Александра Колева
Анотацията на книгата обещава източна атмосфера, оригинални характери, обитаващи нетрадиционна за нашето читателско съзнание територия и приключение сред пустините на Оман.
Нещата обаче не стоят точно така. Началото на книгата веднага въвежда в живота на главната героиня (защото Рейчъл несъмнено е главната от трите, макар неубедително да се претендира за равнопоставеност) и по-конкретно в момента на нейния психологически катарзис. Все пак тя е най-интересният образ от трите, защото е единствената, която търпи развитие. Осъзнаването, че губи човешкото в себе си, породено от случката в Лесбос и думите на бившия ѝ – „Нещо не е наред с теб, Рейч. Сякаш нямаш душа“, – я преследва. Преломният момент на осъзнаване потиска и журналистическия ѝ инстинкт в Париж и я принуждава окончателно да приключи с работата си на военен фотограф, давайки почивка на осакатената ѝ душа. „Лечението“ за нея идва в Оман, когато по заръка на приятелката си заминава, за да снима. Оман е всъщност и средищното място, оста на събитията. Друга нейна интересна черта, която според мен е ключова е, че е атеист. Това като че ли е причината душата ѝ да се „изчерпи“, защото ѝ липсва опората, която вярващите намират в Бог и от която черпят сили.
Другите две героини, Миза и Ариана, бих описала като неорганични, даже шаблонни. Образът на Ариана бледнее откъм оригиналност – тя е млада, красива жена, която би трябвало в началото да изглежда лекомислена и обсебена от дрехи, грим и аксесоари, но да се окаже човек с дълбока душевност. Всъщност обаче авторката не успява да избяга от рамките на клишето, защото не дава никаква плътност на героя си – Ариана няма никакви други характеристики. През цялата книга тя е описвана чрез дрехите и изкуствените си мигли, но упорито се намира начин да ни се напомня, че освен това е внимателна, умна, добра. Меко казано, опростени характеристики. Но проблемът за мен не беше в тях, а във факта, че те не бяха доказани с действията ѝ, като изключим два-три момента – грижовността към Миза, отстъпването на хотелската стая и подаряването на гривна на Сабра – действия, неизключителни по своята същност и които нямат кой знае каква тежест. Тя просто нямаше възможността да се докаже. Най-интересното в нея за мен беше, че е силно вярваща мюсюлманка, въпреки модерната си външност. В общи линии образът е по-скоро скициран, отколкото пълноценно развит в хода на повествованието. Същото важи и за Миза, даже в още по-голяма степен. Тя би трябвало да е главната героиня, все пак заглавието се фокусира именно върху нея. Само че нещата са точно наобратно, тя като че ли е един добавъчен характер. Описано ни е миналото ѝ, има и няколко глави, представящи нейната повествователна линия, но отново като че липсват маниер, душевност и мнение зад образа. И тя като Ариана е схема, в която читателят не може да види правдоподобен образ, в който да се отрази един човек със своите страсти, мисли, действия и принципи. Два момента ни дават някаква яснота относно характера ѝ – срещата с Мариам в болницата и размишленията ѝ при стъпването в Бахла. Диалогът с Мариам ми се стори наивен. А от размишленията ѝ разбираме, че не търси контакт с другите две жени и дори не са ѝ симпатични (макар и главно защото е погълната в собствените си проблеми, които наистина не са за пренебрегване), а към самия край те изведнъж се превръщат в близки и обичащи се приятелки, което прави отношенията им непоследователни.
Епилогът и завръзката изглеждаха постепенни, начинът, по който се събраха героините, ролята на Хани, линията на Сабра, но в един момент краят наближава, а още няма изгледи за кулминация. Действието се развива мудно и всичко като че е наблъскано в последните петдесетина страници, вследвие на което изглежда претупано. Това действие е отключено от магическото изчезване на Рейчъл. Самата идея за магия не е нещо лошо, но когато не става дума за фентъзи, научна фантастика, ужаси и други жанрове, които предполагат наличието ѝ, ролята ѝ трябва да е добре вмъкната, така че да не изпъква като нещо грешно. Тук магическият елемент се усещаше не на място. Най-малкото той дори не е обяснен, а при всяко питане на героините как и защо нещо се е случило отговорът задължително е уклончив и така се заражда поредната доза неорганичност, която, вместо да внесе загадъчност, допринася за това повествованието да изглежда „съшито с бели конци“. Авторката се оправдава с магията като част от културата на занзибарците и с джиновете в исляма, но ролята им в случая е необоснована и дори и не се разбира кое или кой задвижва нещата и защо. Джинове ли бяха или не? Загатнато бе, че е Би-Зена, която е приятелка на Миза и Сабра. Но тя джин ли е? И защо се явява и на Рейчъл? Може би защото тя има нужда в този момент от това да си върне човешкото, да поправи грешката си от Лесбос. Но какво е по-специалното в Рейчъл, кое я отличава от милиардите други на планетата? Особено нелепа ми се стори появата на Би-Зена на Рейчъл с коза с розова опашка. Какво дава на повествованието розовата опашка на козата? Символ ли трябва да бъде? Поразврових се в интернет, за да проверя за всеки случай дали пък не е част от религията или традицията на оманци и занзибарци, но нищо такова не намерих. Самата коза може да се свърже с името на Рейчъл, което, както става ясно от един диалог, било еврейско и означавало „коза“, но розовата опашка остава загадка.
Претупаният финал успя да въведе и набързо изхвърли още един герой – Кану, който имаше потенциал. Занзибарски плажен гларус, който обаче показва смелост и всеотдайност, с готовност помага на Рейчъл, без да иска заплащане, макар да става ясно, че е в трудно положение. Така и не се разбира как завършва неговата история, защото се разтвори в пространството, така мистериозно както и се появи.
Относно описанията няма как да не спомена, че имаше някои впечатляващи сравнения, например „обезщетението потъваше в небитието по-бързо от носа на „Титаник“ в сцената, в която Леонардо ди Каприо моли Кейт Уинслит да не пуска ръката му“ или „копнежът да се върне у дома в Англия бе силен като властта на луната над приливите“. Очевидно е, че Родригес има усет към детайлите и описанието ѝ е сила, но на моменти ме спохождаше усещането, че е използвала описанието като пълнеж на книгата, който да компенсира слабия сюжет.
Най-голямото достойнство на романа за мен са частите, в които се засягат Оман и Занзибар и живота на хората там, подробностите относно техния бит и културата на мюсюлманите. Авторката ни запознава с търсенето на октоподи в Занзибар (прехрана за много жени), с религията и някои подробности от нея – например значението на дясната и лявата ръка, и правдоподобно описва населените места, в които се развива действието. Оказа се, че авторката е имала пряк досег с местните и е посещавала въпросните държави, което безспорно е голям плюс.
Книгата като цяло се настанява някъде по средата на скалата за оценка, има какво да се желае и доразвие в героите и повествованието. Бих я препоръчала на хора, които имат време и желание да запълнят вечерите си с някое ненатоварващо четиво. Но за мен това не беше книга, за която съжалявах, че свършва, и която не исках да оставям отново на рафта. Героите не стигнаха до мен и не се сприятелих с тях, не останаха в сърцето ми и не се превърнаха в пример.
Дебора Родригес, „Занзибарската съпруга“, прев. Ц. Лакова, изд. „Прозорец“, 2021.
