върви верноподанически според света, а да му се съпротивлява. Да е критическото му метасъзнание от името на цялата останала човешка материя, която го съставлява“*, тя е амулетът срещу мрака, демоните и злото, което живее у всички нас и ще ни помогне да изберем на коя страна да наклоним лодката си. Трансформацията може да се случи само на равнището на земното, на нивото на страданието и пречистването чрез осъзнаване и разбиране на онези закони, които не могат да бъдат нарушени.

* Пламен Антов, „Слабите жестове на поезията“, интервю с поета за поредицата „Какво се случва в новата българска поезия?“. – Литературен вестник, бр. 19/2020 г.

Никола Петров, „Не са чудовища“, издателство за поезия „Да“, 2021