Ралица Люцканова
„Кастинг за Месия“[1] на Петър Делчев поставя интересна хипотеза за бъдещото очакване на Спасител и Избавител в едно време, когато вярата е поставена на изпитание от технологичния, всевиждащ бог. Възможно ли е, пита се всеки от нас, в условията на модерно усъмняване в субекта да говорим за Месия?
Петър Делчев решава този въпрос, като отдава появата на Избрания на случващите механизми на словото, чиято колективна сила е способна да канализира енергията на вселената в случване. С други думи, призоваването, назоваването на Месия е гарант за неговото бъдене. Очевидно романът работи в посока на повтаряне на съзидателната мощ на божието слово, което може да създава светове – вярващите могат, по силата на убеждението си, да въплътят думата в Месия. Четейки романа на Петър Делчев, си припомних почти магичното „влизане“ в езика, което катарзисно преживях като студент по филология в часовете по Теория на литературата, където, като своеобразен Вергилий, Димитър Камбуров ни превеждаше през различните лингвистични проекти и ни просветляваше за арбитрарната връзка между означаващо и означаемо. Тогава не свързвах силата на езика с месианското, въпреки че и при двете понятия винаги има потенция за бъдеще, доколкото те са обвързани с идващото, предстоящото, онова-което-ще-се-случи/изговори.
По същност много по-различен, но също отдаващ невероятна сила на езика, е романът „Седмата функция на езика“[2] на Лоран Бине. В тази книга не се търси Месия, но се търси онзи, който е овладял скритите лостове на езика, така че да го превърне в мощно оръжие за убеждаване. И тук той се оказва „жив“, защото може да произвежда внушения, да убеждава в действителност, а следователно и да „прави“ тази реалност, да моделира възприятията ни за реално. Всъщност романът провижда и едно иронично „усъмняване“ в тази съкрушителна реторика, но важното за нашата цел е да видим как структурализмът (а по аналогия и други теории) вписват езика в битийното.
Защо ни е нужно да правим това? Защото то е път към търсенето на Месия – изпитание, което неминуемо минава през лингвистичното и гласа като синекдоха за силата на езика. Но ето че подвеждам читателя (интенционално или не), понеже цялото словонижене за Месия е провокирано от един източник и това е „Дюн“ – филмовата адаптация на Дани Вилньов от 2021 и поредицата на Франк Хърбърт, чиято първа част излиза през далечната 1965. Годините са важни, доколкото отчитат големият зев между контекстите, в които се появяват двете произведения. Ала по същество и филмът, и книгата поставят един „безвремеви“ въпрос – а именно възможността за Месия, за човек-бог, който да „спаси“ човека и го изведе в блаженство.
Ето че отново се връщаме на въпроса за уместността на идеята за Месия в XXI в. Докато поредицата на Хърбърт проектира едно далечно бъдеще, в което човек е отхвърлил заплахата на „мислещите машини“, за да завладее вселената със своя собствен ум и възможности, тази така актуална тема не е директно поставена в адаптацията на Вилньов. Във филма водеща е идеята за предопределеността, за възможността Пол Атреидски да се окаже Лисан-ал-Гаиб – гласът от външния свят или дългоочакваният Месия на Дюн (това е и заглавието на втората книга от поредицата). Но дали тези две теми не са всъщност по-тясно свързани, отколкото изглежда?
Трансхуманизъм наричаме вярата, че човечеството като биологичен вид ще възмогне тленното си ограничение, за да продължи да оперира в бъдещето чрез технологичното. Това уповаване в силата на машината (да се разбира изкуственият интелект) поражда множество страхове и отрицания. „Дюн“ на Франк Хърбърт също полемизира с идеята за трансчовек (или постчовек според убежденията на постхуманизма). „Роден“ в разгара на Студената война, когато технологичното преимущество е залогът за всичко, „Дюн“ вижда колонизирането на вселената и нейното управление след преодоляване на зависимостта на човека от компютрите (мислещите машини) в посока на едно феодално картографиране и междупланетна доминация, основана на добива на мелиндж. Подправката на Дюн е залог за власт, но и катализатор за възможностите на очаквания Месия – именно консумацията ѝ предизвиква усет за бъдното, проникновение и прорицателство. Доколко смесването на политика и религия е оправдано, е въпрос, който Избраният трябва да реши, опитвайки се да навигира през пътеките на възможното.
Филмовата адаптация на Вилньов следва тази линия на репрезентация като се фокусира върху призванието – възможно ли е Пол да е Куизъц Хадерах? Той ли е Лисан-ал-Гаиб? Все названия на Месията, който ще превърне Дюн от пустиня в райска земя. Важно за тези обстоятелства е умението да се използва Гласът – това е сила, която чрез комбинация на модулация и съчетание на думи може да убеди събеседника да действа в съзвучие с волята на отправящия посланието. Ето че отново опираме до важността на лингвистичното при разкриването на Месията – ако той докаже, че владее тази способност, значи той е. В същото време населението на Дюн приветства Пол с хорово скандиране на Лисан-ал-Гаиб. Дали предопределението прави от героя Месия, или той е превърнат в такъв по силата на обучението си да бъде? Разликата е тънка, но и много съществена.
Редица критици виждат в тази нова екранизация по „Дюн“ филм, който следва основните сюжетни линии на книгата и успява да пресъздаде света на Хърбърт с разбиране. В същото време филмовото време е ограничено, за да се разгърнат всички философски и етични проблеми, които книгите поставят. Но самият факт, че една екранизация на история, която се върти около религиозния култ към една личност, оглавява класациите, е показателен за важността на идеята за Месия днес. Не от гледна точка на религията, не и от гледна точка на държавничеството, но от гледна точка на (пост)хуманистичния проект. Къде стои човечеството сега спрямо бъдещето, напредъка на технологиите, свързването на технологично и биологично? Дали идеята за човек не претърпява огъване на границите, размиване под влиянието на -измите, които се нарояват в модерната епоха? Автономно ли е тялото, или то вече е транс? Къде в крайна сметка стои езикът – в полето на толерантността или извън него?
Това са все въпроси, които стоят пред съвремието, и които търсят отговорите си в полето на философията, етиката, литературата, изкуствата, живота. Във всички тях се утаява едно събирателно питане, центрирано около фигурата на Месията – онзи, онази, онова(?), което можем да случим чрез силата на говоренето.
[1] Петър Делчев, „Кастинг за Месия“, София: Сиела, 2012.
[2] Лоран Бине, „Седмата функция на езика“, прев. В. Сунгарски, София: Парадокс, 2018.
