„Войните възникват, когато хората изгубят чувство за самоирония“

Разговор с Алек Попов

бр. 12/2022

Чувствате ли се самотен в полето на съвременната българска литература, която като че ли не обича много хумора и иронията? Имате ли учители в това поле?
Писането е самотен занаят, така че донякъде съм свикнал. Мисля, че и в световен план чувството за хумор и ирония е в упадък. Една от причините може би е активизмът, който трайно се настани в полето на изкуството. Той е свързан с възхода на социалните медии, а както знаем, те са оперирани от ирония и двусмисленост. Активизмът се опитва да ни пробута каузи и емоции, вместо реално художествено съдържание. Жалби за корени, за идентичност, за автентичност, за „заедност“ (каква дума само!), които се изливат в две привидно различни направления, етнокич и социален реализъм, доминирани в еднаква степен от дидактично-морализаторския дискурс. Гледам, доколкото мога, да не бъда част от тази конюнктура, защото вярвам, че задачата ми като писател е по-различна. Няма кауза, която да оправдае посредствения резултат. Появата на оригинални комични произведения, издържани в духа на високата сатира, т.е. надхвърлящи рамките на скеча и фейлетона, е рядко явление за всяка литература и ние може само да се гордеем с нашата традиция. От Алеко Константинов, Елин Пелин, Чудомир, Светослав Минков до Борис Априлов, Йордан Радичков, Георги Мишев, Марко Ганчев, Станислав Стратиев, дори не мога да ги изброя – изключително богата палитра от ярки таланти, формирали през годините значителна част от свода на българската класика. Лично за себе си откривам най-много допирни точки с Алеко Константинов и Светослав Минков, градски писатели, иронични до сарказъм, които винаги са стояли леко встрани от литературния мейнстрийм. Като цяло смятам, че сме длъжници към този дял от нашата литература, който е дал и дава много за критичното осмисляне на минало и настояще, на мястото ни в света, и винаги е бил в опозиция на фанатизма, тесногръдието, снобизма и фалша, от които никоя нация не е застрахована.

Кои са образцовите световни автори, които винаги могат да ни разсмеят?
Ярослав Хашек, Илф и Петров, Михаил Булгаков, Достоевски (царство му небесно!), Гогол, Даниил Хармс, Джеймс Търбър, П. Г. Удхаус, Харолд Пинтър, Джон Кенеди Тул, Марк Твен вероятно… Но това е само върхът на айсберга. Повечето класически писатели, са ни завещали невероятно смешни страници. Неотдавна препрочетох „Южени Гранде“ на Балзак и там открих такива абсурдно-смешни описания и ситуации, които са образци на комична проза. Да не говорим за Чехов или Исак Бабел, които не са точно хумористи, но също имат блестящо чувство за хумор. Монологът на Моли Блум в „Одисей“ на Джойс. Може би най-великата дарба на големите писатели е умението да балансират на ръба между комичното и трагичното. Да долавят абсурда на живота и динамиката на вечно неспокойната човешка душа, в която високите пориви съжителстват с ежедневните грижи, страхове и дребни радости.

Какво ви носи жанрът на сатирата?
Интелигентни читатели. Както и редица неизвестности. Никога не знаеш кой от какво ще се обиди и кога ще ти отмъсти според възможностите си. За мен сатирата е светоглед, тя може да приема различни жанрови измерения, които впоследствие да се разгърнат отвъд самия жанр. Например „Мисия Туран“ започва като класически приключенски роман, но постепенно включва много по-широк спектър от теми и идеи. Сатирата е инструмент за социален анализ, който ми позволява да изследвам процесите в обществото, без да изпадам в социален сантиментализъм. Нещо като скалпел. Изрязва проблема, вместо да обикаля около него и да го проблематизира.

Научен ли е българският читател да чете иронични и хумористични четива?
Иронията и най-вече самоиронията са белези на изискан литературен вкус, а през годините на прехода у нас се възпитаваше всичко друго, но не и финес. За сметка на това избуяха типичните черти на древната балканска природа: пародията, карнавалът, травестията, гротеската. Ние обаче дори не знаем как да се възползваме от техния витален потенциал. Или ги презираме и отричаме еднозначно, или ги предозираме до степен на пълна безвкусица. Ироничните и хумористични четива не са приоритет на българското училище. Предполага се, че те са „за удоволствие“, а образователният процес, нали, не следва да бъде приятен. Показателен е изборът на българското образование по отношение на двете основополагащи фигури в новата ни литература, Паисий Хилендарски и Софроний Врачански. Между Историята и Житието, училището предпочита категорично Историята. Житието неизменно остава на заден план, а всъщност става дума за блестящ ренесансов текст, наситен с жива реч, със самоирония и трагикомични обрати. Дори самото му заглавие, Житие и страдание грешнаго Софриния, вече излъчва ирония! Но как да го преподаваш? Още в началото се появяват някакви содомити и хвърлят око на героя – само си представете как клетият български учител разяснява тази ситуация на възпитаниците си! Това са две парадигми в нашата литература, които до голяма степен определят развитието ѝ. Не се съмнявам, че ако през годините акцентът беше попаднал върху Житието, обликът на нашата литература би бил доста по-различен.

Имате ли някакви интересни преживявания със специфични читателски реакции, свързани със сатиричното и комичното?
Е, да, винаги ме е поразявало колко различно хората възприемат текстовете ми. Може би това се дължи на факта, че избягвам да морализаторствам и оставям голяма свобода за лична интерпретация на читателя. По повод на романите за сестри Палавееви един американски издател ми сподели, че най-големият проблем за американския читател би бил, че трудно може да се ориентира кои са добрите и кои са лошите. Че то и в живота е така, мен ако питаш! Аз избягвам да лепя етикети, но хората просто си умират някой да им казва какво и как да мислят, кое е добро, кое – зло. Това сякаш калибрира ума им и ги успокоява. Друг интересен феномен е рецепцията на филма „Мисия Лондон“. У част от зрителите той предизвика патриотично въодушевление и доколкото ми е известно, е имало случаи да викат „Да живей България!“. Още е малко рано да се ориентирам в реакциите спрямо „Мисия Туран“, но и тук вероятно ще се натъкна на подобен парадокс.

Като автор, който е писал и за миналото, който гради и антиутопии, как си представяте бъдещето? Накъде върви човекът, и в частност – българинът?
Пътят на човечеството, от което българинът все пак е част, колкото и да не му се иска, е белязан от кризи. Кризите са катализатор на всяка промяна. Иначе нямаше да има развитие. Най-авангардните технологии в почти всички сфери се разработват и внедряват именно по време на войни или други бедствия. Фундаментални разработки като компютрите, ядрения синтез, ваксините. Това се отнася и до сферата на хуманитарното познание. Кризите са повод за преоценка и анализ на човешката ситуация, изхождащи не от кабинетни игри на ума, но чрез дълбочната на един изстрадан опит. И често се питаме: ако прогресът се достига на такава цена, дали си струва? Дали това наистина е прогрес? Или само процес…? Но каквото и да е, това не зависи изцяло от нас. В човека са заложени саморазрушителни сили. Така е устроен, че винаги стига до кризи. От алчност или от глупост, а най-често от двете, от горделивост, от лицемерие, облечено в изящно слово и не на последно място, поради обречения си стремеж към съвършенство. Като цяло нямам особено високи очаквания към хората. Може би затова не е трудно да бъда изненадан приятно, когато нещо в държавата проработи, не те измамят, някой прояви любезност или хората спонтанно се организират, за да си помогнат. Бъдещето на света може би зависи от ей такива обикновени неща. Някои възлагат големи надежди на изкуствения интелект, но аз съм силно скептичен.

След пандемията, която всъщност още не си е отишла, дойде агресията в Украйна. Светът ни стана някак много сериозен, трагичен. Има ли място за хумор в тази ситуация?
Пандемията разруши илюзията, че живеем в защитена среда, че такава напълно стерилна среда е възможна извън лабораториите. Напомни ни, че стремежът да елиминираш всички рискове крие други, не по-малко опасни рискове. Това ми напомня по някакъв начин за опита да създаем стерилна езикова среда, в която никой да не се чувства засегнат или уязвен. Резултатът от това благородно намерение, уви, е автоцензура и доносничество в добрите традиции на тоталитаризма. Хуморът няма как да е стерилен, той е обратното на това – провокативен, често нецензурен, дори нараняващ. Но ни помага да съхраним критичното си отношение към действителността и към нас самите, имунизира ни срещу болезнената изнеженост на възприятията ни. Войните, включително и семейните, възникват, когато хората изгубят чувство за самоирония и самокритичност. Когато се пропият от егоизъм и мания за величие, от идеи за историческа мисия и непогрешимост. Сещам се за един от великолепните текстове на Хармс. Героят му се обръща към събеседника си: „Ти заговори бая тържествено. Така говорят вождовете на индианците“. 30-те години на ХХ век – СССР. А след като Хармс е опазил чувството си за хумор в онази токсична среда, която в крайна сметка го погубва, защо да не можем и ние? Да не би тогава животът да е бил по-розов? Тотален терор, цензура, беднотия… Булгаков създава романа „Майстора и Маргарита“ през същия кошмарен период. Хашек създава Швейк след ужаса на Първата световна, „Параграф 22“ на Джоузеф Хелър се появява след Втората световна. До голяма степен и сагата за сестри Палавееви е антивоенен роман в комичен ключ, което сякаш не се разбра много добре в България. Мисля, че драматичното въздействие на едно произведение се усилва, когато трагични събития са представят през призмата на комичното, както и обратното, а черният хумор предава много по-убедително уродливата същност на войната и терора. Но хуморът също така е дълбоко състрадателен, защото описва може би най-вярно колебливата природа на човешкото. Той извежда на преден план антигероя и ни кара да му съчувстваме. Да се постигне такова многопластово въздействие всъщност е много по-трудно, отколкото да се свири само на струната на трагичното. Да съхраниш чувството си за хумор и ирония пред лицето на една страшна реалност е белег на смелост и може би единственото ни спасение.

И един много традиционен въпрос, работите ли над нещо ново в момента? Или сега и на писателите не им е до литература?
Нямам друг избор, честно казано. За мен писането е начин на живот. Все едно хлебарят да каже, че няма да прави хляб, защото се чувства потиснат от обстоятелствата. Занаятът иска да му се отдадеш. Ако ще целият свят да отива по дяволите. Така както оркестърът на „Титаник“ е свирил до последния момент. Това е форма на екзистенциална съпротива срещу слепите сили на съдбата. Да, работя върху няколко нови истории, а какво ще произлезе от тях – разкази, новели, романи – още не съм съвсем сигурен. И не, не смятам да се отказвам от чувството си за хумор. С всички произтичащи рискове.

Въпросите зададе АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА