Разговор с Ива Тодорова
Ива, как се родиха идеите за двата Ви моноспектакъла?
Това не е моя идея. Сега излезе филм на Алмодовар „Човешкият глас”, но още когато завършвахме НАТФИЗ, режисьорът Стоян Радев ми предложи да направим спектакъл по „Човешкият глас” на Кокто, като променим целия текст. Той преработи оригиналния текст до такава степен, че в него беше останал само полът на героинята и това, че е сама в стаята. Да, тя говореше по телефон, но при нас беше младо момиче. След време, когато заминах за Италия и виждах разликите в живота между двете държави, исках да направя представление, в което да разкривам абсурдните разлики в най-дребни неща, като например в България като ти се ходи до тоалетната, отиваш дискретно, в Италия, особено когато си на гости, го оповестяваш пред всички, за да знаят домакините къде си. С течение на годините се събираха и други истории и в крайна сметка се наплете един текст, с който се представих „Приятно ми е, Ива!”, толкова личен колкото и свързан с всеки един зрител в салона. Нямах идея да правя втори спектакъл, но една нощ се събудих и знаех за какво ще е вторият – за любовта. И след това, пак със Стоян го обсъждахме, той предложи рамка, сценичната ситуация и направихме „Ива е онлайн”.
Как бихте описали героинята си и как се промени тя от единия към другия спектакъл?
За героинята не знам, предполагам, че и тя като актрисата е станала по-смела и по-плътна. С повече дълбочина или цинизъм. Имам предвид цинизъм в най-хубавия смисъл на думата – дълбока чувствителност, която, за да може да премине през бодлите на този свят, се облича в самоирония и се шегува с всичко, за да лекува и света, и себе си.
„Приятно ми е, Ива!“ като че ли е малко по-ведър от „Ива е онлайн“, така ли е? Заради пандемията ли е този преход към самовглъбената самотност, или причините са по-екзистенциални?
Като че ли първият спектакъл нарисува една карта на съкровищата и с втория започнахме да дълбаем и да вадим скъпоценните камъни, да ги разглеждаме по-детайлно, да ги шлифоваме. Всеки ги пази, а колко е хубаво да им се посмеем малко. Може би пандемията ни накара да се замислим, че стойността на живота е ужасно крехка и трябва да действаме и да реализираме мечтите си, без да отлагаме, или обратното също е вярно, даде ни време, поради забраната на планове, да ровим в себе си и спомените. Не мисля, че темите, които докосвам в „Ива е онлайн”, са присъщи само на локдаун (затваряне), разбира се, идеята за онллайн общуване се разви чудовищно през последните две години, но в представлението интернет е рамка за друго.
Силен ли е автобиографичният елемент в спектаклите Ви, или това е търсен ефект и всъщност имаме фикция и преработени чужди истории?
След „Приятно ми е, Ива!” излязоха много автобиографични спектакли. Много пъти съм отговаряла на този въпрос и напоследък се двоумя дали да отговарям, защото е по-добре това да остава част от мистерията на театралното представление. Има хора, които не могат да повярват, че това е истина или обратно, че някой би могъл да си измисли подобен сюжет. Нека оставим отговора на този въпрос да витае, да е фантазен, да е част от театралната парадигма. Театърът се случва на живо, в момента – пред зрителя и това е основната му сила и разлика от другите изкуства. Това създава реалност, в която като че ли всичко е възможно и всичко е истина. Дори най-големият абсурд.
Имате много силен контакт с публиката, променяте ли нещо от текста в хода на различните спектакли? Усещате ли се зависима от зрителските реакции?
Да, ужасът е когато забравя какво следва, случвало ми се е веднъж, защото си сам на сцената и нямаш ход или спасение, просто прескачаш. Но променям, да, добавям, махам, всяко представление е процес. Може би не толкова текста, колкото това, на което искам да наблегна точно тази вечер. И тогава наистина става живо представление. Да, разбира се, че публиката е част от този тип спектакли, аз се обръщам директно към публиката, те са участници в представлението, аз така го мисля. Дори в „Ива е онлайн”, гледайки от екран, ми се струва, че гледам всеки един в очите. И аз много се грижа тази връзка да е ясна, да не се обърква, да не изоставям зрителя да се лута в нещо, което не му е ясно.
Важно ли Ви е мнението на критиката?
Разбира се. Критиката е професионална публика, ако мога така да я нарека. Тя може да назове, да разсъждава за различните компоненти на едно представление – текст, сценография, режисура, от различни гледни точки. С критиката си общуваме на професионален език. Критиката назовава дори емоциите и вълнението от едно художествено произведение с професионални термини, търси корените на това, което вижда, в различни звена на театралната традиция. Винаги ми е била интересна професионалната критика за моята или нечия друга работа, тя често открива или назовава неща, за които аз самата не съм имала съзнание, защото не мога да гледам представлението отстрани.
Достатъчно оценена ли е иронията (и самоиронията) в изкуството у нас?
Много интересен въпрос. Оценена от кого? От зрителя? Аз мисля, че българският зрител може да понесе доста по-тънка ирония от това, което се предлага в повечето случаи. Има момент на подценяване на зрителя и според мен това стана откакто много големи български комици започнаха да правят телевизия. Телевизията предполага достигане до много широка аудитория и вкусът се усреднява, комедията също. Но като цяло мисля, че българинът е доста ироничен. Самоиронията е базата, тя е признак на това, че познаваш слабостите си, познаваш себе си. Аз поне се обграждам с такива хора.
Изкушена ли сте да публикувате текстовете си, или ги мислите само като сценично реализирани?
Ще ги публикувам. Даже съм изкушена да напиша книга, не знам дали ще е интересно, защото аз направих следващия етап – прочетох я на глас „в огромна препълнена зала”, както казва Флобер.
С какво Италия е толкова важна за Вас?
С оптимизма, с желанието да се говори и обсъжда, докато не се изясни гледната точка на всеки, това е голяма сила на италианците, че всяка гледна точка се разисква, всеки детайл е достоен за обсъждане – те имат такъв израз „живей и остави да живеят”. Там се полага огромна грижа към средата и естетиката, това как изглежда човек, двор, градът. С това, че поздравяването е много важно, това да поздравиш, веднага те прави част от общност. Важни неща.
Театърът пострада ли от пандемията? Нямам предвид като посещаемост, а по-скоро като отлив по отношение на желанието да бъдеш в общност, да споделяш социални преживявания?
Аз съм изумена от факта, че въпреки страха за физическото си здраве, нашата публика много бързо осъзна, че психическото и емоционално здраве е също толкова важно и не заключи живота, спирайки да живее, а напротив – въпреки заплахата в салоните имаше публика, и то каква! Когато играехме на 30% от салона, 50-те човека в залата реагираха сякаш са 200.
Какво четете, какво ви вдъхновява?
Много обичам да чета биографии и поезия. Но какво ме вдъхновява е голям въпрос, може би общуването с определени хора, може би изкуството, природата, самият живот.
Какви са следващите Ви проекти?
Честно казано, в момента си гледам личния живот, трябва да му отделя време и внимание. J Поканиха ме да участвам в един мащабен стендъп “One night stand” със 7 прекрасни жени от различни професии, в Зала 1 на НДК на 7 март. По това работя днес. Заповядайте да се посмеем J
Разговора води АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА
