Юлиан Жилиев
„Черните обувки“ е роман за „едно порядъчно момиче“ от 80-те години на миналия век. Написан е под формата на личен дневник и спомени на ученичката Дарина Димитрова и заключителен разказ на баща ѝ, роден през 1938 г., който на свой ред си спомня отделни епизоди от живота си. Тези два фрагментирани и частично допълващи се наратива се разполагат във времето на социализма, но са твърде различни и в перспективата си, и – в крайна сметка – в съпротивата си срещу един и същ утопичен модел, поддържан от утешителния пренос на „големите надежди“ от родители върху деца.
Първата част съдържа дневника на Дарина, започнат на тринадесетия ѝ рожден ден през 1986 г. и прекъснат в средата на август 1990 г., няколко дни след смъртта на поета Орлин Дянков. Останалите четири части предхождат по време дневниковата хронология на съзряването и внасят необходимите акценти, уравновесяващи романовата цялост. Драматичен и несъмнено травматичен център на книгата е третата част, предадена като поема в проза и озаглавена „Никулден“, едновременно разказ за разстреляните през 1943 г. жители на с. Ястребино и пионерско поръчение да бъде запомнен. И е запомнен с всичките си ужасни подробности, в сравнение с които в епизода с „черните обувки“ или в този „с автомат Калашников на пост под палещото слънце“ на пръв поглед няма нищо впечатляващо. Но не: първият е дал заглавието на книгата, а вторият е изнесен на задната корица, откъдето думите на Дарина – „явно ме готвят за дружинен председател на цялото училище“ и „затова ме изпратиха за един месец в този пионерски лагер за активисти“ – издават тревожност пред някаква заплаха, неясно чувство за извършвано над нея насилие. Внимание заслужава отношението на Дарина към паметта и забравата, както и на авторката към Дарина, покрай колебанието дали двете фигури съвпадат или не, ако някой все пак реши, че записаното от първо лице е проекция на един-единствен „аз“. Може да се предположи, че изминалото време – над тридесет години – изключва лесните идентификации (включително и читателски) с ученичка от втората половина на 80-те. Авторката чудесно е доловила в образа на „12-годишната активистка“ обещанията и принудите на „бандата времекрадци“, загрижените спестители на безгрижното детство (онези сиви господа от романа „Момо“ на Михаел Енде, които твърде много приличат на функционери от ръководния апарат, наричани от самата Дарина „елит“), вменили ѝ почти героични, почти карикатурни за възрастта ѝ задължения.
Така „готвена“, Дарина успява в усилното си девичество да научи и разкаже за загиналия в сражение партизанин Иван Василев – Огнян, да участва в разговорите на тема „Качеството – партийна повеля на всеки“ и „Опознай родината, за да я обикнеш“, да стане асистентка на знамето за Тържествения пионерски сбор в края на лагера, да се включи в Прегледа на строя и маршовата песен, да дежури в Районния комитет на комсомола, да стане командир и да прави проверки в Центровете по интереси, да се появи с детски стихотворения в предаване по телевизията, да посрещне кубинска делегация в центъра „Знаме на мира“, да посещава клуб „Поезия“, школа Окръжна „Прибой“ и клуб „Дръзновение“, да участва като бивш дружинен председател в избора на нов дружинен съвет, да напише реферат по тема: „ДПО „Септемврийче“ – школа за подрастващото поколение“, да присъства на Тържествения пионерски сбор с прием на първокласниците в чета „Чавдарче“, да ходи на английски, да взима уроци по китара и солфеж, да учи устави за приемане в ДКМС, да замине на международен лагер в Полша, а след това и в Съветския съюз с групата за руски песни „Улыбка“, да преживее първата си голяма раздяла с Пионерската организация и да си поплаче, но да бъде утвърдена за комсомолка във фестивалния комплекс „Людмила Живкова“, да проведе първото си комсомолско събрание и Първата комсомолска конференция, да бъде Председател на комисията по предложенията и Отговорник по пионерските въпроси в Ученическия комитет, да участва във Втората отчетно-изборна конференция и да стане член на Комисията по проекторезолюцията, след което и Комсомолски секретар на училището, да разговаря с другаря Коев не само служебно, а за книги, изложби, стихове, поети, да извършва проверки по летните бригади, да отиде на лагер-школа в Хаинбоаз, да ходи сутрин на лекции, да пише реферати и да подготви свой малък спектакъл за Празника на художествената самодейност, да направи стенвестник по своя идея, да пише стихотворения и да ги праща до в. „Полет“, „Народно дело“, „Септемврийче“ и дори до сп. „Родна реч“, чиито редактори да ѝ скъсат нервите, или есета на родолюбиви теми, като междувременно успява да спечели няколко награди за поезия, преди да отиде на международна бригада в ГДР (само за активисти), а след завръщането си да се запише в курс по шев и кройка към модна къща „Галатея“, за да усвои някаква сръчност.
Последното впрочем се случва след 10 ноември. Всичко това е споделено в дневника с трогателна ведрост и севернокорейски чар, с мъничко тъга и семиотична, клоняща към демонстративност страст по престижните наименования и идеологическите емблеми на отиващия си режим. Преди саморазпускането на ДКМС, споменато в романа, Дарина успява още и да се учуди как е могла да вярва във всичко, което прави, и да гори в работата си, след като накрая неизбежно ще усети, „че тази организация, която въобще не е наша, е пълна глупост“.
Малко отклонение: идеята, че ДПО „Септемврийче“ или ДКМС непременно са били репресивни формации, прилича по-скоро на метафора, възникнала по времето на прехода и способна да се разпростре до цялата училищната система, „родната казарма“, всеки спортен клуб или чак до хор „Бодра смяна“, накратко, до всички педагогико-дисциплинарни образувания и колективни форми на живот, обхванати от вездесъщия диспозитив на т.нар. „комунистическо възпитание“, обичайно асоциирано с подчинение и лишения, със „сурова школа“ и дори с „лагер“, какъвто образ, превърнат в клише, в крайна сметка изплува не само във въображението на Дарина, но и в достатъчно романови и филмови творби-обобщения за периода 1944-1989 г. Все пак може да се различи „лагер“ от „лагер“, „концентрационен“ от „пионерски“ или „колимски“ от „еленовъдски“, както и ад от рай (изкуствен или изгубен). В този смисъл подобно на малката Райме от „Гори, гори, огънче“, пееща: „Я люблю тебя, жизнь, и надеюсь, что это взамно!“, Десислава Неделчева чрез дневника на Дарина най-невинно и блестящо иронизира набързо реформиралите се апаратчици, но и мигом превъзпиталата се в духа на свободата прекрасна българска младеж. Парадоксално е, че у нас тъкмо възпитанието – за зло или за добро – се е оказало съвсем привидно.
Сред дневниковото изложение на Дарините вълнения има, разбира се, и отбелязани заглавия (любопитно е, че и през 80-те години са препоръчвани „Как се каляваше стоманата“ и „Млада гвардия“), безброй стихосбирки (и „Най-синьото вълшебство“ между тях), незабравими срещи и влюбвания, демократични лозунги и невероятно въодушевление от промените, съпътствано от литературни четения с участието на разпознаваеми автори или от метъл парчета с групата „Еуфория“, изпълнени по стихове на доскорошната активистка. Но преображението на поетесата е предшествано от истински „челен удар“ с изкуството – с пиесата „В очакване на Годо“, – споделен лаконично: „Гледах и не вярвах на очите си… Виждах Бог на сцената, виждах абсурда, в който живеем. Бях зашеметена“.
Появата на Бог (от изкуство, не от апарат) ознаменува загърбването на измамния комсомолски рай и обръщането към адовите мъки на словото (Дарина мечтае да следва българска филология), макар че точно това никак не улеснява битието на младата героиня, лишена от възможността да се упражнява с „Калашников“, както и от сръчността да се сдобие с модна къща. За радост на читателите, единственото, което ѝ остава, е да се довери на талантливата си авторка и обратно да инвестира откраднатото време в нови поезии и прози от края на века, отключвайки похитените часове и възвръщайки им цвета и аромата на детството.
Десислава Неделчева, „Черните обувки“, изд. „Ерго“, 2021
