Милена Кирова
Със седмата лирическа книга на Амелия Личева вече сме сигурни, че тя поддържа ритъм да публикува по една стихосбирка средно на пет години. Може да изглежда необичайно дълго, ако споделяме романтичната представа, че поезията се прави с вдъхновение. Резултатите показват друго: всяка нейна книга е различна от тези преди нея, всички заедно подреждат сложна траектория на интелектуално развитие, а последната винаги е най-добра досега.
Новата книга е стилно издание, което сдвоява текста с графики, очевидно специално направени за него от Веселин Праматаров. Тя съдържа трийсет и осем стихотворения, разпределени от шест до девет в пет цикъла със самостоятелни заглавия. Изброяването на тези подробности може да изглежда досадно, но всъщност е важно, за да се разбере сложният замисъл, който е кодиран именно в композицията, както и в именуването на отделните цикли. Още в началото искам да подчертая, че книгата не може да бъде четена „на парче“; тя следва да бъде разбрана единствено в целостта на нейния грижливо обмислен и прецизно изплетен сюжет. Затова и аз ще тръгна из него с крачките на последователността.
Уводният цикъл „Задушно е“, странно за начало на стихосбирка, стрясва читателя с усещането за свят, тягостно пренаселен от спомени за умрели и с образи на смъртта, застоя и безсмислието да търсиш безсмъртие чрез връзките на кръвта. Това е светът на „лошата наследственост“, която не ражда продуктивната памет. Паметта има смисъл само като реалност на личния, индивидуален и самостоятелен опит: онова, което може да бъде предадено в думи напред. Изглежда ясно накъде е тръгнала книгата… но само преди да сме стигнали до различното, или до „Новата различност“ на втория цикъл.
Нищо не е останало от началната задуха; попадаш на място, където спомените са живи и пъстри картини: Докторската градина, из която тича дете; Казиното на Морската градина в Бургас, където родителите му танцуват танго; руменината от свян, която „наднича изпод шапките на мъжете и чадърите на жените“ допреди някакви трийсет години; после идва краят на ХХ век с младостта на нашето чувство за свобода… Този цикъл е ключов за сюжета на цялата книга. Освен че пише носталгична топография на спомените, с които живеем днес, той поставя в центъра проблема за паметта – паяжина с най-фина плетка, стара брюкселска дантела, която може да се разпадне във всеки момент. Тази памет не се състои от факти и цифри: тя е копнеж по стари приятелства, по изчезнали връзки, по самата способност да се прави приятелство. Може да бъде изразена в думи, но също така да е скрита в места и вещи, опредметена чрез начините на своята употреба. Тук са и очилата, с които си ляга героят на Далчев. Ако понечи да ги свали, героинята на Амелия ще види истинския облик на света, в който живее: „тъй крехък, боязлив свят, който миналото обитава и в който паметта ранена тихо си отива“. Опредметената памет прилича на лего игра; ако веднъж се разпадне, материалът може да бъде пренареден, преработен и годен за следващ живот. Рециклирането на паметта е безсмъртие.
Любопитен е образът на Майстора-плетач във фокусното стихотворение „Памет“. Изгонена е идеята за мистичната женска памет, за дълбинната хора. Тук някъде трябва да се корени и онзи отказ от феминизъм, който Амелия неведнъж декларира през последните десетина години. И все пак…
Достигнали сме до третия цикъл, но не сме подготвени за изненадата, която ни чака. Първото стихотворение се казва „Écriture féminine“. След него идват още седем, и в тях оживяват пашкулът на връзката майка – дете, светът на детето, после на детското, което не иска да си отиде, порастването като болезнен процес… Наистина е забравена някогашната хора; женското писане не е мистика, а „език на майките“: „изваян от любов, завинаги нащърбен“ от силата на чувствата, както се казва в заглавието на този цикъл. И накрая стихотворението „Ако“! Ни повече, ни по-малко от възможността да имаме една „ако“-история на света, алтернативна памет, написана от гледната точка на женски субект. Някои неща не умират, и слава богу!
Четвъртият цикъл забравя за всичко женско и ни връща към авторката на „Моите Европи“. Той е обвързан с тънка политическа нишка. Паметта става исторически продуктивна, ако има своите „крепости срещу страха“, или точки на колективната незабрава. Такива са големите градове като Берлин, Лондон, Венеция – като реалност и като метафори на споделеното минало и на общата европейска чувствителност. Могат да бъдат и крепости срещу вълнáта на прииждащата националистическа клаустрофилия, която се шири днес.
Прехождайки към края на книгата, се чувстваме заредени с донякъде-оптимизъм и с вяра в общото бъдеще. Блъсваме се още в заглавието на петия цикъл: „Утре е най-спорната категория“. Ами сега? Но поезията нямаше да е поезия, ако говореше недвусмислено. В последните страници срещаме най-неочакваната Амелия Личева, надзъртаме в нейната „нова различност“. Това е цикъл за любовта: „да бъдеш с някого, всичко по две, че и по три да умножаваш“; за любовта, която се усеща най-силно в раздялата, в спомените за „съвсем неотдавна, когато исках времето да спре“. И за помъдряването, което кара човека да разбере, че няма граници на това, което може да понесе.
В този момент осъзнах какво дели поета-любител от поета-професионалист. Първият пише за любовта, докато е млад; постепенно, с изчерпването на емоционалния му ресурс, спира да пише за нея и даже изобщо да пише. Вторият пише за любовта най-силно когато възрастта му напредне, защото чак тогава разбира какво представлява светът (му) без нея. И се помирих с Вазов, с ония „триндафили“, които му замирисват на късни години.
Амелия Личева, „Потребност от рециклиране“, ред. Дария Карапеткова, изд. „Лексикон“, С., 2021.