Прозрения и озарения в непрогледното

Популярни статии

 Камелия Спасова

 бр. 4/2022

Немислимото

 „Изход на видовете“ от Никола Маринов можем да определим като поетико-философска проза. Книгата е съставена от тридесет и девет кратки разказа, стегнати като стил, причудливи като естетика, парадоксални като сюжет. Общото в историите – независимо дали минават през заплетени лабиринти, изгубени ръкописи, бури, пещери и прашни тавани – е, че винаги намират изход. Този изход е прозрение (епифания) или късо съединение (апофения), което осветлява непроницаемото. Епифаниите и апофениите неочаквано преобръщат финалите.

„Изход на видовете“ (2021) е втората книга на Никола Маринов след стихосбирката „Тигърът поиска, човекът обеща“ (2019), но и двете, прозаичната и поетичната книга, следват споделена линия. Общото е срещите и разговорите с единични същества: неповторими, странни видове; на ръба на човешкото и животинското; понякога хибридни, понякога въвлечени в една подновяваща се метаморфоза, тези организми са единствени по рода си и се питат за онтологичните основания и своето място в света.

В „Изход на видовете“ овчари и изчадия, хора и тигри, но също така прилепи, свине, гълъби, пеперуди и множество привидения намират общ език. Това е езикът на усъмняването, придружен от жестове на приемане. Приемане не просто на различното и нечуваното, но и приемане, че нещата може и да бъдат по друг начин. Прозата на Маринов ни подсказва, че промяната е въпрос на зрителен ъгъл, на обрат в мисленето, а понякога просто на едно поразяващо изречение. Отделните разкази нарушават собствените си граници, застъпват се, прескачат от един в друг, взаимно се сговарят и осветляват. Логиката им можем да свържем с тази на дзен коаните, християнските притчи, параболите или иносказанията, въобще с онзи тип кратки истории, които търсят познанието на ръба на рационалното, доколкото искат да разкажат за непознаваемото. Затова чета тази книга като философия на немислимото.

На ръба: чуденки, чудовища и чудаци

 Има един персонаж, който прекосява цялата книга и се среща в повечето от историите ѝ, лесно се превежда на всякакви езици: това е ? – въпросителният знак. Още от задната корица Биляна Курташева ни запознава с него: „Из лабиринта от кратки истории, размишления, откровения в тази книга ни води един особен, препинателен герой: ?. Да, именно препинателен, защото е обозначен не с име, а с въпросителен знак, но и защото „препъва“ нашето четене, озадачава вътрешния ни глас, огъва го в нямо, взиращо се питане. За себе си го нарекох Пан Дубито, т.е. Господин Съмнение (по някаква аналогия с Пан Когито на Збигнев Херберт). Наречете го както искате, но се оставете на този ходещ въпрос, вечно разпънат между въже и гълъб, небе и катедрала, да ви води“.

Читателят остава слисан, когато застане пред изречения като „? попита“; „? се почуди“; „? е стъписан“. Пита се кой в историята се чуди; кой е озадачен; кой е той/тя/то; човек ли е или е животно. Този персонаж очертава и основната тяга на разказите – да поставят всичко под въпрос, включително да разколебаят границата между вътре и вън; динамика и парализа; край и начало; смърт и безсмъртие; съноподобна реалност и пробуждане. Дали героят ? е картезианският субект, който съществува, като настоява и продължава да се съмнява? Или е по-обхватната битийна почуда, която изневиделица схваща непонятното единство, разчита руните на тайни езици – стига до озарение отвъд всеки ред и категоризация? Едно е сигурно, в „Изход на видовете“ имаме за водещ персонаж знак, а не собствено име. Ние можем да го именуваме – да го наричаме Чуденко, Питанко, Пан Дубито, да му добавяме идентичност, пол и лице, но това дописване става през читателското въображение, доколкото разказвачът го оставя като енигма. ? може да загива в една история и да се появява в друга, доколкото той е философска фигура, а не обичаен герой. Той има две сили – от една страна, да раздвоява чрез съмнение всичко, до което стигне погледът му, а от друга, чрез един епифаничен скок да единява, да схваща чрез мистично интуитивното. Или казано с думите на автора Никола Маринов: „Една част от ? нямаше обяснение на този феномен, а другата нямаше нужда от такова“ („Омнихил“, с. 50). Героят е структурно близък до разказвача, но не се слива, а ясно се разграничава от неговия глас, доколкото, когато ? вече го няма, остава „безтелесният глас на неприсъстващия разказвач, описал всичко дотук“. Едната сила на ? е философското съмнение, а другата е поетическото прозрение.

Благодарение на персонажа ? се подчертава една неяснота, валидна за всички истории – дали са приказно-фантастични или миражно съноподобни. Да вземем например разказа „Изчадието“, в който една аморфна смес от вълк и човек, наречена върколакоподобното, краде овцете на един овчар, крайно решен да стигне до леговището на чудивището и да разбере неговата тайна. Развръзката идва с обрат и парадокс – „така че поне според мен не си човек, обсебен от звяр, а звяр, обсебен от човек“ (с. 23). Но и след края на разказа остава отворен въпросът дали овчарят и изчадието са две лица от една приказна реалност или става дума за вътрешно разцепване в рамките на сън, на фантазия. Във втория случай овчарят и изчадието са вътрешните гласове на едно раздвоено съзнание. Тази несигурност върху онтологичния статус на необичайните форми на живот минава през цялата книга. Две лица ли са, или са два вътрешни гласа: скулпторът и безсмъртният; старецът и привидението; героят и мъртвецът; човекът и тигърът, библиотекарят и търсачът на книги. Книгата държи като постоянна тяга съмнението, доколкото в разказите често настъпва обрат точно на ръба между субекта и обекта, между привидността и неразличимостта, между погледа и огледалното отражение: „Вгледа се във веригата на отраженията и не можа да разгадае кое от отраженията беше негово и кое – на привидението“ („Старецът и привидението“, с. 34). Подобна фантазматика на сенки, маски, огледала, отражения, раздвоения внася крайна несигурност в онтологическия порядък, но същевременно именно тя позволява внезапния пробив на чудото – невъзможното се оказва напълно възможно. То идва с лекотата на озарението и проглеждането, с един „внезапно придобит спомен“, с припомняне на бъдещето, с един парадоксален израз.

„Изход на видовете“ прокарва логиката на причудливото, като се движи точно в онези междинни зони на ръба между приказното-и-фантастичното и странното-и-фантастичното в терминологията на Цветан Тодоров. Това са зони на неопределеността и в тях именно пребивават странните видове, чудовищата и чудаците, на които стриктните определения не са им по мярата. Тях ги влече непредсказуемостта.

Лабиринти, парадокси и обрати

Прозата на Никола Маринов е хелиотропна, чувствителна към светлината. Местата в книгата понякога включват хомогенни топоси без ориентири за оразличаване – пространства, обвити в мрак, обхванати от всеобхватна мъгла, пустош, безкрайни ледове, непреходими пустини, лабиринти. Това са все места на непрогледното и неразличимото, в които още материята не е прокарала своите очертания, някакви пространства на безпределното, без начало и без край. В тях може да се пропада като Алиса през заешката дупка или през огледалото в един друг свят – това често се случва, както героят е в пустинята, той внезапно се озовава в кабинет пред една нарисувана пустиня. И тъкмо пред вертигото на тези бездни персонажите застават с почуда пред един жест, непонятен и неразгадаем, за да стигнат през озадачението до озарение, да намерят изход и да се догадят, че жестът сочи към светлина, към сияние. По този начин можем да схванем и рамката на книгата – първият разказ е „Непонятното единство“ (в него ? изплува от пространство, обвито в мрак, за да стигне до библиотеката и да попадне на книгата, която търси, но в нея думите вече са изчезнали), а последният разказ е „Кръговратът на светлина“. Така непонятното единство можем да четем като кръговрат на светлината, където формите имат способността да се смесват и преобразяват, но тяхната крайност и смъртност е само част от този процес на фигуриране и трансфигуриране, на очертаване, разпадане и сливане с немислимото. В едноименния разказ „Изходът на видовете“ отгледаният от птиците прилича на птица, но не е, защото не може да лети. Бухалът го праща за съвет при Ленивеца, същество, което спомага за развитието на видовете. Например в миналото Ленивецът е допринесъл мишките да се научат да летят, като с течение на времето са възникнали прилепи (оттук и ключовата роля на прилепите в цялата книга). Ленивецът прокарва идеята, че нашият герой трябва да продължи да се опитва да лети и ако запази идеята и я предаде „жива на идните поколения, след неопределен брой поколения идеята ще се превърне в реалност“ (с. 83). През един спомен от бъдещето нашият герой разбира, че така ще се е случило – тази работа с припомняне на бъдещето е важна като добавяне на времеви парадокси в книгата наред с пространствените и логическите. На мен ми се счуват гласовете на Платон и Новалис, на Кафка и Борхес, на Лао Дзъ и Хераклит, но това може да е само ефект на собственото ми оприличаване на енигмите, пред които книгата ни изправя.

Причудливият свят от разказите на Никола Маринов ни превежда през илюзорността на собствените ни граници – невъзможното е само нагласа, то с лекота се стапя в привидно невъзможно. Странните герои в „Изход на видовете“: човеци и чудовища, вехтошари и тигри, пеперуди и изчадия, библиотекари и гълъби, общуват на ръба на парадоксалното, за да стигнат винаги до едно своеобразно преоткриване на света. Персонажът поставя своята почуда като сянка върху всичко – ето така си спомня бъдещето и стига до истината.

 

 Никола Маринов, „Изход на видовете“, ред. Н. Радулова, изд. „Жанет 45“, 2021

Подобни статии

1 КОМЕНТАР

Вашият отговор на dekarabah Откажете отговора

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии